Капитан Коста турил молива в устата си и се замислил. Вдъхновението дошло направо от Христа, чиято фигура на кръста била отпечатана начело на писмото. Той написал:

"Февруари, 7. 1906 г.

До моите братя от селата Мориново, Лековищица и Янчища.

Научихме, че сте били гонени от българите-разбойници, които насила искат да се откажете от своята народност и вяра. Учим се, че те са ви принуждавали да протестирате пред европейците срещу войниците на вярата, като лъжете, че те ви преследват.

Аз ви моля да си отворите очите. За в бъдеще не правете такива протести. Ония, които не слушат, ще ги накажа. Такива ще бъдат убити; няма да бъдат пощадени и техните жени и деца; телата им ще разкъсваме на парчета. Ще убиваме всеки, който не е с нас.

Надявам се, че ще ме разберете и слушате. Ваш брат по вяра.

(п) Константин Акритас."²¹

Това послание, разпръснато между селяните, било предадено на Лука от тях, а по-късно изпратено до Балканския комитет в Лондон, за да добият представа в Англия за гръцкия темперамент...

Справям се със своя дневник и виждам, че смутовете почнаха на 10 март²².

Това беше пролетна, светла, пълнолунна нощ. Беше толкова светло, че можехме да видим всеки стрък от близката тръстика.

Ние лежахме около огъня и приказвахме, когато до колибата долетя далечен гърмеж. След малко зловещото пукане се повтори.

Всеки се спусна към оръжието си.

– Бият се в Мориново – извика часовоят над главите ни.

Бързо приготвиха шест лодки и двадесет човека се качиха в тях. Започна се едно бясно тласкане с прътите и пляскане във водата, което за късо време ни докара до сушата. В полето стрелбата продължаваше; огънят от пушките се виждаше. Ний хукнахме бегом през гьолища, трапове и плетища. Вече виждахме покривите на къщите пред нас, когато изстрелите оредяха и всичко утихна. Влязохме в селото и на всички страни извикахме паролата. Въоръжени селяни изскочиха от каменните сгради и ни поздравиха.

Една гръцка чета от петдесет души влязла в селото и отишла в къщата на председателя на местния комитет. Тези, които влезли в дома, били с маски. Председателят го нямало и те насилили да отвлекат децата и жените. Дигнала се тревога из селото, излязла селската милиция, на брой двадесет души, и от оградите на къщите открили огън срещу "Христовите войници". Сражението продължило около половин час, докато пристигнала милицията от съседното село. Като видели и нея, гърците почнали да бягат без всякакви правила за отстъпление и оставили пет души убити.

Ние повдигнахме един от тях; той беше висок, красив човек с брада; в чантата му имаше канцеларски материали. Беше явно, че това е секретарят на капитан Коста. От селяните беше убит само един човек.

Ние се върнахме веднага, като се опасявахме да не дойдат турските войници от Негуш. На другия ден научихме, че войниците били из селата и действали така, сякаш имало споразумение между командващия паша и капитан Коста.

Войските били влезли във всички села около Мориново, но по някаква "грешка" пристигнали малко по-късно, след нападението на гърците, и селата успели да изпратят своята милиция на помощ. Когато селяните се връщали, аскерът ги пресрещнал. Повечето успели да хвърлят пушките си зад храсталаците и плетищата, за да не бъдат обвинени, но пет души били хванати с оръжие и закарани във Воден. За чест на каймакамина, той ги освободил на следния ден.

– Аман от тези гърци – казвал той между своите хора.

След тази случка някаква мисъл занимаваше Лука. Системата на опожаряване и избиване била практикувана от гръцките чети от година насам. Само в района на Лука пострадали петнадесет села, защото давали поддръжка на революционното движение. В другите части на Македония било същото. Кой читател на европейските вестници не си спомня за клането в Загоричани през 1905 г.?²³ Жени и бебета били набождани на щикове посред бял ден от наемните войници на гръцката черква. С една сдържаност, породена от погрешно схващане на европейската цивилизация, Македонският революционен комитет беше забранил репресиите, като се надяваше с това да спечели симпатиите на общественото мнение, като че ли политиката се движи от такива човешки слабости. Лука познаваше света повече от своите колеги и схващаше тази грешка.

