———————————————
Приятелят ми Робин прави няколко грешки и една от тях е някаква хитра свенливост, която не е толкова забавна, колкото си мисли той. Начинът, по който научил за моряците на платноходката, а също и за много други неща, които вече не се срещат по морето се обяснява лесно. Но той просто не иска да го обясни. Обяснението му казах аз. То е малко опростенческо. Но е почти вярно.
Възможно е тази хитра свенливост да е заразителна.
———————————————
Причината, поради която това е сложно, е, че на разстояние от много светлинни години в която и да било посока не е имало какво да се види, а и моят приятел-сепия не е имал подходящи очи, за да гледа.
Все пак той си имал своите основания. Това било някакъв вид религиозен обряд. Било най-старата традиция на неговата раса — която наистина била много стара, — възникнала в онзи геологически съдбоносен момент в тяхната история, когато те, живеещите между приличните на решетки замръзнали газове на тяхната родна среда с изключително малка видимост в която и да било посока, за първи път разбрали, че „виждането“ може да се превърне в предпоставка за едно важно изкуство.
За него било много важно рисунката да е съвършена. Той неочаквано почувствал, че е наблюдаван от непознат и толкова се шокирал и разстроил, че разсипал част от фино смлените бои, с които рисувал, на неподходящо място и с неправилно подбрани цветове. Съсипал цял хектар от картината! Един свещеник от Земята би могъл да разбере какво е почувствал, макар причината за това да му е чужда. Било нещо много сходно с провалянето на литургия.
Съществото се наричало ЛаДзхаРи. Той рисувал върху елиптично платно от мономолекулярен филм дълго почти тридесет хиляди километра. За почти петнадесет години ЛаДзхаРи бил завършил по-малко от една четвърт от работата. За него нямало значение колко дълго ще работи. Той имал достатъчно време. Неговият звездолет щял да пристигне до целта след не по-малко от осемстотин години.
Или най-малкото си мислел, че има много време… докато не усетил, че непознатият го наблюдава.
И тогава почувствал необходимост да бърза. Докато припряно събирал нещата си за рисуване, той бил в обичайното си състояние — тогава било 21 август — завързал ги здраво — 22 август — отблъснал се от края на приличащото на крило на пеперуда платно и отплувал свободно, докато се почувствал съвсем сигурен. На първи септември той бил достатъчно далеч, включил реактивния си двигател и вече възбуден, се върнал към малкия метален Цилиндър в центъра на ветрило от пеперудени крила. Макар че за него било изключително изтощително, той останал в това състояние и когато се гмурнал през входните пещери в солената каша, неговата жизнена среда. Там завикал с всички сили другарите си.
По човешките стандарти този глас бил изключително силен. Такъв силен глас имат големите земни китове, когато отправят призиви към женските в другия край на океана. Чули го и другарите на ЛаДзхаРи. Ревът му разтърсил стените в ограниченото пространство на звездолета. Уредите потреперили. Мебелите се разлюлели. Женските побягнали ужасени, страхувайки се, че или ще бъдат изядени, или оплодени.
Не по-малко зле се чувствали и седемте други мъжки и с най-голяма бързина един от тях с огромни усилия достигнал също до възбудено състояние, за да отговори на ЛаДзхаРи. Те знаели какво се било случило — също били усетили докосването на натрапника и, разбира се, направили нужното. Целият екипаж преминал във възбудено състояние, предал сигнала, който дължали на предците си, след това се върнали в нормално състояние… и помолили ЛаДзхаРи да бъде така добър да направи същото и да престане да плаши жените.
И така, ЛаДзхаРи се успокоил и си позволил „да си поеме дъх“… макар че този израз не се използвал сред неговите хора. Той не продължил много дълго да се мята във възбудено състояние сред тинята. Вече бил причинил няколко обезпокоителни кавитационни кухини16 и цялата блатна среда, в която живеели, се разтревожила. Той се извинил и се заловил за работа заедно с другите, докато всичко отново било здраво завързано и женските примамени да излязат от местата за криене. Една от тях сервирала вечерята. Екипажът започнал да дискутира нервната криза, обхванала умовете им. Била ужасяваща. Това отнело целия септември и първата половина на октомври.
