Скоро следобед селяните доведоха десет коня, по един за всеки, който щеше да пътува. Ташко ми подари цял комплект от нужните фотографически химикали, няколко табли, един къс червено стъкло, от което се образува тъмната стая в сандъчето, и няколко дузини стъкла "Люмие". След това Петруш и неговата чета, Сандо и аз се качихме на конете и тръгнахме по една стръмна пътека към снежните върхове на планините и когато влязохме в една млада дъбова гора, размахахме ръце на демирхисарската чета за сбогом.
Нашите животни бяха жилави планински кончета. Те ни носеха по тесните извиващи пътеки, каменистите легла на сухите планински потоци, между канари, по ронливия пясъчник и мускулите им се движеха като стоманени лостове под нашите бедра. Отдолу под нас, ту на лявата, ту на дясната страна, оставаше в синя мъгла Демирхисарско и колкото повече се отдалечавахме, ставаше все по-плоско, а селата из него се превръщаха на обикновени червени точки. Наравно с нас орли и соколи се въртяха мързеливо в кръг. Въздухът ставаше по-остър и по-освежителен, думите и виковете се чуваха по-ясно. Тук всеки можеше да се отпусне. Нито аскер, нито шпиони можеха да ни видят, нито маузеров куршум можеше да ни стигне. По същите тия височини Филип и Александър Македонски са се катерили с войските си, за да нападат варварите-илирийци в дефилетата долу. Но това беше една преходна мисъл, едно съзерцание на миналото, което не тревожеше никого от нас, защото колкото по-високо се качвахме, толкова по-високи ставаха виковете, смеховете и разговорите на момчетата, които се намираха под влиянието на своята възбуда.
Това беше към края на месец юни и макар слънцето да залязваше зад белите върхове, здрачът идваше полека и се сгъстяваше неохотно. Слънчевите лъчи горяха в облаците над главите ни, пръскаха през атмосферата румената мъгла и оцветяваха върховете на планините с огнена червенина. Още едно усилие и нашите кончета почнаха да препускат по една равнина между снежните склонове. Ние се намирахме вече в дефилето под върха. Тук слязохме от конете и накладохме огън от сухи дърва, които момчетата донесоха от гората. "Ходжата" почна да пее една турска народна песен и да приготвя ръжен за ярето, което селяните ни бяха дали. Тези, които не взеха участие в приготовляването на вечерята, се наредиха около разпаления огън и разкриха своите япанджаци така, че топлината да остане в образувания кръг. Тогава всички почнаха да пеят една войнствена революционна песен, като я пресичаха с викове и крясъци. Всичко вървеше така, като че аз познавах Петруш и неговите момчета много отдавна, сякаш бях на ученически излет.
Двамата селяни, които ни придружиха, за да върнат конете, ядоха с нас и никак не им се искаше да се върнат. Струва ми се, че беше късно, макар и не тъмно, когато тръгнахме да вървим пеша. Петруш и аз вървяхме напред и разговаряхме, но всички бяхме по-сдържани. Един внезапен завой откри просторен изглед към низините, които бяха потънали в румена светлина и една дълга ивица от пламтяща червенина блестеше на югозападния хоризонт. Там беше прочутото Охридско езеро, което един ден ще стане център на европейските туристи. Нататък далеко към запад беше се очертала крива бяла линия. Това бяха планините на Албания, стара Илирия.
Струваше ми се, че слизаме надолу в мрак, в черна влажна мъгла, все по-дълбоко и по-дълбоко. Разбрах, че минаваме през гориста местност само по клончетата, които тупкаха лицето ми. Най-сетне стигнахме една колиба на малка поляна. Под тоя груб покрив десет души се събрахме да пренощуваме, като оставихме двамата овчари да пазят нас и стадото си. Утрото беше ясно. Тъкмо под нас имаше село, до което слязохме по стръмен склон. И тук въстанието е било бурно, защото стърчащите стени бяха почти равни по число с обитаемите къщи, а дърветата в градините бяха голи и черни.
