– Аз не съм виждал по-рано тоя младеж – казал единият от тях, – струва ми се, че моята памет за лице не ме лъже.

– Истина е – отговорил другият, – той е наскоро пристигнал. От няколко дена го имаме под око. Той е селски даскал, дошъл да се цери, виж го колко е бледен.

И тъй, при старанието си всеки един да направи впечатление на другия със своята проницателност, Сандо успял да избяга от разследването, което някой от тях можеше да намисли.

Орела ни посети няколко пъти, като обикновено идваше след пладне за един или два часа. Аз бях предоволен от сегашното си положение и той беше доста умен, за да не събуди у мене предишното лошо настроение. Гимназията наистина била претърсвана за комитетски архиви, каза ми той, и както научих по-късно, това наистина станало. В порив на доверие той ми разправи за своите неприятности със социалистическата партия в местната организация⁴⁹, която желаела да повлияе в бъдещите избори, за да прокара своята политика – безнадеждно идеалистична и непрактична.

Мечтатели ги нарече той. Това бе първият намек, който чух за местната борба.

Аз имах много работа – пишех многобройни статии върху положението и приготовлявах едно окръжно на Централния комитет, което трябваше да се изпрати на чуждестранния печат и разни дружества. То засягаше най-вече гърците. Централният комитет ме натовари да уредя "Дирекция на печата", в която аз имах правото на инспектор-ревизор, с извънредната привилегия да публикувам всичко, що събирах, като ми се забраняваше да съобщавам лица от организацията. Комитетът ми даде достатъчно свобода, което беше най-сигурната политика, тъй като истината нямаше да повреди на организацията.

И може би ще е добре да добавя тук, че моята заплата бе равна на оная на всеки друг член от организация, значи, равна на нула.

Орела се зае да ми помага, като уреждаше срещи с чуждестранните жандармерийски офицери и с английския консул. Диалогът с английския консул се оказа доста забавен. В продължение на петнадесет минути Орела му обяснявал кой съм аз и че моето желание било да се срещна с консула, за да разменим информации, които могат да бъдат взаимно полезни. Най-сетне консулът го попитал:

– Но как е стигнал тук? С трена ли? С паспорт ли? Разбира се, ще ми бъде приятно да се срещна с всеки пътуващ американец, който събира сведения. Ходил ли е при каймакамина?

– Вие не ме разбирате – казал Орела. – Той е бил в планините с комитите. Той се е присъединил към тях във Воденско; навярно сте чули за неговото изчезване?

– Ах, да, искате да кажете за човека, който беше убит от разбойниците? Та той се присъединил към тях, а? Но тогава положението се изменя; той е нелегален.

– Нека изразя работата по друг начин – добавил, Орела. – Той е кореспондент на вестници от наша страна.

– От ваша страна ли? Та това може ли да бъде сериозно? Две страни няма – английското правителство не е признавало никаква въоръжена сила, насочена против Турската империя.

– Но аз искам да се срещнете с него неофициално, само като частно лице, един господин с друг господин. Той няма да дойде като революционен представител.

– Но това няма значение. Тук аз съм дипломатически агент на Негово Величество, а този господин е нелегален.

Орела се уплашил, че този извънредно точен дипломат ще го изложи, но най-после изтръгнал от него обещанието, че разговорът ще остане в тайна. Тоя опак човек беше изключение; при няколко от другите чуждестранни представители аз нямах такива затруднения. Един от тях дори ми даде подписано от него писмо.

Един ден следобед, като седях в стаята да пиша, чух гласове в градината. Погледнах през прозореца и видях Сандо, който разговаряше с един младеж в европейско облекло. По-късно, когато Сандо дойде при мене, попитах за непознатия. Той каза:

– Един четник живее в съседната къща. Само той е останал от Сугаревата чета. Тъкмо преди сражението, поради болест, останал в едно село. Дошъл е тук да се справи с гръцкия владика. За това ще бъде по-добре да не казваш нищо на Орела.

