– Да – каза той. – Яне Сандански⁷⁶ и аз направихме това с осемнадесет добри, здрави момчета. Господи! Кой можеше да помисли, че ще трае пет месеца. Но, все едно кой знае, това сега вие можете да наречете: "Изповедта на един меланхоличен четник."

Яне Сандански, 18.05.1872 – 22.04.1915

Като войник на редовна служба в Българската армия, 1892 г.

– Да, то трябва да е било опасна работа – казах аз съчувствено.

– Опасно! – повтори той презрително. – Не ме разбрахте. Нямах предвид опасността. Ако бяхте по-възрастен и отдавна женен ... Били ли сте някога изправен продължително време пред съпротивата на жена на средна възраст, изпълнена с решителност и със силна воля? Тя се държи така, сякаш има срещу себе си див варварин, и вие го усещате. Твърда съпротива, но без физическо насилие, това помага, час след час, ден след ден ...

– Но това не е историята, която ... – възразих аз.

– Може би не. Аз само пресъздавам атмосферата. Това се дължи на четенето на литературната притурка на нашия революционен вестник. Исках само да ви предам точната представа от моята гледна точка. Бих искал да разберете това – каза той и вдигна ръка към посивелите коси по слепоочията си. Помисли за момент и внезапно започна да говори, без да се спира:

– Това стана след падането на Сарафов, когато княз Фердинанд бе установил властта си над нашия комитет от представители в София, като постави в него генерал Цончев. Цончев, приятелят на княза. Разбира се, ние го отхвърлихме. Ние във вътрешността нямаше да признаем за наш представител един български генерал, назначен от княз Фердинанд.

Цончев обаче не само настояваше, че е наш представител, но и претендираше да ръководи цялата Македонска революционна организация. Представете си, че един германски адмирал пристигне в Съединените щати и заяви, че той е ваш министър-председател. Вие или ще го изритате, или ще му се изсмеете. Но откритата наглост на Цончев се поддържаше от златото на Фердинанд, с което се купуваха хора, пушки и муниции. И като твърдеше, че подготвя революция, той започна да изпраща големи въоръжени чети през границата, за да бъдем изтласкани от нашите райони.

Разбира се, ние се съпротивлявахме. Но точно тогава стана предателството в Солун и целият Централен комитет и десетки други способни ръководители, на които разчитахме за финансирането на нашите доставки, бяха арестувани и изпратени на заточение в Мала Азия. Организацията рухна. В цяла Северна Македония останахме само Сандански и аз. Точно тогава Цончев започна да изпраща през границата своите чети, за да завладеят терена за въстание.

Ние ги посрещнахме – отначало с протести, а после – с оръжие. Разполагахме с много хора, защото населението беше с нас, но за такава работа не са подходящи бойци без оръжие. Нямаше Централен комитет, който да ни помогне дори и със съвет. А пътищата ни да търсим помощ от македонските емигранти в България бяха прекъснати. Разбирате ли, македонците в България едва ли знаеха как стоят нещата, защото нашият вестник бе попаднал в ръцете на Цончев. Хората черпеха сведения от него и затова продължаваха да изпращат своите пожертвувания на Цончев.

Положението беше отчаяно. Изглеждаше, че ние и цялата организация ще бъдем унищожени, а наемниците на княз Фердинанд ще се настанят на бойното поле, за да правят каквото поискат. За да влоши още повече нещата, Цончев нае и изпрати един стар разбойник, който бе действал в началото, преди организацията да го отстрани. Това беше Дончо, който залавяше турци и християни и ги държеше, докато не получи откуп, който задържаше за себе си. Хората го ненавиждаха. Аз бях заедно със Сандански. Бяхме толкова зле въоръжени, че дори не смеехме да се срещнем с четите на Цончев. Бягахме пред тях като да бяха аскер.

Ние се нуждаехме от пари. Затова решихме да заловим някой богат турчин и да вземем няколко хиляди лири откуп. Опитахме веднъж, но не успяхме. По това време при нас дойде един четник, който е бил ученик в американското училище в Самоков.

