Неговата правилна реч ме заблуди, че е българин, затова аз отговорих:

– Но тая топлина добре ще ви изпоти.

Той отговори и един вял разговор изглеждаше неминуем. Но Ицо се намеси и отвлече интереса на непознатия в друга посока. Той обаче скоро стана и се облече. Аз едва сдържах нервите си, като видях, че той спокойно облича униформата си на полицейски чиновник. Най-сетне си тури феса и излезе, като отправи едно темане към нас. Ицо трябва да е забелязал моята уплаха, та се засмя.

– Кой беше този човек? – пошепнах аз.

– Подначаланикът на полицията.

Когато се върнах в къщи и Ицо излезе, аз разказах на Сандо какво се бе случило с мене, като прибавих думите на полицейския началник, който беше казал на Ицо, че тоя ден отива на село. Ние се съгласихме, че по това време не ще има голямо преследване в града, щом висшите полицейски чиновници отиват в отпуск.

Наскоро след това Сандо си взе феса, който беше зад рамките на една картина.

– Ще отида в града и ще гледам да науча нещо – каза той.

– По-добре ще направиш да не ходиш! – отвърнах аз.

Той помълча и после попита:

– Защо не?

– Може наистина да има опасност – казах аз. – Арестуването не е толкова лошо за мене, колкото за тебе. Ето защо, по-добре ще бъде да отида аз. Искам да зная нещо повече за Орела и Лигушев, преди да се разделим, дори ако ще да е за няколко часа. Те могат да ми кажат, че си арестуван.

Сандо ме погледна замислен.

– Допускаш ли да се случи това? – продума той бавно.

Последва дълга пауза. Внезапно аз сложих феса си, преди да му дам възможност да се съпротиви, и влязох в кухнята.

– Вратата – казах аз на жената, – погледни!

Тя разбра и излезе вън на двора. Отвори вратата, погледна навън, нагоре, надолу по улицата и като влезе вътре, кимна с глава. Аз излязох.

По улицата имаше жени и деца, но всички бяха българи. Вървях по същия път, по който Ицо ме заведе на баня и бързах, сякаш имах работа.

На всеки завой и ъгъл си поставях мислено знаци, като внимателно следях общата посока по високите здания и минаретата, които се издигаха над покривите на къщите. Най-сетне стигнах големия пазар, отрупан със селски коли, коне и продавачи: отстрани на площада бяха наредени ниски, открити дюкяни, чиито притежатели повечето бяха евреи. Тук се скитах повече от половин час, заинтересуван от живота и движението на пазара.

Преминах площада и стигнах главната улица, която ми беше позната. Исках да отида в черквата, в която намерих отец Мирабо. Отначало не успях.

Влязох в една малка селска гостилница и там пих топло овче мляко. Момчето, което ми прислужваше, почна да ме разпитва. Най-после то ми посочи черквата.

Аз се приближавах към далечните сини куполи на черквата по тясната улица, когато се отвори една градинска врата и някакво момиче изскочи, та почти се сблъска с мене. И двамата се спряхме. Тя ме поздрави усмихната, макар явно зачудена. Това беше най-голямата дъщеря на Ташко.

– Не стойте тук – каза тя, улови ме за ръката и ме въведе вътре зад вратата. – Аз мислех, че сте отишли вече в планините.

– Не – отговорих аз. – Но се крием. Навярно знаете, че обискът в Йени махле се направи заради нас. Безпокоиха ли ви много стражарите?

Нейните очи се разшириха от учудване.

– Обиск ли? – повтори тя. – Какъв обиск?

– Полицията не претършува ли къщите в Йени махле един или два дена след като напуснахме махалата?

– Не.

Аз се престорих на равнодушен и казах:

– О, да, може би тава са били измислици на старата жена. Но не е ли имало арести напоследък?

– Да, арестуваха само един поп. Но доказателства против него не е имало. Пратиха го в едно село. Но учителят не ви ли е казал тия неща?

– В последно време не съм го виждал. Струва ми се, че вие не го обичате много.

