– Та и у нас за това се развеждат.
– Ако след толкова дълго време не сте могли да се погодите – каза Петруш – и аз решавам да се разделите. Попе – обърна се той към селския поп, – гледай да поставиш работата така, че владиката да одобри моето решение.
Друго углавно дело. Селянин отишъл в далечно село и откраднал един кон. Престъпникът беше осъден на двадесет удара с тояга. Петруш му каза:
– Другата неделя ще вземеш паспорт и ще заминеш за България. Тук ще останат жената и децата ти. Аз ще ти дам писмо до представителите на комитета в София, които ще ти намерят работа и ще поддържат семейството си. До една година няма да се връщаш в Македония. Ако извършиш някое престъпление и в България, ще предам твоята жена и децата ти на роднините и ще изгоря къщата ти.
Трите седмици, които прекарахме в Охридско, бяха нещо като странства на подвижно съдилище. Освен със съдебни дела, занимавахме се и с избори, каквито предвиждаше уставът. Всеки избор се придружаваше с лекции по гражданско управление. Той стигна дори дотам, че предизвика един районен избор, в който той беше кандидат за преизбиране като войвода. Както по-късно ми писа, той спечелил, макар че съществувала опасност от неуспех. По всяка вероятност за него това удоволствие си заслужаваше риска.
Лятната горещина направи нашето спане невъзможно в полските села, тъй че почнахме да живеем на открит въздух. В гората посрещахме селяните, съдехме хората и правехме избори тъй, както това ставаше по къщите.
Нашият излет трая цели три седмици. Местността не беше тъй дивна, горите бяха стари, дърветата големи и нямаше ситен храсталак, както по други места. Спирахме се на поляна с висока трева, готвехме си храната, а най-често печехме яре или агне на ръжен, поставен на два забити чатала, един срещу други над огъня, след което започвахме да го въртим. Младежите от селата идваха при нас да се борят, да се състезават на скачане, да хвърлят камъни и да правят други юначни упражнения. Ние можехме да крещим и да пеем колкото ни глас държеше. Аскерът не са изкачваше толкова далеч, когато планинските потоци са пресъхнали. Ние можехме да уталожим жаждата си само с тънката струя вода между камъните, но тя не бе достатъчна за петдесет или сто войници.
В лицето на "Ходжата" имахме един весел другар, който беше смешник като Сотир от Караферийските блата. Той знаеше безброй комични песни, повечето от тях пародия на народни сантиментални мелодии. Той обаче обичаше да имитира революционните оратори в България, които спомагаха на делото само със своето ораторство. Ако присъстваше някой свещеник, особено някой, който е над средната интелигентност на съсловието си, "Ходжата" произнасяше типична социалистическа реч. В тези страни, където свещеникът е тъй влиятелен, социалистическите оратори ставаха особено ядовити, когато говореха за църквата. Заключението обикновено се изричаше със страшна разпаленост: "Не ще има мир на земята, докато последният цар не бъде обесен с пояса на последния поп." Българите са особени хора, те са надарени с хумор, който може да изтръгне смях дори от личности, които се смятат свещени.
Не религиозни в обикновения смисъл, почти без национална гордост, наглед неспособни за бурни емоции, вие напразно ще търсите у тях ония качества, които изглеждат необходими за фанатизма на мъченичеството. Човек трудно може да свърже една Жана д'Арк или епископ Латимър с племе от хумористи.
Въпреки това тези български младежи, които ми се струваха тъй лишени от почит към онова, що наричаме висши идеали, и които не вярват в утехата на духовното безсмъртие, умират не по-малко драматично от първите мъченици на християнството. Аз не говоря за тези, които загиват от ръката на врага. Трябва да се отбележи като рекорд, че никоя чета не се е предала на неприятеля, макар че такова предложение винаги се прави. Много рядко някой четник попада жив в плен. Трудно ми е да приведа факти, без да се вълнувам, но аз мога да съобщя цял списък от оцелели четници от една обсадена чета, които, като видят, че друго средство не им остава, освен да се предадат, сами турят край на живота си с последния куршум. Какво решение щях да взема, ако на мене ми се паднеше такъв избор, не знам, но именно това чувство у моите революционни другари придаваше на вика "Аскер!" особено зловещ отглас в ушите ми.
