— За това ще са ти нужни по-мощни компютри от тези, които могат да се намерят в малък университет!

— Ето защо ми бе нужна тази инсталация — каза Пендъргаст, протегна се и отвори заключената врата. Малкото помещение бе запълнено от пода до тавана с всевъзможна апаратура, жици, сървъри и уреди с електрическо захранване.

Д’Агоста подсвирна.

— И ти разбираш как действат всички тези джаджи?

— Не. Но знам как да ги използвам.

Пендъргаст се извъртя да го погледне. При все, че кожата му беше по-бледа от всякога, в очите му светеше опасен блясък. Агентът притежаваше маниакалната енергия и измамната бодрост на човек, който не е спал няколко дни.

— Диоген е някъде там, лейтенант. Крие се из този огромен информационен поток. За да извърши своето перфектно престъпление, ще трябва да се покаже на повърхността. Именно това е шансът ми — моят последен, единствен шанс — да го спра. Тази стая остана едничкото място, снабдено с технологиите, които могат да ми помогнат. — Последва дрънкане на ключове. — Моят познат, за когото ти споменах, от Охайо. Той би се справил със задачата далеч по-добре от мен. Но се наложи да стане невидим заради… заради собствената си безопасност.

— Лора не е от тези, които обичат да чакат. Сигурно вече са тръгнали за теб.

— Както и за теб, не ще и дума.

Д’Агоста не отвърна.

— Претърсиха апартамента ми, вероятно и къщата на Ривърсайд Драйв. А що се отнася до онази заповед за задържането ми… е, ти сам се убеди, че имам частен изход от „Дакота“. Дори портиерите не подозират за него. Само Мартин, с когото преди малко се запознахте.

Пръстите на агента за миг спряха неподвижни върху клавиатурата.

— Винсънт, има нещо, което се налага да свършиш.

— Какво е то?

— Ще отидеш право при Лора Хейуърд и ще кажеш, че си готов да им съдействаш по всякакъв начин, но че аз сякаш съм се изпарил и нямаш представа къде може да съм. Няма нужда да продължаваш да съсипваш кариерата си.

— Казах вече, с теб съм до край.

— Винсънт, настоявам да се оттеглиш.

— Хей, Алойзиъс?

Пендъргаст го погледна.

— Гледай си работата!

Видя, че агентът не отмества очи от него.

— Няма да забравя това, Винсънт.

— Не съм направил нищо особено.

Пендъргаст се върна към работата си. Минаха десет минути, после двайсет — и изведнъж той замръзна.

— Откри ли го?

— Вярвам, че да — каза агентът. Взираше се напрегнато в един от компютрите и ту смаляваше, ту увеличаваше някакъв неясен, зърнест образ.

Д’Агоста надзърна иззад рамото му.

— Това той ли е?

— Да, според програмата. А също и според мен. Но има нещо странно — снимката не е направена пред „Дакота“, както очаквах, а на около шест пресечки от…

В този момент от една кутия на масата прозвуча кънтящ звън.

— Какво, за Бога, е това?

— Мартин. Изглежда някой е дошъл да ме види.

Д’Агоста се стегна.

— Полицията?

Пендъргаст поклати глава. Приведе се към кутията и натисна някакво копче.

— Пратеник на велосипед, сър — долетя гласът. — Носи плик.

— Помолихте ли го да изчака?

— Да.

— И полицията не знае за посещението му, надявам се?

— Не, сър.

— Доведете го. Като, разбира се, вземете обичайните предпазни мерки. — Пендъргаст пусна бутона и се надигна. — Нека видим защо е всичко това. — Тонът бе небрежен, но лицето му изглеждаше уморено.

Прекосиха късия коридор към асансьора. Изтече минута без да разменят дума. После асансьорът нададе вой и затропа нагоре. Не след дълго металната решетка се отмести и от кабината излязоха две фигури — вратарят, когото Д’Агоста бе срещнал по-рано, и пратеникът с колелото, строен младеж с очевидно испанска кръв, увит в дебел шал и плътно яке. В ръката си държеше голям плик.

Когато зърна колета, бледото лице на Пендъргаст посивя. Той безмълвно бръкна в джоба на черното си сако, извади чифт медицински ръкавици и ги нахлузи. След това измъкна двайсетдоларова банкнота от портфейла си и я подаде на момчето.

