Изчакаха малко. Двете ченгета се обърнаха и поеха към будката за охраната.

— Сега! — изсъска Пендъргаст.

Скочиха леко на самите релси и се затичаха към мрака. Д’Агоста хвърли поглед назад към смаляващата се платформа, за да се увери, че никой не ги е забелязал.

Тук под земята бе по-топло, все пак над температурата на замръзване, но студът бе много по-влажен и сякаш без усилие се врязваше през задигнатото от Д’Агоста спортно яке. След още минута тичане Пендъргаст спря, бръкна в джоба си и извади фенерче.

— Имаме да повървим — рече той и освети дългия здрачен тунел. Няколко чифта очи — на плъхове — просветнаха в мрака пред тях.

Агентът поддържаше бърз ход. Д’Агоста го следваше, нащрек да улови грохота на приближаващ се влак. Но чуваше единствено кухите им стъпки, собственото им дишане и шума от водата, която капеше от ледените висулки на стария тухлен таван.

— Значи Железният часовник е колело на железопътни линии? — попита той след малко. Заговори по-скоро за да наруши напрегнатата тишина, отколкото заради друго.

— Да. Много старо.

— Не знаех, че има такива под Манхатън.

— Било е построено, за да обслужва потока от влакове към и от старата станция „Пенсилвания“. Всъщност, то е единствения останал артефакт от първоначалната архитектура.

— И ти знаеш как да го намериш?

— Помниш ли убийствата в метрото, по които работихме преди няколко години? Тогава прекарах доста време в изучаване на подземния ландшафт на Ню Йорк. Все още си спомням доста добре разположението му под Манхатън, поне най-често използваните маршрути.

— Как смяташ, откъде Диоген знае за него?

— Това е интересен факт, Винсънт, който не убягна от вниманието ми.

Стинаха до една метална врата, заключена с ръждясал катинар, която стоеше в ниша на тунелната стена. Пендъргаст се наведе да разгледа катинара, проследявайки плътните линии ръжда с пръста си. После отстъпи назад и кимна на Д’Агоста да стори същото. Извади своя „Уилсън Комбат 1911“ от кобура и стреля в ключалката. Из тунела се разнесе оглушителен трясък и разбитият катинар се срути на земята в ръждив облак. Агентът отвори вратата с ритник.

Надолу водеше каменно стълбище, от което се носеше миризма на плесен и мухъл.

— Колко надолу е?

— Всъщност вече се намираме на нивото на Железния часовник. Оттук пътят просто е по-кратък.

Стълбището беше хлъзгаво и докато слизаха въздухът ставаше все по-топъл. След дълго спускане стълбите се изравниха в площадка, която се разшири в стар тухлен тунел с готически арки.

Д’Агоста се спря.

— Светлини отпред. И гласове.

— Бездомници — отвърна Пендъргаст.

Когато наближиха, Д’Агоста долови миризма на пушек. Скоро се натъкнаха на група опърпани мъже и жени, които бяха наобиколили грубо стъкнато огнище и си подаваха бутилка с вино.

— Какво пък е това? — провикна се един от тях. — Влака ли си изпуснахте, драги?

Смехът затихна, докато отминаваха. От мрака иззад групата долетя внезапен плач на бебе.

— Боже! — промълви Д’Агоста. — Чу ли това?

Пендъргаст само кимна.

Стигнаха нова метална врата, чийто катинар бе вече прерязан от някой преди тях. Отвориха и се закатериха по мокро стълбище, прескачайки струйки течаща вода и се озоваха на нова жп линия.

Пендъргаст спря и погледна часовника си.

— Единадесет и половина.

Сякаш изминаха цели километри мълчаливо, а пред тях отскачаха още плъхове. Но като че ли никакво ходене не можеше да стопли Д’Агоста. В един момент минаха край резервен коловоз, където бяха спрени няколко разнебитени вагона. Малко по-късно, докато преминаваха край серия каменни ниши, Д’Агоста забеляза старинно зъбчато колело, повече от два метра и половина в диаметър. Веднъж дочу далечен тътен на влакове, но изглежда нищо не минаваше по релсите, по които се движеха.

Най-сетне Пендъргаст се спря, изключи фенерчето си и кимна напред. Напрягайки очи в мрака, Д’Агоста забеляза, че тунелът свършва в арка от неясна жълта светлина.