Вече загатнах за сражението между аскера и ресенската чета, от което бяха избягали седем души, тежко ранени. Главатарят, наричан Дякона, отишъл в Битоля да се лекува, но другите намерили убежище в планините, където ги лекувал подвойводата от друг район, студент по медицина някога.
Ресен е близо до Охрид и влиза в плана на пътуванията ми. Ние се опитахме да влезем във връзка със заместника на Дякона, Кръстьо Трайков, но мястото на комитетската болница било тъй тайно, че писмото бе пътувало доста дълго време, преди да стигне до предназначението си. Най-сетне се получи отговор от Кръстьо, в който се съобщаваше за неговото оздравяване и оздравяването на другарите му и се определяше среща на границата между двата района.
По това време бяхме спрели в село Плакие. От няколко дена насам там се носеше слух, че прочутият разбойник Ислям-чауш напуснал албанските планини и се навъртал по тия места, за да може да улови някоя богата плячка. С религиозна ревност той правел тия посещения всяко лято в продължение на деветнадесет години и рядко пропущал да се отвлече някой заможен селянин, за да получи откуп. Въпреки всички усилия на Охридския комитет да го унищожи, той продължавал разбойничеството си. През миналото лято Петруш се бе сблъскал с тоя стар разбойник, разменил с него по няколко изстрела, но по погрешка на сигналите селската милиция не успяла да пресече пътя на отстъплението му.
Няколко дена проследихме Ислям и най-сетне намерихме следите му в околностите на Плакие. По всички села се пратиха куриери с подробни наставления; всяка негова стъпка се следеше през деня, нощно време му се устройваха засади. Целият план беше така добре скроен, че после даде блестящи резултати.
В Плакие се научихме, че Ислям и неговите седем човека побягнали в едно турско село, където имаше гарнизон от аскери. Той стоеше там, докато ние поддържахме трескаво наблюдение от съседната планина към селото. За да ускорим крайния резултат, ние написахме писмо до италианския жандармерийски офицер, който се беше установил в Охрид. Това писмо на италиански съставих аз. То беше може би малко несвързано, защото съм учил италиански отдавна и не методично. За един обикновен интелигентен човек ставаше ясно, че това писмо не е писано от българин, нито от западноевропеец. Американското краснописание се различава от европейското, с изключение може би на английското. Във всеки случай този, който го е получил, е разбрал, че писмото е написано от чужденец. А вече се знаеше, че между комитите има само един чужденец.
В това време пристигна писмото на Кръстьо Ресенски. Понеже нашето съобщение до жандармерийския офицер, изглежда, не даваше никакви резултати, а селската чета бе заела всички изходни точки за отстъпление на Исляма и поради това, че срещата беше толкова близо до турското село, колкото и до Плакие, ние решихме тази нощ да се присъединим към четата на Кръстьо.
Тръгнахме преди мръкнало, – едно малко безгрижие, на което обикновено се предавахме след дълъг период на необезпокоена сигурност. Ресенската граница се намираше в една гола долина и когато минахме през зелените ниви, несъмнено съгледвачите на исляма, поставени в гората над турското село, ни бяха забелязали.
След поход от четири часа ние отново навлязохме в пресечена местност. Петруш ми разказваше какво знаеше за Кръстя. Той дошъл преди една година от България четник с един войвода, пратен от Централния комитет – един учител с деликатно здраве. След шест месеца войводата видял, че животът е твърде тежък за крехките му физически сили. Затова се върнал в България, а Кръстьо, в изпълнение на предварителните планове на Борис Сарафов, на когото бе предан почитател, поел командата на четата. Но поради някаква причина, която Петруш не можеше да обясни, Кръстьо се скарал с окръжния комитет в Битоля и Дякона бил изпратен да го замести в командването. Между Дякона и Кръстьо станало някакво спречкване, вследствие на което Кръстьо веднага тръгнал за България, но един бърз протест от страна на селските комитети заставил Дякона да го задържи59.
