Впрочем, войската не можеше да чуе предупрежденията му поради големия шум, който вдигаха двете армии. Той заглушаваше всичко. Яздейки начело на пълководците, Александър заговаряше всекиго, който беше близо до него. Подчертаваше, че след като са преминали толкова земи, окриляни от надеждата да извоюват победа, за която си струваше да се сражават, сега е настъпил най-критичният момент. Припомняше им река Граник, планините на Киликия, Сирия и Египет, ограбвани от всички, които са минавали през тях с надежда да придобият слава. Говореше им, че персите, настигнати в бягството им, ще бъдат принудени да се сражават, тъй като няма накъде да бягат; че вече трети ден, уплашени и изтощени под тежестта на оръжието си, стоят на едно място; че няма по-голямо доказателство за тяхното отчаяние от това, че палят градовете и нивите си, с което признават, че което не успеят да унищожат, ще попадне в ръцете на неприятеля. Александър предупреждаваше войниците си да не се страхуват от непознатите племена. Защото за резултата от боя няма да има значение кого персите наричат скити и кого — кадузи. Поради това, че са непознати, те са недостойни за слава: защото храбрите мъже са известни, а страхливците, измъкнати от техните убежища, не оставят след себе си нищо освен името си. Казваше им, че трябва да се гордеят, че с храбростта си са станали прочути в целия свят. Посочваше им безпорядъка във войската на варварите: у едни само копие, други хвърлят камъни с прашки и само малцина притежават пълно въоръжение. Така че у персите има мнозина, които не ще принесат полза, а македонците жадуват за бой. И че и той не би ги подтиквал да влизат смело в сражение, ако с храбростта си не им бъде за пример. Казваше им, че ще се сражава в първите бойни редици. Казваше, че всяка негова рана ще бъде доказателство за силата му: защото те знаят, че плячката не отива в неговите ръце, а се разпределя между тях; че той говори на храбри мъже и че ако те не бяха здраво сплотени, би им говорил друго; та нали вече са стигнали дотам, откъдето не могат да отстъпят. След като са оставили зад гърба си толкова много реки и планини, ще трябва със собствените си ръце да прокарат пътя и към отечеството си до Пенатите. Така насърчаваше и войниците, и пълководците.

Дарий беше на левия фланг, заобиколен от отряд отбрани конници и пехотинци в сгъстен строй. Той гледаше с презрение неприятеля, смятайки, че поради своята малочисленост бойният строй на македонците е разреден. Той се изправи в колесницата, огледа строените до него и сочейки с ръка към македонците, заговори: „На вас, доскоро господари на земите, които отсам мие Океанът, а оттатък затваря Хелеспонтът, се налага да се сражавате не за слава, нито за собственото си спасение, а за това, което стои по-високо — за свободата. Днешният ден или ще възобнови, или ще сложи край на царството, по-обширно от което никой още не е виждал. При Граник се бихме с неприятеля с малка част от нашите сили. Победени в Киликия, нас ни прие Сирия. Сигурна защита за нас бяха реките Тигър и Ефрат. Днес достигнахме дотук, откъдето, ако ни победят, няма накъде да бягаме. Всичко зад гърба ни е разорено от продължителната война. В градовете вече няма граждани, в полята — земеделци. Даже и жените и децата следват армията ни и са готова плячка за неприятеля, ако не ги защитим. Аз подготвих войска, която обширната равнина едва побира. Разпределих конете, оръжието, осигурих храна за толкова много хора. Избрах място, удобно за разполагане на бойния ред. Останалото е във вашите ръце. Бъдете смели, за да победите, и не се доверявайте на мълвата, която е безнадеждно оръжие срещу силните мъже. Безразсъдство е било това, което вие в страха си сте сметнали за храброст. И което още при първото нападение като някакво насекомо, забило жилото си, губи и силата си. Равнината тук разкрива малочислеността на македонската армия, която планините на Киликия скриваха. Вижте: бойните редици са редки, крилата — отдалечени едно от друго, центърът — празен, а най-крайните вече обръщат гърбове. Кълна се в Херкулес, можем да ги стъпчем с копитата на конете си дори ако изпратя срещу тях само дрепанефорите. Ще спечелим войната, ако спечелим тази битка. Защото и те няма къде да бягат: отсам е Ефрат, оттатък — Тигър. Това, което преди беше в тяхна полза, сега се обръща против тях. Нашата войска е подвижна и готова за бой, а тяхната е натежала от плячка. Ще ги съсечем, претоварени от нашите богатства. Това е гаранция за победата. Ако пък някой се плаши от славата на македонския народ, нека има предвид, че срещу нас има само македонско оръжие, но не и македонци. Защото и те загубиха немалко хора, а винаги загубата при малобройност е по-тежка. Защото Александър може да изглежда колкото щете велик за ленивите и страхливите, но, повярвайте ми, той е само едно безразсъдно и вероломно човешко същество, досега по-щастливо поради нашия страх, отколкото поради храбростта си. Нищо не може да бъде трайно, ако не е подчинено на разума. Да допуснем, че щастието го вдъхновява, но все пак необуздаността и безразсъдството му не могат да продължават безкрайно. Съдбата е променлива и щастието никога не е напълно снизходително. Може би боговете така са наредили, че царството на персите, което в продължение на двеста и тридесет години щастливо се развива и се издигна до най-голям възход, да бъде разтърсено от силен удар, но не от опасност да загине. С това те ни напомнят за човешката преходност, която най-много се забравя, когато хората са щастливи. Неотдавна ние обявихме война на гърците. Сега сме принудени да браним застрашените си домове. Съдбата е променлива. Понеже две сили се стремят да владеят едно и също царство, едната не ще го получи. И дори надеждата да ни е напуснала, необходимостта трябва да ни подкрепя. Александър държи като пленнички майка ми, двете ми дъщери, Ох, в когото е надеждата ми за продължение на царската ми власт, принцове — издънки от моя род и ваши пълководци. Ако аз не се надявах на вас, щях да бъда повече от пленник. Изтръгнете сърцето ми от оковите, върнете ми близките, заради които не бихте отказали да умрете — майка ми и децата ми. Защото съпругата си загубих, докато беше в плен. Повярвайте, всички те сега протягат ръце към вас, молят бащините богове за вашата помощ и състрадание, надяват се да им вдъхнете вяра, да ги освободите от оковите на робството, от жалкото съществуване. Нима равнодушно ще слугуваме на тези, над които се гнусим дори да властвуваме?“