– Заловете някой от мисионерите – предложи той – и турското правителство веднага ще плати откупа, за да избегне усложненията.

– Тази идея ни завладя. Знаете, не беше приятна работа. – Никога не бяхме залавяли турчин за откуп. Когато чухме, че доктор Хауз⁷⁷ идва насам, решихме да заловим него. Д-р Хауз винаги е бил приятел на селяните. Когато чухме, че той решил да не идва, аз например почти не съжалявах.

Няколко дена по-късно чухме, че мис Стоун е в Банско и че след няколко дена ще пътува на юг. Спуснахме се към Банско. За мис Стоун аз не държах много. Тя често проповядваше против нас, като казваше на селяните, че господ ще ги отърве от бедите, а не четниците. Все безобидни приказки – никой не ги вземаше за сериозни, но това направи работата по-лесна за преглъщане.

В Банско имаше гарнизон и селяните не можеха да ни донесат дори храна. Но в продължение на два дена Сандански и аз бяхме в селото, облечени като селяни. Следяхме мис Стоун и уреждахме работата. Селяните ни убедиха да не правим това в Банско. Те се страхуваха от репресии. Куриерът, който по-късно бе водач на групата на мис Стоун, бе наш човек. Той я доведе при нас.

Спомняте си навярно как се нахвърлихме върху тях, когато те минаваха. Ние всички бяхме преоблечени като башибозук, но бяхме толкова изгладнели, че не ни дойде наум да се въздържим от ядене на свинско, когато разтворихме чантите с храната.

Бяхме решили да вземем една българка като другарка на мис Стоун. Ние наистина искахме да се държим с нея колкото е възможно по-добре. Но възстарата жена, която бяхме избрали, се разболя толкова много, че не можеше да се мръдне.

В групата имаше много млади момичета, но ние се страхувахме от приказки.

– Ето госпожа Цилка – каза водачът. – Тя е женена.

– Ние харесахме изгледа й. Тя не беше много млада и имаше вид на матрона. Но ако знаехме какво имаше да става – бебето, знаете, бихме се решили да вземем неомъжена жена. Или бихме се задоволили без другарка на мис Стоун. Ние платихме скъпо за приличието.

– А турчина, когото убихте? – вметнах аз.

– О, оня, когото убихме? За да направим "впечатление" ли? – отговори той с ядовит сарказъм. За да им дадем да разберат, че работата е сериозна? Така описваха работата вестниците. Отнели сме един невинен живот, за да създадем един артистичен ефект. Не! Ние нямаме нужда от ефекти.

Тоя турчин, албанец по-скоро, беше бекчия, управител на един чифлик и скубеше селяните. Те дойдоха при нас много преди това и казаха, че ако не убием този човек, не виждат какво добро могат да имат от организацията. Вие знаете бекчиите и добрите, и лошите, но ние не убиваме нито едните, нито другите само загдето скубят. Но тази свиня бе изнасилила две селски момичета едно след друго и ние се разправихме с него.

– Уплашиха ли се жените? – попитах аз.

– Естествено. Този поход през първата нощ им извади душата. Но по-късно – ех, ние бяхме неопитни. Ние им дадохме един месец, като вярвахме, че ще получим парите от Цариград след седмица. Разбира се, ние искахме да ги накараме да гледат сериозно на тази работа. Тези мисионери са нещо различно от нас, но ние знаем, че някои са много корави. Страхувахме се от едно нещо – тя можеше да се реши да стане мъченица. За щастие, това не стана.

Ние нагласихме драматически сцени. Аз бях най-добре в тях, затова аз съм "лошият човек". Но Яне Сандански имаше инстинктите на френски учител по танци. Аз съм го виждал с пот на голата му глава, всред зимните мразове около нас. Виждал съм го да избягва сам между дърветата и да стиска големите си юмруци и да скърца със зъби. Ех, той получи наградата си. Той бе записан в историята като "добрия човек".