Тодор беше също замислен. Една вечер го поведох да се разхождаме. Подозирах, че буйни мисли бяха обхванали главата му.

– Лука – каза ми той с нисък глас – е много замислен. Иска ми се да му говориш. Ти имаш влияние върху него. Аз не смея да зачеквам тоя въпрос, преди да ме покани.

– Не познавам положението достатъчно, за да съдя – отговорих аз.

– Във всеки случай теоретически аз не мога да одобря репресии върху хора, които не са пряко виновни. Нали знаете, че не можем да се доберем до самите андарти.

Тодор ме погледна за момент.

– Не ме разбираш – отговори той. – Аз мисля като тебе. Палежът на къщите на невоюващите, дори никой да не бъде убит, не е по вкуса ми. Това не е борба – да оставим това на гърците и башибозука.

Аз заговорих с Лука. Той почувствува облекчение, че пръв засегнах болния въпрос.

– Да – каза той ядосан, – мисля да направя нещо. Акритас и неговите главорези се крият в мочурляците при гръцкото село Ниси. Те не са укрепени, но се крият в папура и самият дявол не може да ги намери. От Ниси вземат провизии, куриери и водачи. Ако изгорим селото, те ще избягат оттам. Може би тогава ще можем да ги срещнем в полето на открито сражение. Ако не мога да изловя тия влечуги, най-малко ще изгоря тяхното гнездо.

– А на другия ден – отговорих аз – всички европейски вестници ще съобщят преувеличено случката, ще кажат, че е имало убити жени и деца. Доброто мнение на Европа за вас ще бъде изгубено. Ще кажат: всички са еднакви – и гърци, и турци, и българи.

Аз бях готов да говоря още, но Лука ме прекъсна с усмивка, една добросърдечна усмивка, на която вече свиквах от няколко дни.

– Вие сте забавен – каза той, – напълно достоен за вашия съотечественик Марк Твен. Като разбивате старите традиции и едновременно ги защищавате с открито лице, струва ми се, че това е чисто американски хумор. Но, сериозно, драги приятелю, вие не говорите сега с Тодор. И вие, и аз сме се въртели из разни сфери, и двамата сме работили журналистика и сме били зад кулисите малко нещо. Колцина в Европа се колебаят къде да ни турят – при революционерите или при разбойниците, плячкаджиите. За всеки случай, това не ме задържа. Аз се колебая пред неприятния акт. Или, по-право, предпочитам да се справя с виновните хора. Ако можеш да ми кажеш как да се добера до гръцкия владика, няма да изгарям никакво село.

Все пак аз настоявах и го убедих без голяма мъка, защото той не по-малко от мене се отвращаваше от жестокостите.

Накрая той каза:

– Добре, няма да правим нищо. Но нападнат ли ни още веднъж, ще дойде нашият ред.

Ние се здрависахме.

Но аз се радвах много малко време на силата си да убеждавам. През нощта часовоят ни разбуди с викове. Веднага излязохме вън. Над тръстиката, в северна посока, небето беше румено и стълб черен дим и искри хвърчеха нагоре в тихата нощ. Чу се тежък гръм – динамитна бомба беше хвърлена.

Една от лодките на Апостол се вмъкна в нашето пристанище и пратеникът поиска 10 човека. Нападението ставаше на негова земя.

Ние трябваше да останем и да се пазим срещу възможни нападения по-близко до нас, защото гърците бяха минали блатото недалеч и това можеше да е хитрост, с която да отвлекат силите ни от островите. Пламъците, които се виждаха от дървото на часовия, почнаха да загасват. Имаше рядка стрелба. Тодор отиде при Апостол. Сутринта нашите хора се върнаха. Те видели гърци да се качват на лодките, които се отправили към Ниси. Дори не дочакали да отговорят на залпа от четата на Апостол. Две къщи в края на селото били опожарени, един селянин убит.