———————————————

Отначало Клара помисли, че това е част от техните тела, но когато един от хичиянците изчезна в помещение, което приличаше на някакъв вид тоалетна, той свали и остави конуса. Дали бе нещо като раница? Портфейл? Кожено куфарче за книжа, моливи и закуска? Каквото и да беше, те можеха да го свалят, когато си поискат. А когато беше на тялото им, то обясняваше една голяма загадка от хичиянската анатомия, а именно как могат да седят на онези невероятно неудобни седалки с V-образна форма. Тези конуси запълваха V-образната празнина. Самите хичиянци седяха удобно върху конусите. Клара поклати глава удивена… толкова много безплодни допускания и шеги по този въпрос на Гейтуей, без някой да се досети.

Тя почувства дъха на Уон върху врата си.

— Какво правят? — попита той.

Клара почти бе забравила, че Уон бе там, толкова беше запленена от онова, което виждаше. Това не бе благоразумно. Кой можеше да каже какво ще направят тези чудовища с пленниците си?

Но кой можеше да каже и какво правеха те в момента? Всичките се вълнуваха и цвъртяха възбудено, четиримата по-едри отрупани около по-малкия пети, онзи със сините и жълти знаци по неговите… не, определено по нейните горни ръце. Никой от петимата не обръщаше никакво внимание на хората. Те разглеждаха съсредоточено изобразената на дисплея звездна карта, която се стори на Клара смътно позната. Група звезди и около тях куп от предупредителни знаци… Уон не беше ли показвал такава карта на своя екран?

— Гладен съм! — изръмжа намусено в ухото й Уон.

— Гладен! — Клара се отдръпна от него, колкото изненадана, толкова и възмутена. Гладен! На нея стомахът й почти се обръщаше от страх и безпокойство… и от странната миризма, като смес от амоняк и гниещи остатъци, която изглежда идваше от хичиянците. Освен това трябваше да отиде до тоалетната… а това животно не можеше да мисли за нищо друго, освен че е гладно!

— Млъкни, моля те — скастри го тя през рамо и с това предизвика неизменната ярост на Уон.

— Какво? Да млъкна? — възмути се той. — Не аз, ти млъкни, глупава жено! — Той се опита да се изправи над нея, но само се надигна на колене и бързо се търколи на пода, защото един от хичиянците повдигна глава и тръгна към тях.

Хичиянецът се надвеси над хората за момент, широката му уста с тесни устни се движеше, сякаш репетираше онова, което се канеше да каже.

— Бъдете справедливи — произнесе той ясно и махна с костеливата си ръка към екрана.

Клара преглътна нервния смях, който напираше да изскочи от гърлото й. Справедливи! Към кого? За какво?

— Бъдете справедливи — каза отново хичиянецът, — защото това са бий-бий-ци.

И така, Клара, моята най-вярна любов, беше там. За няколко седмици тя бе изстрадала ужаса на черната дупка, шока от загубата на десетилетия живот в света, нещастието на Уон, непоносимата травма, че е пленница на хичиянците. А междувременно…

Междувременно аз си имах свои проблеми. Още не знаех, че тя е там. Не бях чул предупрежденията да се пазя от Убийците. Не знаех, че съществуват Убийците. Не можех да я достигна, за да я успокоя… не само защото не знаех, но защото бях изпълнен със свои страхове. И най-лошият от тях не се отнасяше до Клара или хичиянците, или дори до моята анормална програма Алберт Айнщайн. Отнасяше се до собствения ми корем.

Нищо не помагаше. Опитахме всичко. Еси измъкна ветрилото на Алберт от гнездото, но той беше блокирал пулта за управление, така че дори и без него не можехме нищо да направим. Еси избра друга пилотна програма и се опита да я инициира. Беше блокирана. Крещяхме името му, карахме му се и го молехме да се появи. Не пожела.

В продължение на дни, които ни се сториха като седмици, бяхме направлявани от несъществуващите ръце на нефункциониращата информационно-търсеща програма Алберт Айнщайн. А междувременно смахнатото момче Уон и мрачната дама на моите мечти бяха с екипажа на Капитана в хичиянския космически кораб, зад нас световете се задушаваха и роптаеха, надигаше се недоволство, което беше твърде голямо, за да може да се изглади. Но тези неща не ни занимаваха. Нашите безпокойства бяха по-непосредствени: храна, вода, въздух. Ние се бяхме запасили за много дълги пътувания, много по-дълги от това.

