Дните вървяха твърде бързо, поне за мене. Често ходех на лов и за риба с Тодор или с някого от четниците. Лука не обичаше този спорт. Считаше го за лек, а освен това имаше някакви скрупули на толстоист.
След Тодор и Лука мой другар беше Александър, някогашен кадет.
Той беше приятен събеседник, начетен и гледаше на македонската революция като на една историческа случка. Подобно мнозина интелигентни българи беше надъхан със социалистически идеи, но не приемаше безкритично всичко. Аз можех да се доверя на неговите забележки, чисти от фалшив ентусиазъм, национална гордост и предразсъдъци. Той дори умаляваше достойнствата на своя народ, което е характерно за българите изобщо, в ярка противоположност на фанатичния шовинизъм на гърците.
Моят най-постоянен спътник беше Тодор. И двамата имахме навика да се разхождаме напред-назад пред колибите, докато останалите пушеха. Той имаше не само силно чувство за хумор, но и още по-рядко срещаната дарба да придава хумористична окраска на привидно сериозни неща. Именно това качество му даваше възможност да разказва за миналите си подвизи без сянка от самоизтъкване.
Той обичаше да разказва най-много за своите ученически дни. Забавна беше историята с измъчването на един стар мюсюлманин, който ги учил по турски. Учениците пущали камъчета в джобовете на голямото му широко палто и пишели пародии на сантименталните стихове, които той съчинявал. Такива истории Тодор разказваше много, но човек не трябваше да изпуска неговата лична история.
По-старите ученици се организирали като клон от революционната организация, под надзора на местни агитатори, които били, разбира се, учители в гимназията. Българската черква, която уреждала просветата на македонските българи, назначила в училището един шпионин, който да донася за делата на своите другари. Екзархът, макар да не бил смъртен враг като гръцкия патриарх, не бил и приятел на революционната дейност.
За да се отърват от шпионина, учителите накарали учениците да искат от местния владика преместването му. Тодор бил избран за оратор на делегацията, която трябвало да се яви при владиката с това искане. За да бъде по-красноречив, ораторът пийнал от евтиното вино, чието действие подценявал, преди да влезе в стаята на владиката. Неговата реч излязла убедителна, но не за ухото на един божи човек.
Последвал голям скандал, училището било затворено, а Тодор и останалите делегати били изключени, без да получат дипломи. Тая диплома можела да го направи учител през следната година. Без нея станал четник.
По това време Тодор бил болезнен момък и войводата често го пращал в града да се поправя, както и да извършва нужните покупки за четата. Един ден той се срещнал в града с други трима четници и отишли в кафенето на приказка. Когато един от тях вадел кесията си да плаща, извърнал полата на палтото си. Един грък, който седял на съседната маса, съзрял дулото на скрития под дрехата револвер. При това ги чул да приказват и български. Не се минали и пет минути, четиримата четници били уловени на улицата и откарани в участъка.
Подложили ги на изтезания. Тодора били с дървен чук по челюстите и му слагали врели яйца под мишниците. Ударите не се чувстват, когато се нанасят, ми разказваше той, но като че горещи игли бодат и разкъсват сърцето. При все това от него не узнали нищо. Един от другите издал всичко и после полудял. Неговите признания направили голямо впечатление на турците, защото дотогава организацията за тях била само басня, на която те не биха обръщали внимание, ако гръцкият патриарх, с неговите по-точни сведения не ги подтиквал.
Същата нощ19 в Солун били арестувани няколкостотин българи, между които и целият Централен комитет. На първо място Дамян Груев, първият организатор на движението, д-р Хр. Татарчев, виден лекар, покровителстван от чуждестранната колония и женен за дъщерята на гръцкия консул, и дузина други, не толкова видни, но не по-малко дейни. Европа била смаяна. Организацията за една нощ била почти смазана.
Процесът бил международно събитие, ловко използвано от турците. Повечето заговорници били осъдени по на сто и една година заточение в Мала Азия. Тодор прекарал една година в крепостта Акия, в Арабия. Организацията им изпращала пари, защото затворниците трябвало да се издържат сами, макар че иначе те не били третирани зле.