Дотогава корабът се установил в някакъв вид нормално състояние и ЛаДзхаРи се върнал към рисуването. Той неутрализирал електрическите товари на повредената част от голямата фотонна уловка на крилото и търпеливо събрал разпилените багрила, които се били разлетели, защото не можел да си позволи да загуби толкова маса. ЛаДзхаРи бил пестелив. Трябва да призная, че го намирам за доста прекрасна личност. Той бил лоялен към традициите на своя народ при обстоятелства, при които мнозина човешки същества биха решили, че е малко страшничко да бъдат толерантни. Защото макар че ЛаДзхаРи не бил хичиянец, той знаел къде могат да бъдат намерени хичиянците и знаел, че рано или късно посланието, изпратено от неговите другари от кораба, ще получи отговор.
И тогава, точно когато бил започнал да рисува по още празната част на платното, той почувствал нова криза — този път очаквана. По-близка. По-силна. Много по-настойчива и много, много по-страшна.
ДЕВЕТА ГЛАВА
ОДИ И АЗ
Всички фрагменти от живота на тези мои приятели… или почти приятели, а в някои случаи и врагове… започваха да се събират в едно цяло. Не много бързо. В действителност, не много по-бързо от започналото събиране на отделните части на Вселената и връщането й към онова праисторическото атомарно състояние, което (Алберт не преставаше да ми обяснява) щяло да настъпи по причина, която тогава не можех напълно да разбера. (Но аз не се притеснявах от това, защото навремето Алберт също не я е разбирал.) Към тях спадаха хората от екипажа на платноходката, които неспокойно приемаха последиците от своята работа; Доли и Уон на път към още една черна дупка — Доли, ридаеща в съня си, Уон, гневно ругаещ; Уолтърс и Джени, безутешни в своята твърде скъпа ротердамска хотелска стая, току-що открили, че ме няма — Джени, приклекнала на огромното анизокинетично легло, Оди, разговарящ с моята секретарка. Бузата на Джени бе одрана — сувенир от онази моментна лудост в Лагос, а ръката на Оди беше в гипс, тъй като бе навехната. Дотогава той не знаеше, че Джени има черен пояс по карате.
Уолтърс трепна, прекъсна връзката и постави гипсираната китка в скута си.
— Тя твърди, че Бродхед щял бъде тук утре — изръмжа Уолтърс. — Чудя се, дали ще му предаде съобщението.
— Разбира се. Нали знаеш, че секретарката не е човек?
— Наистина ли? Да не искаш да кажеш, че е компютърна програма? — Не се беше сетил, защото тези неща не бяха обичайни за планетата Пегис. — В такъв случай се надявам — каза той вече поуспокоен, — че няма да забрави. — Уолтърс сипа в две чаши по малко от белгийското ябълково бренди, което бяха купили на път за хотела, после остави бутилката и трепна, когато без да иска закачи дясната си китка.
— Джени, колко пари ни остават? — попита Оди, след което отпи от чашата си.
Джени се наведе напред и изписа кода на тяхната банкова сметка върху екрана на пиезовиаора.
— Приблизително за още четири вечери в този хотел — съобщи тя. — Разбира се, можем да сменим хотела с някой по-евтин…
Той поклати глава.
— Бродхед ще се настани тук и аз искам да сме в същия хотел.
— Това е сериозно основание — иронично подхвърли Йе-ксинг, с което искаше да каже, че разбира истинската причина: ако Бродхед няма желание да се срещне с Уолтърс, ще му бъде по-трудно да откаже лично, отколкото по пиезофона. — Защо попита за парите?
———————————————
Тъй като Робин продължава да засяга въпроса за „липсващата маса“, аз трябвала го обясня. В края на двадесетото столетие космолозите се сблъскали с едно неразрешимо противоречие. Те установили, че Вселената се разширява, което било ясно от червеното преместване. Разбрали също, че съдържа прекалено много маса, за да е възможно разширяването. Това било доказано от такива факти, като например твърде бързото въртене на външните части на галактиките и твърде близкото разположение на галактическите купове. Дори нашата Галактика вървяла към група от звезди-облаци в Дева много по-бързо, отколкото трябвало да бъде. Всички тези наблюдения изисквали много маса, която липсвала. Къде била тя?
Съществувало едно интуитивно, очевидно обяснение, а именно, че Вселената преди се е разширявала, но нещо е решило да обърне процеса и да я свие. Никой нито за момент не повярвал в това… в края на двадесетото столетие.