Но не за пет души.

Не бездействахме. Правехме всичко, което мислехме, че можем да направим. Уолтърс и Йе-ксинг човъркаха навигационните програми… изпробваха ги… но не можеха да поправят стореното от Алберт. Еси работеше повече от всеки, защото Алберт беше нейно творение и тя не трябваше, не можеше да се признае за победена. Извърши много проверки; написа тестови програми и наблюдаваше как те не успяваха нищо да променят. Почти не спеше. Презаписа цялата програма на Алберт на резервно ветрило за данни и се опита да я пусне… все още надяваща се, разбирате ли, че всичко се дължи на някаква механична повреда. Но ако бе такава, тя се появяваше и в новото запаметяващо устройство. Доли Уолтърс безропотно готвеше за всички и гледаше да не ни се пречка, като мислеше, че сме на път да постигнем нещо (макар че така и не можахме) и ни оставяше да обсъждаме идеи, когато бяхме объркани (което често се случваше). Аз имах най-трудната задача. „Алберт е твоя програма — казваше Еси, — и ако въобще отговори на някого, това ще си ти.“ Затова седях и му говорех. Всъщност говорех на въздуха, защото той с нищо не показваше, че слуша, когато привеждах аргументи, произнасях името му, крещях му, молех го.

Алберт не отговаряше, нито се появяваше. Когато се събрахме на храна, Еси дойде до мен и ми разтри гърба. Всъщност бях прегракнал от много приказване, но оцених жеста.

— Най-малкото — каза разтреперана тя, повече на себе си, отколкото на мен — трябва да е наясно какво прави, смятам аз. Трябва да разбере, че запасите ни са ограничени. Да вземе мерки за завръщането ни в цивилизования свят, защото Алберт не би могъл съзнателно да ни остави да умрем. — Думите бяха изказани като твърдение. Тонът — не.

— Сигурен съм — отговорих аз, но не се обърнах, за да не види лицето ми.

— И аз съм сигурна — каза Еси мрачно. Отместих настрана чинията с недокоснатата храна, а Доли, за да промени темата, попита загрижено:

— Не ви ли харесва моето готвене?

Еси престана да ми масажира гърба и извика:

— Робин! Но ти нищо не си хапнал!

И тогава всички обърнаха глави към мен. Почувствах се наистина неудобно. Бяхме по средата към неизвестното, без да знаем как да се завърнем у дома, а четирима души се бяха втренчили в мен, само защото не си бях изял вечерята. В началото на пътуването, преди Алберт да онемее, Еси, разбира се, се грижеше за мен. Неочаквано всички разбраха, че може би не съм добре.

В действителност наистина не бях добре. Бързо се уморявах. Чувствах ръцете си изтръпнали, сякаш бяха заспали. Нямах апетит… дни наред не бях ял много и те не го бяха забелязали, само защото се хранехме набързо, когато намерехме време.

— Така ще имаме храна за по-дълго — пошегувах се аз, но никой не се усмихна.

— Глупости, Робин — скара ми се Еси и пръстите й от гърба ми се преместиха на челото, за да проверят температурата. Но тя не беше много висока, защото гълтах аспирин, когато никой не ме гледаше. Надянах маска на търпение.

— Чувствам се чудесно, Еси — заявих. Не беше съвсем лъжа… малко нежелателно мислене, може би, но не бях сигурен, че съм болен. — Предполагам, че трябва да бъда прегледан, но сега, когато Алберт отказва…

— За преглед? Алберт? Кому е притрябвал? — Протегнах шия озадачен, за да погледна Еси. — За преглед е достатъчна само медицинската подпрограма — отсече тя категорично.

— Медицинска подпрограма ли?

Еси тропна с крак.

— Медицинска програма, юридическа програма, секретарска програма… всичките са подпрограми на програмата „Алберт“, но с отделен достъп. Веднага извикай медицинската програма!