Еси казва, че не съм търпелив с хората. Може би е права. Приятелите, с които се чувствам най-добре, са по-скоро компютърни програми, отколкото хора от плът и кръв, а те не се засягат… е, не съм съвсем сигурен дали това се отнася за Алберт. Но е вярно, да речем, за моята секретарска програма или моя готвач. Вярно е и, че бях станал нетърпелив към Оди Уолтърс. Неговият живот представляваше тъпа сапунена опера. Беше изгубил жена си и спестяванията си. Беше използвал без разрешение апаратурата на „С.Я.“, със съгласието на Йе-ксинг, заради което тя си бе изгубила работата. Беше похарчил и последния си цент, за да дойде в Ротердам по причина, която не посочи, но очевидно бе свързана с мен.

Е, аз не съм човек, който не „заема“ пари на приятел в беда, но в момента нямах настроение. Причината не беше от страх за Еси или пропадналия ден, или безпокойство, че следващият смахнат с пушка ще ме уцели. Проклетите ми черва започнаха да се обаждат. Накрая не издържах и казах на сервитьорите да раздигат масата, макар че Уолтърс още се мотаеше с четвъртата чаша кафе, тръгнах към масата с ликьорите и пурите и се обърнах към него, докато вървяхме.

— Какво има, Оди? — направо запитах, изоставил добрия тон. — От пари ли имаш нужда? Колко?

Той ме погледна. Колебаеше се, изчака и последният сервитьор да излезе и тогава каза:

— Не се отнася за пари — заяви с треперещ глас, — а за нещо, за което ти с желание ще платиш, защото го искаш. Ти наистина си богат човек, Бродхед. Може би не искаш да се тревожиш за хората, които се трепят за теб, но аз допуснах грешката да го направя два пъти.

Не обичам да ми напомнят, че дължа някому услуга, но не можах нищо да кажа. Джени Йе-ксинг сложи ръка на пострадалата му китка… леко.

— Кажи му направо какво си намерил, Оди — посъветва го тя.

— Какво да ми каже? — попитах аз, а кучият му син вдигна рамене и го каза така, сякаш ми съобщаваше, че е намерил ключовете от колата ми на пода:

— Да ти кажа, че намерих, според мен, истински, жив хичиянец.

Намерих хичиянец… Намерих парче от кръста господен… Говорих с Господ, буквално говорих… Всички тези твърдения имат един и същи характер. Не им вярваш, но те плашат. А след това, ако установиш, че са верни или не можеш да си сигурен, че не са… тогава настъпва време на чудесата и време, през което си изплашен до смърт. Бог и хичиянците! Когато бях дете, не ги различавах добре и дори като възрастен все още ги бъркам.

Минаваше полунощ, когато реших да ги пусна да си вървят. Бях измъкнал всичко от тях. Имах откраднатите от „С.Я.“ ветрила с данни. Бях привлякъл Алберт в дискусията да задава всички въпроси, които можеше да измисли с находчивия си ум. Чувствах се ужасно скапан и съсипан, болкоуспокояващите отдавна бяха престанали да действат, но не можех да си легна. Еси категорично заяви, че ако съм решил да се убия от преумора, тя ще остане да се порадва на спектакъла, но скоро захърка на дивана и аз отново извиках Алберт.

— Една последна подробност — казах аз. — Уолтърс твърди, че се е отказал от награда от един милион долара, за да ми съобщи видяното. Затова веднага преведи, хъм, преведи два милиона по сметката му.

— Разбира се, Робин. — На Алберт никога не му се доспива, но когато иска да ми покаже, че е минало времето за лягане, той умее демонстративно да се прозява и протяга. — Трябва да ти напомня, обаче, че здравословното ти състояние…

Казах му какво може да прави с информацията си за здравословното ми състояние. След това му казах да направи същото и с идеята си на следващия ден да ме вкара в болница. Той разпери грациозно ръце.

— Ти си шефът, Робин — отвърна скромно Алберт. — Все пак мислех…

Не е вярно, че Алберт Айнщайн не ми отнема никакво време. Тъй като обаче той действа със скоростта на елементарните частици, времето не може да се възприеме от човек от плът и кръв като мен. Освен когато не го прави нарочно, за да постигне драматичен ефект.

— Хайде, Алберт, изплюй камъчето.

Той вдигна рамене.

— При твоето рисковано здраве не искам да се вълнуваш без причина…

— Без причина! Господи, Алберт, понякога наистина се държиш като тъпа машина. Каква по-основателна причина може да има от намирането на жив хичиянец?

— Да — съгласи се той, засмука замислено лулата си и смени темата. — От сензорните данни, които получавам, Робин, мисля, че изпитваш силна болка.

— Колко си умен, Алберт! — Истината беше, че бутилката за разбиване на масло в стомаха беше превключила на по-високи обороти. Сега тя се бе превърнала в миксер, ножчетата на който правеха вътрешностите ми на пюре и всяко завъртане се чувстваше като отделна болка.

— Да събудя ли госпожа Бродхед и да й кажа?

Последното ме попита закодирано. Ако събудехме Еси и й кажехме нещо такова, тя веднага щеше да ме сложи да легна, да набере хирургическите програми и да ме предаде в ръцете на „Пълно здравно обслужване“. Истината беше, че последното бе започнало да ми изглежда привлекателно. Болката, за разлика от смъртта, ме плашеше. Смъртта идва и всичко свършва, докато болката изглеждаше безкрайна. Но не точно тогава.

— Няма начин, Алберт — казах аз. — Най-малкото не преди ти да кажеш онова, което така скромно премълчаваш. Да не би да намекваш, че съм направил погрешно заключение? Ако е така, кажи ми къде съм сбъркал.

— Само в определянето на възприетото от Оди Уолтърс като хичиянец, Робин — отговори той и се почеса по бузата с тръбицата на лулата си.

Изправих се и се хванах за корема, защото рязкото движение не ми подейства добре.

— Какво друго би могло да бъде, Алберт?

— Нека да разгледаме доказателството — започна важно той. — Уолтърс каза, че разумната форма на живот, която е открил, изглеждала забавена, дори спряла. Това е в съответствие с хипотезата, че е хичиянска, тъй като се смята, че те са в черна дупка, където времето тече по-бавно.

— Точно така. Тогава защо…

— Второ — продължи Алберт, — че я е открил в междузвездното пространство. Това също съответства, тъй като се знае, че хичиянците имат възможност да отиват там.

— Алберт!

— И накрая — завърши спокойно той, без да обръща внимание на протестите ми, — детекцията е била на разумна форма на живот, различна от нашата — той ми намигна — и, следователно, хичиянска. Обаче — допълни великодушно Алберт, — копието на корабния дневник, предоставено ни от капитан Уолтърс, повдига сериозни въпроси.

— Продължавай, да те вземат дяволите!

— Разбира се, Робин. Нека да ти покажа данните. — Той се помести в едната страна на холографската рамка и до неговия образ се появи корабната карта. На нея се виждаше далечно бяло петно, а вдясно по полето на картата затанцуваха символи и цифри. — Обърни внимание на скоростта, Робин. Хиляда и осемстотин километра в секунда. Тази скорост не е невъзможна за природен обект… да речем, кондензат от вълновия фронт на свръхнова звезда. А за хичиянски кораб? Защо ще лети толкова бавно? И всъщност, това прилича ли ти на такъв кораб?

— Не прилича изобщо на нищо, за Бога! Просто петно. На голямо разстояние. Нищо не може да се каже.

Малката фигура на Алберт в едната страна на екрана кимна.

— Да, при тази големина наистина не може — съгласи се той, — но аз мога да увелича образа. Съществува, разбира се, друго негативно доказателство. Ако източникът наистина е черна дупка…

— Какво?

Той се престори, че неправилно ме е разбрал.

— Казах, че хипотезата източникът да е черна дупка не е съвместима с пълното отсъствие на гама или рентгеново лъчение от тази област, каквото вероятно трябва да съществува от поглъщането на прах и газ.

— Алберт — смъмрих го аз, — понякога отиваш твърде далеч!

Той ме погледна със зле прикрита загриженост в очите. Познавам тези спокойни погледи на Алберт и претенциите му, че забравя за някои неща, са само средство за постигане на желания ефект. Те не отразяват правилно действителността… особено когато ме гледа право в очите. Очите, изобразени в холографския образ на Алберт, не се различават от очите на една снимка. Ако той ме възприема, а Алберт определено ме възприема добре, това става чрез лещите на камери и свръхзвукови импулси, капацитивни сонди и инфрачервени датчици. Никое от тези технически средства не е разположено близо до очите на образа на Алберт. Но все пак съществуват моменти, когато тези очи сякаш проникват в душата ми.