Ако се вгледате в един обикновен ден на стареещия магнат Робин Бродхед, като го посетите в луксозната му вила с изглед към обширното Тапанско море, северно от Ню Йорк, ще установите, че той си запълва времето с такива неща, като разходки по брега с любимата си жена Еси… експерименти с кулинарното изкуство на Малайзия, Исландия или Гана в богато обзаведената си кухня… разговори с неговата умна информационно-търсеща програма Алберт Айнщайн… кореспонденция.
„До Младежкия център, Гренада.
Приложен ви изпращам чек за триста хиляди долара, както ви обещах, но моля не кръщавайте центъра на мое име. Ако искате, сложете му името на жена ми. Двамата ще се опитаме да дойдем на откриването.“
„До Педро Ламартин, генерален секретар, Обединени нации.
Скъпи Пит,
Ще се постарая американците да предадат информация на бразилците за намиране на кораба на терористите, но някой трябва да убеди бразилците да отговорят по същия начин. Моля те да използваш влиянието си. Това е в интерес на всички. Ако терористите не бъдат спрени, един Господ знае как ще свърши тази работа.“
„До Рей Маклийн, където и да живее сега.
Скъпи Рей,
Използвай всички наши пристанища, за да издириш жена си. Искрено ти желая късмет и т.н., и т.н.“
„До Горман и Кетчин, генерални контрагенти,
Уважаеми господа,
Не мога да приема новата дата за завършване на моя кораб, 1-и октомври. Това е абсолютно неоснователно. Напомням ви за големите договорни неустойки при неспазване на срока.“
„До Президента на Съединените щати.
Уважаеми господин Президент, скъпи Бен,
Ако корабът на терористите не бъде веднага открит и неутрализиран, ще бъде застрашен световния мир, да не говорим за материалните щети, загиналите хора и всичко останало, което е изложено на риск. Обществена тайна е, че бразилците са разработили локатор за сигнали от кораб със свръхсветлинна скорост и че нашите военновъздушни сили имат процедура, която ще им позволи да се доближат до тази скорост. Не могат ли двете страни да постигнат съгласие? Като главнокомандващ, ти можеш да наредиш на Върховното военно командване да сътрудничи. Върху бразилците се упражнява голям натиск да поемат своя дял, но те очакват знак от нас.“
„До господин Люкман.
Скъпи Люкман,
Благодаря за добрите новини. Мисля, че трябва незабавно да разработим онова нефтено поле, затова когато дойдете при мен, донесете плановете за производството и доставката с оценка за разходите и за оборотните средства. Всеки път, когато «С.Я.» се връща празен, губим много пари…“
И така нататък, и така нататък… бях зает! Трябваше да се грижа за много неща, да не говорим за задължението да следя инвестициите си и да ръководя многобройните си мениджъри. Не че отделях много време за моя бизнес. Винаги съм казвал, че след първите стотина милиона всеки, който отделя време, за да прави още пари, е ненормален. Парите са нужни на човек, за да прави неща, които си заслужават да се правят. Но след като има достатъчно пари, за да си го позволи, каква е ползата от още пари? Затова оставям по-голяма част от деловите си задължения на моите финансови програми и на хората, които съм наел… освен онези, които изпълнявам не толкова заради парите, които ще спечеля, а защото се отнасят за нещо, което искам да направя.
