— Колкото до опасността — каза той тъжно, — аз се страхувам повече от кугелблиц.

— Кугелблиц? — Съвсем престанах да се владея. — Алберт, конски задник такъв, не зная какво е кугелблиц и не ме интересува. Онова, което е от значение за мен, е, че ти едва не уби всички ни и…

Спрях, защото Еси сложи ръка на устата ми.

— Млъкни, Робин! — изсъска тя. — Нали не искаш отново да изпадне във фюуг? Хайде, Алберт — добави съвсем спокойно Еси, — разкажи ни моля те за кугелблиц, Струва ми се, че е нещо като черна дупка.

Алберт прокара ръка по челото си.

———————————————

———————————————

— Имате предвид централния обект ли? Да, той е вид черна дупка. Но не една черна дупка, а много. Досега не можах да ги изброя, тъй като те могат да бъдат открити, само когато поглъщат материя и излъчват радиация, а между галактиките няма много свободна материя…

— Между галактиките? — извика Уолтърс и спря, когато Еси го погледна.

— Да, Алберт, моля те, продължавай — подкани го тя.

— Не зная колко са черните дупки понастоящем. Повече от десет. Може би повече от десет на квадрат, общо. — Той погледна умолително. — Робин, представяш ли си колко странно е това? Как може човек да си го обясни?

— Аз не само не мога да си го обясня; аз дори не зная какво е кугелблиц.

— О, Боже мой, Робин — възкликна нетърпеливо Алберт, — това вече сме го обсъждали. Черната дупка е резултат от колапса на материя в пространство с изключително голяма плътност. Джон Уилър пръв предсказа съществуването на друга форма на черната дупка, съдържаща не материя, а енергия… толкова много енергия, толкова плътно опакована, че нейната маса привлича пространството около нея. Това се нарича кугелблиц! — Той въздъхна и продължи: — Аз имам две предположения. Първото е, че цялата тази структура е артефакт. Кугелблиц е заобиколена от черни дупки. Според мен, за да привличат свободна материя, каквато няма много, така че тя да не падне в кугелблиц. Второто ми предположение е, че може би ние наблюдаваме липсващата маса.

Подскочих.

— Алберт — извиках, — разбираш ли какво означава това? Ти искаш да кажеш, че някой е направил този кугелблиц? Искаш да кажеш… — Отново подскочих и не довърших изречението.

Не довърших изречението, понеже не можах. Част от причината беше, че в главата ми се въртяха прекалено много ужасни представи. Защото ако някой беше направил кугелблиц и ако той беше част от тази „липсваща маса“, тогава очевидното заключение беше, че някой се меси в законите на Вселената и се опитва да спре разширението и да предизвика свиване по причини, които не можех (тогава) да предположа. Другата причина беше, че паднах.

Паднах, защото краката не ме държаха. Чувствах страхотна болка отстрани на главата, точно около ухото. Пред очите ми притъмня.

Чух гласа на Алберт да вика:

— О, Робин! Не обърнах достатъчно внимание на твоето здравословно състояние!

— Моето какво? — попитах аз. Или по-точно се опитах да попитам. Не излезе добре. Устните ми изглежда не искаха да оформят думите както трябва и неочаквано много ми се доспа. Онази първа бърза експлозия на локализирана болка дойде и отмина, но остана едно далечно чувство на болка, о, да, на голяма болка, не много далечна и бързо приближаваща.

Казват, че съществува селективна амнезия за болката. Човек, не си спомня за извадения болен зъб, освен, почти с умиление, като някакво комично скапано изживяване. Казват, че ако не било така, никоя жена нямало да има повече от едно дете. Предполагам, че за повечето от вас това е вярно. Сигурен съм, че за мен това също е било вярно дълги години, но не и сега.

Сега си го спомням наистина много ясно и, да, почти с хумористично чувство. Случилото се в главата ми си беше осигурило собствена анестезия и изживяното бе неясно. Но аз си спомням особено ясно тази неяснота. Спомням си изплашените разговори и как ме пренесоха на дивана. Спомням си продължителните диалози и боцканията на иглите, когато Алберт ме инжектираше и вземаше проби от мен. И си спомням риданията на Еси.

Тя люлееше главата ми в скута си. Макар че говореше на Алберт и главно на руски, чух достатъчно пъти името си, за да разбера, че говори за мен. Опитах се да я потупам по бузата.

— Умирам — промълвих аз… или се опитах да промълвя.

Тя ме разбра. Наведе се над мен, дългата й коса се разпиля върху лицето ми.

— Скъпи, скъпи Робин — тихо каляваше Еси, — вярно е, умираш. По-точно умира тялото ти. Но това не означава край за теб.

През годините на съвместен живот сме разговаряли на религиозни теми. Познавах нейната вяра. Познавах дори моята. „Еси — исках да кажа аз, — никога досега не си ме лъгала, не трябва да го правиш и сега, за да облекчиш смъртта ми. Няма нищо.“ Но единственото, което излезе от устата ми, беше:

— Наистина ли!

Сълзи капнаха на лицето ми, докато тя ме люлееше и напяваше:

— Наистина не означава край, най-скъпи ми Робин. Има шанс, много добър шанс…

Положих огромни усилия.

— Няма… живот… след смъртта — казах аз силно, с най-добрата артикулация, която успях да си наложа. Може би не беше много ясно, но тя ме разбра. Наведе се и ме целуна по челото. Почувствах устните й да се движат по кожата ми, когато прошепна:

— Да. Има живот след смъртта.

Или може би каза: „Живот след смъртта“.

А звездите продължиха да плуват. Те не се интересуваха какво става с едно двуного млекопитаещо интелигентно… е, почти интелигентно… живо същество, просто защото това случайно бях аз. Винаги съм поддържал егоцентричния възглед за космологията. Аз съм в центъра и всичко останало се простира от една или друга моя страна. „Нормално“ е това, което съм аз. „Важно“ е онова, което е свързано с мен. „Значимо“ е онова, което аз възприемам за такова. Този възглед поддържах аз, но не и Вселената. Тя си продължаваше така, сякаш изобщо не бях от значение за нея.

Истината е, че точно тогава не бях от значение дори за себе си, защото се намирах извън живота. Много хиляди светлинни години зад нас на Земята генерал Манцберген преследваше друга банда терористи, които бяха отвлекли една совалка, а комисарите бяха хванали мъжа, стрелял по мен. Аз не знаех това, а дори и да го знаех нямаше да ме интересува. Много по-близо, но все пак толкова далеч от нас, колкото е Антарес37 от Земята, Джел-Клара Моинлин се опитваше да разбере какво й казват хичиянците. И това не го знаех. А съвсем близо до мен моята деена Еси се опитваше да направи нещо, което никога по-рано не бе правила, макар че тя беше създала процеса, с помощта на Алберт, който съхраняваше цялата процедура в запаметяващото си устройство, но нямаше ръце, за да я приложи. Това щеше много да ме интересува, ако знаех какво правят.

Но не можех да го знам, разбира се, защото бях мъртъв.

Обаче не останах такъв.

Когато бях малък, майка ми ми разказваше приказки. Имаше една за човек, чиито сетива поради някаква причина след мозъчна операция се объркали. Не си спомням от кого е, от Верн, Уелс или някой друг от онези най-големи писатели ог Златния век… някой от тях. Онова, което си спомням, е лайтмотива. Човекът излиза от упойката, вижда звук, чува допир и накрая пита: „Какво мирише виолетово?“