Сблъсъкът с живия плет почти спря колата. Двигателят закашля и се разтресе и за миг Д’Агоста се уплаши, че ще угасне. За щастие обаче успяха да преодолеят преградата. Отвъд поредния тесен път той видя счупена ограда, а зад нея се простираха блатата около язовира Скътълхоул.

В последните няколко седмици времето се бе оказало много студено. Сега идваше моментът Д’Агоста да разбере дали е било достатъчно студено.

Той прелетя през пътя, докато стигна дупката в оградата, после насочи пикала през нея. Наложи се да намали скоростта, докато кривуличеше през рехавата иглолистна горичка, заобикаляща блатото. Все още чуваше слабия вой на сирените зад тях. Ако бе успял да спечели преднина, пресичайки имението, то тя беше незначителна.

Дребните борчета постепенно отстъпиха на блатна трева и мочурлива почва. Пред себе си виждаше мъртвите стъбла на папура. Самият язовир изглеждаше забулен в сива мъглица.

— Винсънт? — рече Пендъргаст меко. — Ти, разбира се, си наясно, че пред нас има воден басейн.

— Напълно.

Пикапът ускори от замръзналия бряг, гумите изхвърляха парчета пращящ лед, които се пръскаха след тях като искрящ шлейф. Стрелката на скоростомера отново удари шейсет, седемдесет, осемдесет и продължи да се движи надясно. За това, което се канеше да направи, щеше да му трябва възможно най-висока скорост.

Папурите пред тях изплющяха и в следващия миг пикапът бе върху леда.

Пендъргаст сграбчи дръжката на вратата, очевидно забравил кафетата.

— Винсънт…?

Пикапът бързо се плъзгаше по гладката повърхност, ледът зад тях се трошеше с картечен пукот. Огледалото за обратно виждане показваше зейващите пукнатини, в които се плискаше черна вода.

— Идеята е, че няма да успеят да ни последват — изръмжа Д’Агоста през стиснати зъби.

Пендъргаст не каза нищо.

Отсрещният бряг, по който се редяха внушителни къщи, бързо приближаваше. Сега пикапът сякаш плуваше като лодка по трошащия се лед.

Д’Агоста чувстваше, че губят скорост. Подаде още малко газ, като се стараеше бавно да отпуска педала. Колата изрева, а пукотът се усили.

Двеста метра. Той подаде още газ, но това само завъртя колелата още по-бързо.

Мощността, предавана от колелата на хлъзгавата повърхност, постепенно намаляваше. Пикапът подскочи, забави и се плъзна странично, а ледът около тях се превърна в мрежа от пукнатини.

Не е време за половинчати действия. Д’Агоста отново натисна педала до ламарината, двигателят изрева, колата ускори, по не достатъчно, за да се отдалечи от зейващите в леда бездни.

Сто метра.

Двигателят сега виеше и пикапът продължаваше да се движи косо, само по инерция.

Отсрещният бряг бе близо, но колата забавяше с всяка изминала секунда. Пендъргаст бе мушнал лаптопа и полицейската радиостанция под мишница и изглежда се приготвяше да отвори вратата.

— Още не! — Д’Агоста рязко изви волана, за да изправи. Носът, по-тежката част, все още беше нагоре и докато останеше така…

С ужасно чувство за пропадане предната част на пикала започна да потъва. Настъпи миг на върховно напрежение. След което носът остро се наклони напред, блъсна се в леда и въздушната възглавница се отвори със свистене.

Д’Агоста отвори вратата и се хвърли в мразовитата вода, хвана се за ледената кора, опитвайки се да се изтегли отгоре. Успя да изпълзи на място, където ледът все още бе цял, тъкмо навреме, за да види как изведнъж колата се обръща вертикално, а задните колела все още се въртят и пръскат вода. Миг по-късно машината потъна с клокочене и го заля с вълна, в която танцуваха остри късчета лед.

Щом пикапът изчезна, Д’Агоста съзря Пендъргаст. Агентът стоеше на ръба на зеещата дупка с компютър и радиостанция под мишница, а черното му сако бе сухо и без нито една гънка.

Д’Агоста несигурно се изправи на крака, балансирайки върху стенещия лед. Намираха се само на десетина метра от брега. Той хвърли поглед назад, но патрулките все още не бяха се появили на хоризонта.