„Виждате как неприятелската войска се раздвижи. Но колкото повече наближава опасността, толкова по-малко бих могъл да бъда доволен от това, което казах. Заклевам ви в името на бащините богове и вечния огън, който гори в олтарите, в блясъка на слънцето, огряващо земите на моето царство, във вечната памет на Кир, който пръв присъедини към персийците царството на мидийци и лидийци: защитете името на персите от позор! Тръгнете напред смели и въодушевени, за да завещаете на поколенията такава слава, каквато сте получили от прадедите си. В ръцете си носите свободата, могъществото и надеждата за бъдещето. Избягва смъртта този, който я презира. Тя поразява винаги най-страхливите. Самият аз ще се бия на колесница не толкова поради нашия обичай, но за да можете да ме виждате и да преценявате дали ще ви давам пример за храброст или за малодушие.“

Междувременно, за да заобиколи посочените от беглеца места с шиповете и за да може да се срещне с Дарий, който командуваше левия фланг, Александър заповяда войската да започне да настъпва в отстъп на него. Дарий също обърна войската си натам, като напомни на Бес да даде нареждане масагетските конници да обхванат левия фланг на македонците. Пред него бяха дрепанефорите. По дадена команда ги насочи срещу неприятеля.

Кочияшите подкараха на кариер конете на дрепанефорите, за да стъпчат колкото се може повече войници, неочакващи такова нападение. Остриетата, стърчащи от ока, пробождаха едни, а тези на главините на колелата от двете страни разсичаха други. Македонците, които побягнаха, предизвикаха паника. Мазей също предизвика у тях голям страх, тъй като заповяда хиляда конници да нападнат откъм тила лагера и да разграбят обоза на неприятеля. Той се надяваше, че пленниците ще разтрошат оковите си, като видят, че техните приближават. Но се излъга. Парменион изпрати бързо Полидамант231 да съобщи на царя за надвисналата опасност и да запита какво да предприемат. След като го изслуша, Александър каза: „Иди кажи на Парменион, че ако победи, не само ще си възвърнем нашето, но ще завладеем и това, което принадлежи на неприятеля. И че нищо не може да ни отклони от боя и това, което е достойно за мене, а беше достойно и за баща ми Филип, е: като прежали загубата на обоза, да се сражава храбро…“