— Това отпред е Железният часовник — каза Пендъргаст тихо.

Д’Агоста извади своя „Глок 29“, отвори магазина, провери го и отново го затвори.

— Знаеш какво да правиш, нали?

Д Агоста кимна.

Придвижиха се още нататък, тихо и бавно. Пендъргаст водеше, а той вървеше след него. Погледна часовника си — наложи се да го поднесе буквално на сантиметри от носа си, за да види циферблата Дванадесет минути преди полунощ.

— Помни — прошепна Пендъргаст. — Трябва да ме прикриваш оттук.

Д’Агоста се долепи към стената. От тази наблюдателна точка имаше добър изглед към огромното пространство пред тях. Това, което се откри пред очите му, го остави почти без дъх: просторен кръгъл купол, изграден от гранитни блокове, прорязани тук-таме от варовик, и всичко това — построено в изумителен, солиден Романски стил. Под купола се простираше колелото на железопътните линии — един-единствен чифт релси, които се извиваха покрай стените в обширен кръг. Дванайсет сводести тунела се редяха на равни интервали в стените. Над входа на всеки от тях мъждукаше прашен фенер и мъгливо осветяваше издълбания в камъка номер, красиво изписан с римски цифри — съответно от I до XII.

Значи това е Железният часовник, помисли си той. Баща му бе работил на подобно място, така че имаше известна представа от едно железопътно колело. Такива съоръжения обикновено се намираха в края на жп линията — един-единствен чифт релси водеше към колелото, отвъд което имаше полукръгло депо с отделения за локомотивите. Тук обаче, доста далеч от метростанция „Пенсилвания“, по един от най-натоварените жп маршрути, колелото очевидно носеше друго предназначение: то бе просто свързващо звено, начин влаковете да преминават от една серия тунели в друга.

Звукът от капеща вода отекваше под обширния купол, по чито сводове високо над главата му проблясваха ледени сталактити. Капчиците прелитаха през мръсножълтата светлина и се събираха с тих плясък в черни локви долу.

Той се запита дали някъде там, в някой от останалите единайсет тунела, не се спотайва Диоген.

Точно в този момент до слуха му достигна слаб тътен, последван от усилващ се въздушен поток. Пендъргаст пъргаво се дръпна навътре като махна на Д’Агоста да стори същото. Миг по-късно в отвора на единия тунел изникна влак от редовните линии и профуча с трясък по колелото, а прозорците му просветнаха и се сляха в една размазана ярка резка като опашка на комета, след което тъмнината отново го погълна. Грохотът постепенно заглъхна до далечно боботене и накрая замря съвсем. Внезапно един участък от релсите в средата на Железния часовник се завъртя с метално скрибуцане и спря звънтейки, като по този начин свърза нови два тунела за следващия влак.

Свързаните сега тунели бяха XII и този, в който те самите се намираха в момента — VI.

Отново се възцари тишина. Д’Агоста забеляза тъмните очертания на плъхове, някои от които — с размерите на малко куче, да се щурат в сенките на отсрещната стена. Водата капеше равномерно. Въздухът бе напоен с мириса на мухъл и развала.

Пендъргаст се размърда и погледна часовника си. Шест минути до полунощ. Време беше за действия. Той стисна ръката на Д’Агоста.

— Знаеш какво да правиш — повтори агентът. Д’Агоста кимна.

— Благодаря ти, Винсънт. Благодаря за всичко.

С тези думи се обърна, излезе от тунела и пристъпи в кръга от мъждива светлина. Две крачки. Три.

Д’Агоста остана в сенките с „Глока“ в ръка. Широкото пространство под купола бе все така празно и тихо, тунелите зееха тъмни, ледените висулки проблясваха като дълги, остри зъби.

Пендъргаст направи още една крачка и спря.

— Ave, Frater!

Гласът отекна в усойния мрак, отразен едновременно отвсякъде. Беше невъзможно да се каже от каква посока е дошъл. Д’Агоста се вцепени и напрегна до болка очи, за да огледа тъмните отвори на тунелите, но от Диоген нямаше и следа.

— Не бъди така свенлив, братко. Пристъпи на по-светло. Искам да видя това твое красиво лице.