— Имате ли нещо против да почакате няколко минутки, моля? — учтиво запита агентът.

— Предполагам, че не — промърмори пратеникът и изгледа подозрително ръкавиците.

Пендъргаст пое внимателно плика и размени поглед с портиера. После кимна на Д’Агоста да го последва и с бързи крачки се отправи към стаята.

— От Диоген ли е? — попита Д’Агоста, като затвори вратата Пендъргаст не отговори. Вместо това разстла един бял лист хартия върху бюрото, сложи плика отгоре и го изследва внимателно. Беше неподпечатан, задната част бе привързана хлабаво с навит червен конец. Пендъргаст разгледа отблизо конеца. После го размота и предпазливо го отвори.

Отвътре изпадна сгънат лист, последван от кичур лъскава тъмна коса.

Пендъргаст рязко си пое дъх. В стаята това прозвуча неочаквано силно. Той бързо се наведе и разтвори сгънатото писмо.

Хартията беше красива, ръчно пресован лен, с щампован герб отгоре: отворено око над две луни и лъв с гордо вдигната глава. Отдолу с оцветено в тютюнев цвят мастило бе изписана с автоматична писалка или с перодръжка, една дата: 28-и януари.

Д’Агоста осъзна, че приличаше на бележката, която Пендъргаст бе получил няколко месеца по-рано в имението на Ривърсайд Драйв. За разлика от онази обаче, върху тази бе написана не само дата. Очите му се плъзнаха по думите:

Тя е много духовита, братко. Разбирам защо ти харесва.

Приеми този подарък като гаранция за думите ми: една къдрица от прелестните й коси. Запази го за спомен от нея, когато вече няма да е между живите. Ако го погалиш, почти можеш да усетиш опияняващото ухание на Капрая в ноздрите си.

Разбира се, възможно е да те лъжа за всичко. Кичурът би могъл да принадлежи на друга. Потърси истината в сърцето си.

Frater, ave atque vale.

— О, Господи… — промълви Д’Агоста. Думите му секнаха, защото гърлото му се сви неволно. Хвърли поглед към агента. Той седеше на пода и държеше нежно къдрицата. Изразът на лицето му беше толкова ужасен, че Д’Агоста се извърна. — Може да е лъжа. Брат ти е лъгал и преди.

Пендъргаст не отговори. Между тях падна кратка и страшна тишина.

— Ще отида да разпитам пратеника — каза накрая Д’Агоста и излезе, като не се осмеляваше да погледне назад.

Отправи се по коридора към асансьора. Младежът бе там и чакаше заедно с Мартин.

— НПУ — каза той кратко и показа значката си. Сякаш всичко се движеше на забавена лента, като в кошмар. Почувства се странно тежък, като че ли не можеше да помръдне крайниците си. Запита се дали такова е усещането, когато си в шок.

Момчето кимна.

— Кой ти даде пакета?

— Някакво такси го остави при нас.

— Как изглеждаше пътникът?

— Беше само таксиджията, нямаше пътник.

— А каква точно беше колата?

— Типичното жълто такси. От града.

— Запомни ли име или някакъв регистрационен номер? — Още докато задаваше въпроса, Д’Агоста разбра, че не би имало значение дали хлапето ги помни или не; без съмнение Диоген бе покрил добре следите си.

Пратеникът поклати глава.

— Как ти платиха?

— Шофьорът ми даде петдесетачка. Инструкциите му бяха пакетът да бъде предаден от пратеник на някой си д-р Пендъргаст на Западна седемдесет и втора. Ако е възможно, лично. И да не разговаря с никого, освен с д-р Пендъргаст или портиера.

— Много добре. — Д’Агоста си записа името и работодателя на момчето. После дръпна Мартин настрана и го помоли да се увери, че ченгетата няма да спрат пратеника, докато излиза от сградата. Странното чувство на тежест не го бе напуснало. Той се обърна и пое по коридора към малката стая.

Пендъргаст не вдигна глава при влизането му. Все още седеше на пода, приведен напред и гледаше кичура коса пред себе си. Самотното, поразено от скръб изражение на лицето му бе изчезнало и на негово място се бе настанило пълно безстрастие. Той не помръдваше, не мигаше, сякаш дори не дишаше. На Д’Агоста му се струваше, че агентът е на светлинни години оттук.