При закуската сутринта забелязах една връзка със стари оплескани книжа, които бяха натъпкани в чантата на Петруш. Между тях имаше един екземпляр от устава и правилници.
– Защо носите районните архиви? – попитах аз.
– Тия книжа не са архиви. Това са дела. Нося го със себе си, за да ги разглеждам.
– Дела ли? – извиках аз. – Какви дела?
Стори ми се, че моето незнание го оскърби. Той ми обясни пространно и търпеливо така:
– Членове 10 до 15, отдел IV от устава казват: "Войводата разрешава спорове и прочее58 Вие знаете, че сме бойкотирали турските съдилища.
– Нима имате писмена процедура? – попитах аз учудено.
– Защо не? Аз не мога да ги разглеждам как да е. Ето например едно дело за земя. Едната страна е представлявана от попа, а другата от учителя. Преди двадесет и пет години Иван дал на Стоян една нива на изполица. Преди десет години Иван поискал да му се върне нивата. Стоян отказал да я върне, ако не му се плати построеният от него хамбар и плодните дървета, които бил посадил. Те са ходили при турските съдилища, но процесът продължил, докато се обяви бойкот на тия съдилища. Ето делото е заведено пред мене.
– Някой ден – казах аз – редовният съд ще гледа отново тези дела.
Той се съгласи, но струва ми се, че прочетох мислите му.
Петруш виждаше делата, разглеждани отново след години, но виждаше също и себе си, вече свършил правото, да ги отсъжда наново.
Не се мина много време и Петруш назначи заседанието по тия дела. Местният комитет ни въведе в едно училище, което беше празно, защото беше съботен ден. Най-напред ние поприказвахме със селяните, но скоро Петруш заповяда да извадят масите и столовете, хвърли своя япанджак в един ъгъл, седна върху него и покани Сандо и мене да седнем по един от страните му. Местният комитет и четниците заеха места покрай стените на стаята, а селяните останаха в средата назад. Заседанието се откри.
Имаше твърде много ищци и ответници. Те образуваха групи от двете страни на съда. Останалите селяни гледаха на заседанията като един вид борба на петли. Първото дело беше общинско и се представяше от местния комитет. По-рано аскерът идвал в селото и обложил общината с шест лири за поддържане полицейски постове, които да охраняват селяните от разбойниците, когато отиват на пазара в Охрид.
– Преди шест месеца те дойдоха – каза мухтарят – и ни биха по краката, защото не сме платили тия пари. Тогава бяха дванадесет лири. Да оставим ли сега да ни бият само за шест лири?
– Даже ако бяха само шест пари – каза Петруш, – аз щях да ви бия, ако ги платите. Във всеки случай, те пак ще ви бият, но вие не плащайте тия шест лири. Щом ви бият, изпратете делегация в Битоля и се оплачете на чуждите консули, докато си вземат бележка.
– Тази игра с полицейските постове се практикува отдавна – ми каза Петруш настрана. – Народът дава парите от години, защото областта беше пълна с албански разбойници, но полицейски постове все още няма. Парите отиват в джоба на каймакамина.
Другото дело беше обвинение против един от местните бейове, който притежавал единствената мелница в общината.
Той повишил цената на меленето с една трета, бе оплакването
– Не отивайте на неговата мелница – продума Петруш.
– Няма друга.
– Постройте си, вие имате вода.
– Никой от нас няма пари.
– Тогава направете я на обща сметка. Работата няма да ви струва нищо. Упълномощавам ви да изтеглите от касиера нужните суми за стойността на материалите. Тия суми ще върнете на касиера от първите приходи на воденицата. След това воденицата ще покрива своите разноски, а ако има малка печалба, ще я предадете на касиера.
След разглеждането на общинските дела, от народа срещу правителството – разбира се, ответникът не присъстваше, – явиха се частни дела. Една жена настояваше да се разгледа отдавнашната молба за развод. Предавам текстуално основанието на молбата:
"Несходство на характерите. Старецът е съвсем наред, но не можем да се разберем по нито един въпрос."
Почти извиках от изненада. Сякаш се бях върнал в Америка:
