Хичияниите се връщаха. Те не се криеха. Приближаваха се открито… и бяха толкова много! Оптическите сензори в орбиталните станции откриха повече от петдесет кораба… и то какви кораби! Дванадесет или четиринадесет колкото „С.Я.“. Около една дузина други още по-големи — сферични структури като онази, която бе погълнала платноходката. Имаше триместни и петместни, и някои междинни — като онези, на които Върховното военно командване гледаше с подозрение и смяташе за кръстосвачи. И всичките идваха право към нас откъм Вега41. Бих могъл да кажа, че отбранителните системи на Земята бяха изненадани и хванати неподготвени, но това ще бъде нагла лъжа. Истината беше, че Земята нямаше такива системи, които си заслужаваше да се споменат. Имаше патрулни кораби, естествено. Но те бяха построени от земни хора за защита от други земни хора. Никои не бе помислял да ги използва срещу полумитическите хичиянци. И тогава те изпратиха послание към нас. Беше на английски. В него се казваше:

— Хичиянците не могат да позволят повече да се извършват междузвездни пътувания или комуникации, освен при условия, които те ще поставят и ще контролират. Всички други трябва веднага да се преустановят. Те идват да ги спрат. — Това беше всичко, което предаде говорителят, преди безпомощно да поклати глава и да изчезне от екрана.

Прозвуча като декларация за обявяване на война. Така и беше схванато. Във Върховното военно командване, в намиращите се на орбита гарнизони на другите нации, във военните съвети по целия свят свикаха извънредни заседания и конференции, и сесии. Някои кораби бяха спрени за превъоръжаване, други бяха пренасочени към хичиянската флота. Орбитални оръжия, които не бяха използвани от десетилетия, бяха проверени и приведени в готовност… безполезни като арбалети, но тъй като те бяха единственото, с което можехме да се бием трябваше да бъдат готови. Объркване, шок и реакция заляха света.

Но никъде объркването и изненадата не бяха по-големи от тези сред членовете на моето щастливо домакинство. Защото Алберт веднага позна лицето, което предаде хичиянския ултиматум, Еси само миг по-късно, а аз още преди да я бях видял. Беше Джел-Клара Моинлин.

Джел-Клара Моинлин, моята любов. Моята изгубена любов. Тя беше там, на екрана на пиезовизора, и не изглеждаше по-стара от последния път, когато я бях видял, преди години и десетилетия… не изглеждаше и по-добре, защото и двата пъти беше толкова силно разтревожена, колкото може да е разтревожен човек. Да не говорим, че беше и бита — веднъж, от мен.

Но макар да бе много изморена и това да й личеше, моята Клара разполагаше с още резерви. След като предаде посланието към човешката раса, тя се обърна към Капитана и кимна.

— Ти жаза го? — попита неспокойно той. — Предаде ли пожеланието, точно както аз инжтруктирах?

— Съвсем точно — отвърна Клара и пак кимна. — Твоят английски става все по-добър. Можеш и сам да им говориш, ако искаш.

— Много е важно, за да рискуваме — каза Капитана раздразнен и се обърна настрана. Половината от жилите по тялото му сега пулсираха и се гърчеха и това ставаше не само с него. Преданият му екипаж беше също толкова обезпокоен, колкото и той, и на комуникационните екрани, които свързваха неговия кораб с останалите от огромната флота, можеха да се видят лицата на други капитани. „Това е огромен флот — размишляваше Капитана, докато разглеждаше екраните, на които бе показана гордата армада, — но защо трябва да е мой?“ Не беше нужно да пита. Знаеше отговора. Подкрепленията от вътрешността на ядрото възлизаха на повече от сто хичиянци и поне половината от тях имаха право да се смятат за по-старши от него, и ако пожелаеха, можеха спокойно да командват обединения флот. Но не искаха. Те оставиха флота да е негов, защото по този начин отговорността падаше върху него… и ако сбъркаше, той щеше да се присъедини към безтелесните умове.

— Колко са глупави — промърмори Капитана и неговият оператор трепна в знак на съгласие.

— Да заповядам прегрупиране на строя? — попита — Това ли искаш да кажеш?

— Разбира се, Шоин. — Капитана въздъхна и погледна мрачно как операторът предава заповедта на другите капитани. Формата на армадата бавно се промени, товарните съдове, които можеха да поемат хиляда метра сферичен товар и да го отнесат навсякъде, останаха зад транспортните и по-малките кораби. — Човешка жено Клара — извика Капитана. — Защо не отговарят?

Тя повдигна предизвикателно рамене.

— Вероятно обсъждат посланието — отвърна Клара.

— Обсъждат посланието!

— Нали ти обясних — каза възмутено тя. — Има дузина различни големи страни, главите на които трябва да се съберат, да не говорим за стоте други по-малки.

— Сто страни! — Капитана изстена и се опита да си го представи. Не успя…

Да. Това беше много, много отдавна, особено ако се измерва времето във фемтосекунди. Оттогава се случиха много неща! Толкова много, че макар да съм всеобхватен, ми е трудно да ги възприема всичките. Още по-трудно ми е да си спомня (било с моята собствена памет, било с някоя друга) всеки детайл от всяко събитие от онова време, макар че, както видяхте, мога да си спомням доста много, когато пожелая. Но онази картина не излизаше от паметта ми. Клара, смръщила черните си вежди, докато наблюдава хичиянците да нервничат и да отпадат духом. Уон, изпаднал в кома и забравен в един ъгъл на каютата. Хичиянският екипаж, потрепващ и съскащ. И Капитана, който гледа с гордост и страх пресгроената си армада, тръгнала на мисия по негова заповед. Той правеше най-големия залог. Не знаеше какво ще се случи след това… очакваше нещо… страхуваше се почти от всичко… мислеше, че нищо не може да го изненада, каквото и да се случи… докато не се случи нещо, което много го изненада.

— Капитане! — извика Монгрел, наблюдаващата. — Идват други кораби!

Капитана се оживи.

— Ах! — възкликна той. — Най-после отговориха! — Беше странно, че хората правеха това физически, а не посредством радиото, но те по начало бяха странни. — Корабите установиха ли връзка с нас, Шоин? — попита той и лицевите мускули на оператора трепнаха в знак на отрицание. Капитана въздъхна. — Тогава трябва да сме търпеливи — допълни той и заразглежда дисплея. Корабите на хората се приближаваха, без да са в някакъв разумен ред. Изглеждаше, в действителност, че са били отклонени от задачите, които са изпълнявали, и набързо, небрежно… почти безразсъдно са били изпратени да посрещнат хичиянския флот. Два бяха достатъчно близо за установяване на връзка. Два други се намираха по-далеч, а един се носеше стремително в обратна посока. Капитана изсъска от изненада.

— Човешка жено! — изкомандва той. — Ела тук и ги инжруктирай да бъдат внимателни. Жиж какво става! — От най-близкия кораб се отдели един по-малък обект, примитивно нещо, движено от химическа тяга, прекалено малко, за да побере дори един човек. То се ускоряваше право към центъра на хичиянската флота. Капитана кимна към Уайт-Нойс, който моментално изкомандва нещо по връзката със свръхсветлинна скорост и най-близкият товарен кораб се изнесе извън зоната на опасност. — Те не тряжва да са жолкова бежражъдни! — каза строго Капитана. — Може да се жблъска!

— Няма да е случайно — отвърна тъжно Клара.

— Какво? Не ражбира!

— Това са ракети с ядрени глави — обясни тя. — Отговорът, който очакваше да получиш Те не чакат да ги нападнат. Първи атакуват!

Сега ясна ли ви е картината? Представяте ли си Капитана, застанал там с изпъкнали сухожилия и провиснала челюст, втренчен в Клара? Той хапеше твърдата си, тънка долна устна и поглеждаше към екрана. Там беше неговият флот с огромния керван транспортни кораби, стояли скрити половин милион години, така че той можеше… с голямо съмнение… с голям риск за себе си… да предложи на човешката раса да извозва наведнъж и безплатно по няколко милиона души в скривалището на хичиянците, далеч от Убийците.