— Да тръгваме.

След няколко минути вече бяха отвъд, скрити зад високия пристан. Полицейските коли тъкмо пристигаха, жълтата светлина на фаровете им пронизваше мразовития сив въздух. Гледката, която се откриваше пред очите им говореше достатъчно: една дълга, начупена диря от люшкащ се лед, която прекосяваше езерото до зейнала бездна от черна вода. Тънка бензинова струя бавно обагряше тъмната повърхност с цветовете на дъгата.

Пендъргаст хвърли поглед към езерото иззад гредите на пристана.

— Това, Винсънт, беше извънредно ловка маневра.

— Благодаря — произнесе Д’Агоста с тракащи зъби.

— Ще им отнеме известно време, преди да разберат, че все още сме живи. Междувременно предлагам да видим какво може да ни предложи околността що се отнася до транспортни средства.

Д’Агоста кимна. Не помнеше някога да му е било по-студено. Косата и дрехите му замръзваха, а ръцете му пламтяха от студ.

Допълзяха до една от къщите — лятна вила, необитавана през зимата. Алеята бе празна и те заобиколиха сградата и надзърнаха през прозореца на гаража.

Вътре стоеше класен Ягуар върху дървени трупчета, колелата му кротко лежаха в здрача на единия ъгъл.

— Това би трябвало да свърши работа — промърмори Пендъргаст.

— Гаражът има алармена инсталация — успя да смутолеви Д’Агоста.

— Естествено. — Пендъргаст се огледа наоколо, откри една жица, скрита зад улука, проследи я до гаражната врата и след минута откри куплунга към таблото на алармената инсталация. — Доста аматьорско — каза той, изтръгна един закривен пирон от таблото и го отвори, като внимаваше да не прекъсне жиците. После издърпа рулетната врата на трийсетина сантиметра нагоре и двамата се промушиха под нея. В гаража беше задушно.

— Винсънт, можеш да се постоплиш, докато се приготвя.

— Как, по дяволите, успя да излезеш сух от водата? — поиш га Д’Агоста и се залепи за тръбите на парното.

— Предполагам, че прецених по-добре момента. — След като свали връхната дреха и сакото си и нави искрящо белите си ръкави, той дотъркаля четирите колела до местата им, вдигна с крик единия край на колата, нагласи едната джанта, завинти болтовете и повтори процедурата с останалите три колела. — Стопли ли се? — рече той, докато работеше.

— Горе-долу.

— В такъв случай, Винсънт, ако нямаш нищо против, отвори предния капак и свържи акумулатора. — Пендъргаст кимни към една кутия с инструменти, която стоеше в ъгъла.

Д’Агоста извади гаечен ключ, отвори капака, свърза акумулатора, провери нивото на електролита и огледа двигателя.

— Изглежда ми добре.

Пендъргаст изрита последното трупче и монтира четвъртото колело.

— Отлично.

— Няма кой да съобщи на ченгетата за открадната кола.

— Ще видим. При все, че мястото изглежда изоставено през зимата, опасността от любопитни съседи винаги съществува. Този Марк VII Купе от 1954-а година едва ли ще остане незабелязан по улиците. А сега идва моментът на истината. Ако обичаш, влез вътре и ми помогни да включим двигателя.

Д’Агоста се метна на шофьорското място и зачака инструкции.

— Натисни газта. Издърпай смукача. Изключи от скорост.

— Готово.

— Когато чуеш, че двигателят тръгне, му подай малко газ.

Д’Агоста се подчини. Миг по-късно моторът заръмжа.

— Върни смукача — каза Пендъргаст. Отиде до аларменото табло, огледа, избра една дълга жица, свърза я с двете метални платки на алармата, след което отвори вратата — Изкарай я.

Д’Агоста изведе колата навън. Пендъргаст затръшна гаражната рулетка и се качи на задната седалка.

— Да подгоним това бебче — каза Д’Агоста, докато се суетеше с непознатите уреди и подкара по улицата.

— Оставям го на теб. Аз ще легна и… Хо, какво е това? — Той измъкна просташко спортно яке във всички оттенъци на зеленото. — Имаме късмет, Винсънт. Сега ще подхождаш на колата.

Д’Агоста съблече наквасеното си полицейско яке, захвърли го на пода и навлече новото.

— Колко на място.

— Да, бе, съвсем.