Един ден комендантът на затвора предложил на Тодор и четиримата му другари:
– Дайте ми двадесет лири и ще ви помогна да избягате.
Те поискали един ден време да си помислят.
– Тогава дайте шест лири и ще бъдете свободни - пазарел се бинбашията20.
Но те трябвало да поговорят помежду си, защото подозирали някаква игра.
Тодор се бил сдружил с един телеграфист, арабин. Той го намерил и попитал:
– Има ли важни новини днес?
Телеграфистът се ухилил хитро:
– Значи, знаете? – попитал той.
Тодор не знаел нищо, но дал на арабина една меджидия и му смигнал:
– Добрите новини правят човека щедър.
Човекът се засмял:
– Искате да знаете подробностите. Е, добре, утре вечер всички заточеници ще отправят за Смирна. Не обаждайте само, това не се казва още.
На другия ден всичко станало ясно: Европа издействувала обща амнистия, която бинбашията искал да използува, за да изнуди затворниците.
Тодор се върнал в родното си село, поседял там една седмица и хванал отново балканите. В продължение на няколко месеца той станал войвода на една чета.
Разказваше своите изпитания като главатар.
При неговото лице всичко това изглеждаше твърде нелепо. Чифт очила биха отивали отлично на очите му. С почти същия тон, с който ми бе описал една шумна история по време на лекция, той ми разказа как със седем от момчетата си обкръжил пет "войници на Христа" в едно каменно здание, как другарите му привличали огъня по фронта, докато той се промъквал през един прозорец на избата отзад, как турил един динамитен заряд на съответното място, подпалил фитила и се измъкнал навън тъкмо навреме, за да не изхвръкне към небесата от експлозията заедно с петимата гърци.
В съседен на неговия район била изпратена чета от известен български генерал в София, който твърдял, че знае най-добре как трябва да бъде освободена Македония. Това бяха дните, преди още македонците да разберат каква свиня е българският княз Фердинанд. Тази именно чета се занимавала със събиране на данъци. Нейните четници носели сребърни верижки, златни пръстени и в джобовете им дрънкали турски лири. Тодор преследвал тази чета и се опитвал да я ликвидира, но поради тактическа грешка постигнал само отчасти целта си.
Общественото настроение в България било засегнато и солидният генерал плачел пред широка публика. За момента организацията не била в състояние да се противопостави на българското правителство и за да се успокои дебелият генерал и неговият княжески покровител, Тодор бил свален от своя пост. Тогава Лука с удоволствие го взел при себе си като свой заместник.
Вечерите прекарвахме весело. Имаше един младеж, на име Сотир, твърде нисък и със състарено и набръчкано лице, който непрестанно играеше ролята на шут. Той имитираше особено сполучливо и един от главните му номера бе да представя как каймакаминът командва движението на войските си от своето седалище в града. Той правеше всичко от прозореца; получаваше съобщения, изпращаше отговори, издаваше заповеди на своите адютанти, ругаеше въображаеми офицери, наблюдаваше далечни придвижвания с бинокъл, така че човек получаваше ясна представа за големи военни маневри, които се извършват навън.
Неговият шедьовър обаче беше подражаването на ходжа, който проповядва в джамия. Това представление обикновено се пазеше за неделните вечери, когато колибата се изпълваше с гостуващи селяни и хората на Апостола. С помощта на червен пояс Сотир си правеше огромна чалма, а от домашно платно, което използвахме за почистване на оръжието си, импровизираше широка дреха. От парче тел измайсторяваше огромни очила. След това вземаше екземпляра с правилника на Лука, който трябваше да представлява Корана, и започваше провлечено да припява. Ходжата спираше за момент, скриваше се зад една въображаема завеса, отпиваше от малка бутилка, след което смирено молеше Корана за прошка. Проповедта включваше намеци за присъстващите и за ежедневните събития. Тя приключваше обикновено с гореща молитва към аллах да излее незабавно своя гняв и вечно наказание върху тези грешни гяури и комитаджии. Момчетата можеха да се забавляват при всяко повторение на номера с ходжата, защото Сотир никога не го изпълняваше по един и същи начин.