И все пак, макар че думата „хичиянци“ не се явяваше никъде в списъка на ежедневните ми задължения, тяхното съществуване винаги присъстваше. Всичко, в края на краищата, бе свързано с тях. Моят кораб, който се строеше, беше човешки проект и се строеше от хора, но по-голямата част от конструкцията и всички двигателни и комуникационни системи бяха заимствани от хичиянските. „С.Я.“, който планирах да пълня с нефт при празните курсове от планетата Пегис към Земята, бе хичиянски артефакт. Можеше да се каже, че Пегис бе подарък от хичиянците, тъй като на тях дължахме навигацията, която използвахме, за да я намерим, както и корабите, с които отидохме там. Веригата заведения за бързо хранене на Еси също работеше благодарение на хичиянските машини за производство на храната „ЧОН“ от въглерод, водород, кислород и азот, с каквито изобилстват замръзналите газове на кометите. Ние построихме заводи за храна на Земята… един на самия бряг на Шри Ланка, който получава азот и кислород от въздуха, водород от водите на Индийския океан и въглерод от всички онези нещастни растения, животни или карбонати, които носят приливите. И сега, когато „Гейтуей Корпорейшън“ имаше толкова много пари за инвестиране, че не знаеше какво да прави с тях, беше в състояние да инвестира разумно — за чартърни системни изследователски пътувания, а аз, като притежател на голям пакет акции в „Гейтуей“, ги поощрявах да работят в тази насока. Дори терористите използваха откраднат хичиянски кораб и откраднат хичиянски телепатичен психокинетичен приемопредавател, за да нанасят най-ужасниге си рани на света… Всичко бе хичиянско.
Вече не се учудвах, че по цялата Земя съществуваха екстремистки религиозни клубове, които боготворяха хичиянците, защото те заслужаваха да бъдат обожествявани. Хичиянците бяха капризни, силни… и невидими. Понякога, през дългите нощи, когато болките в корема не ми даваха да заспя и ми се струваше, че нещата не отиват на добре, самият аз се чувствах почти изкушен да отправя тайно една молитва към нашия Отец, който е там някъде в ядрото. Това нямаше да навреди, нали?
А можеше и да навреди. Да засегне самоуважението ми. За всички човешки същества в тази измъчваща ни с лъжливи надежди богата Галактика, усвоявана благодарение на хичиянците — но само по лъжичка на час, — ставаше все по-трудно да поддържат самоуважението си.
Разбира се, аз всъщност не бях срещал жив хичиянец.
И досега не съм срещал жив хичиянец, но онзи, който щеше да играе важна роля в моя бъдещ живот (повече няма да използвам уклончиви думи в терминологията!), а именно Капитана, почти бе открил повратната точка, от която започваше нормалното пространство. А междувременно на борда на „С.Я.“ на Оди Уолтърс вече започваше да му доскучава и той започваше да мисли, че не трябва да се ангажира с работа на звездолета за в бъдеще, а междувременно…
Е, както винаги имаше много такива „междувременно“, но онова, от което Оди най-много би се заинтересувал, беше, че междувременно неговата блудна жена вече съжаляваше за изневярата си.
ШЕСТА ГЛАВА
ПРИ ЧЕРНИТЕ ДУПКИ
За Доли животът с откачен се оказа, като цяло, не по-добър от скуката, която я измъчваше в Порт Хеграмет. Беше различен, о, небеса, да, много различен! Но част от него бе също толкова скучна, а друга част я плашеше до смърт. Тъй като корабът, с който избягаха, беше петместен, в него имаше достатъчно място за двама души… или по-точно трябваше да има. И понеже Уон беше млад и богат, и почти, в известен смисъл, красив — ако се гледаше на него както трябва, — пътуването обещаваше да бъде много приятно. Но нито едното, нито другото излезе вярно.
Освен това имаше ужасно страшни моменти.
Ако имаше нещо, което всяко човешко същество знаеше за Космоса, то бе, че човек трябва да стои далеч от черните дупки. Уон обаче правеше изключение. Той ги търсеше. И накрая извърши най-лошото възможно нещо.
Доли не знаеше с какви апаратури и устройства се занимава Уон. Тя го питаше, но той не отговаряше. А когато, хванала в ръка една от куклите си, зададе въпроса от нейно име, той се намръщи и й кресна: „Ако смяташ да изнасяш представление, направи нещо смешно и мръсно, вместо да си вреш носа в неща, които не са твоя работа“. По-голям успех постигна при опита си да разбере защо не са нейна работа. Не че получи директен отговор, но от самохвалството и объркването, с които й отговори Уон, беше лесно да се досети, че са откраднати.