Моята откровеност я стресна, но тя скоро дойде на себе си.

– Да – каза решително тя, – ние не го обичаме.

Понякога участта зависи от такива незначителни думи. В това време схванах, че един слаб подтик би я накарал да ми се довери. И следващите събития можеха да вземат друга насока. Но аз вече бях придобил инстинктивната предпазливост в годишния курс по революционно държане, когато Македония ме учеше.

Така пропуснах един добър случай. Ние се сбогувахме и се разделихме.

Бързешком се върнах в къщи. Почнах да се сърдя на Орела и на онези, които мислеха за нужно да ни тъпчат с глупави лъжи. Пратеникът беше там и го задържах, докато написах едно писмо до Орела.

Рано сутринта получих от Орела следния отговор:

"Драги ми другарю,

Сигурно ти си много несправедлив към мене. Можеш ли да си представиш позора за нас, ако, намиращ се под наша грижа, ти се случи някое нещастие? Ти си с безстрашен темперамент, та е потребно да ти се преувеличава опасността, за да се пазиш от нея. Върни се в Йени махле още веднъж, но аз смятам, че там си изложен на риск. Моля те да се държиш там с оная секретност, която е тъй необходима за твоето безопасно стоене в нашия град, пълен с предателство. Пази се, приятелю, от младежите, които приказват много."

Тази вечер ние се върнахме в Йени махле твърде много доволни, за да не забравим своето по-раншно сърдене.

Седмицата, която прекарахме след завръщането си в Йени махле, мина при по-добро разположение на духа. Нашето ново жилище беше в по-добре мебелирана стая, с два отворени прозореца, под гъстите листа на дърветата в къщната градина. Хазаинът беше не по-малка личност от председателя на градския съвет, една важна служба в Битоля. Вън от това отличие той беше добросърдечен, пълен, с розово лице; псевдонимът му беше "Мойсей". По занятие той беше дюкянджия, по вяра презвитериянин⁴⁸, прозелит на американските мисионери, но от разговор намерих, че подобно на всички българи, аспириращи за онова състояние на интелигентност, проявена чрез палто с европейска кройка, той е грешен безбожник.

– Сенките на големите броненосци, зад които се крият нашите мисионери в Турция, са сгодно прибежище за всички, които погазват султанските закони.

Тук имаше и друг член на местната организация, който често идваше на обяд при нас; Георги беше човек гъвкав, сух, русокос, с едно синьо око. Харесвах го, дори когато научих тънките му дела заради неговата свирепа, варварска мъжественост, съчетана с поривиста веселост, почти толкова симпатична, колкото веселостта на Мойсей. Изобщо спазваше се благоразумието никой да не поздравява нелегален, когато ходи из улиците, но през време на моите разходки, когато Георги минеше край мене, той не пропускаше да ми намигне с единственото си око. Работата му беше тъкмо по неговия характер; той беше главният пазител на оръжието – едно по-вежливо име за главен терорист, защото именно той ръководеше борбата срещу въоръжените хора на гръцкия владика – една люта борба, която вземаше по една жертва най-малко веднъж в седмицата от някоя от страните, докато бях в Битоля. Той бдеше така също да не се вмъкнат шпиони в организацията.

Както Сандо, тъй и аз често се разхождахме в града и в двора на градината, вън из нивята, из крайните махали. Обикновено отивах в града да си купувам пури, каквито имаше само в един дюкян; гражданите пушеха цигари, които сами си завиваха. Този дюкян се държеше от един стар турчин, който говореше неправилно български, тъй че нямаше за какво да се боя от него. Ние дори станахме по-близки, като си разменяхме запитвания за здравето ни и материалното ни добруване.

Един ден Сандо бе изпаднал в трагикомично положение. Седял в едно кафене и си поръчал кафе. Двама полицейски чиновници влезли вътре и заели съседната маса. Скоро почувствувал, че го гледат с необикновено внимание. С леко движение той се нагодил така, че да може лесно да се измъкне от вратата. В това време доловил няколко думи от разговора им, а Сандо е родом от Варна и знае добре турски език.