Това беше добре дошло. Терористите на гръцката черква бяха станали много дейни. Те стреляха на два пъти на пазара върху един член на местната организация. Комитетът още не беше си отплатил, но аз знаех от една изтървана дума на Георги, че се замисля убийството на някой висшестоящ човек, което да направи впечатление.

Няколко дена след това Сандо и аз се преместихме наблизо в ново жилище. Тук бяхме по-приятно наставени, защото имаше втори етаж, в който можехме да се разхождаме, без да се доближаваме до прозорците. Семейството беше голямо; бащата беше шивач, а един от синовете му – учител.

Ние се бяхме преместили в неделя. Струва ми се беше вторник вечерта, когато семейството се събра и ние седнахме да вечеряме. Мойсей и Георги се промъкнаха при нас на приказка. Сетне, когато си отидоха, вратите се заключиха. В това време два револверни изстрела се чуха вън на улицата, последвани от вик.

Всички изскочихме на стълбата и излязохме на балкона отвън пред предните прозорци. Долу в улицата някой извика три пъти.

"Деврие⁵⁰, деврие, деврие!" – и веднага нощният патрул се затича към мястото, като един от стражарите носеше фенер.

– Гърците са ударили Георги или Мойсей – каза тревожно учителят до нас.

Видяхме стражарите, които вдигнаха падналото тяло от улицата и го отнесоха зад един ъгъл. Една жена се върна тичешком.

– Какво се е случило? – попита учителят.

Жената отговори няколко несвързани думи, но ние можахме да схванем само думата "доктор". Върнахме се от балкона в стаята, където жените от цялото домакинство се бяха събрали.

– Гръцките терористи носят ли револвери "Наган"? – попита Сандо.

– Не, не носят такива револвери – отговори един от мъжете. – Тия изстрели от "Наган" ли бяха?

Пак се чуха бързи стъпки отвън, учителят се наведе през прозореца и извика:

– Кой е застрелян?

– Петър Лигушев – беше отговорът, тъй ясен, че всинца го чухме.

На следната сутрин събрахме по-подробни сведения за стрелбата. Лигушев вървял по нашата улица на път за в къщи, когано някакъв непознат изскочил от една уличка и стрелял срещу него. Един от куршумите го пронизал във врата и той беше в критическо положение, макар че надеждата за оздравяването му не беше изгубена.

След това злодейство се очакваха бързи репресии срещу гърците, но те не последваха. Сандо се опита да намери четника Стоян, но се оказа, че той заминал на друго място.

Въпреки сравнително по-голямата ни свобода, в нашия кръг дохождаха много малко хора. Надявах се пак да видя брата на Михаил Х-ев и един път го срещнах на улицата, но той ме замина, без да се издаде, че ме е познал. Това беше обикновената предпазливост. Няколко пъти срещнах Ташковите момчета, но и те се предпазваха. Един ден, в края на нашето престояване в Битоля, открихме причината за своето уединение от младите хора, с които бихме искали да се виждаме по-свободно.

След като си свършех работата, късно следобед аз отивах на балкона, лягах там и наблюдавах минувачите по улицата, без опасност да бъда забелязан от тях. Моят постоянен другар беше Спиро, едно десетгодишно момче от семейството, в което квартирувах. То ми посочваше познатите си лица.

Две момичета минаха няколко пъти и привлякоха вниманието с хубавото си облекло, което не съответства ваше на културната среда в Битоля. Едното от тях беше осемнадесет годишно, много хубаво, тънко, високо, чудно в една страна, гдето повечето от хората са от селско потекло. Веднъж момата неочаквано погледна нагоре и очите ни се срещнаха, лицето й почервеня, като че се почувствува виновна.

– Кое е това момиче? – попитах Спиро. – Това ли, което си реши косата нагоре като европейците?

– Да, със сивото облекло. – Това е Елена, сестра на Т-ев. – Той произнесе името на един от изтъкнатите водачи във въстанието, избягал в България. Сандо беше в стаята и изви глава да види предмета на моето запитване. Момичето беше ученичка в гимназията и живееше по-горе на същата улица със свои приятелки.