Алберт се размърда неспокойно.

— Интересувах се главно от обектите, които Уон е изследвал, госпожо Бродхед. Госпожа Уолтърс беше достатъчно добра да ми ги покаже на картите. — Той посочи на дисплея. Погледнахме и там действително се появиха една подир друга серия от карти. — Ако внимателно ги разгледате — каза Алберт и посочи с незапалената си пура, — ще забележите, че съществува определено развитие. Първите му цели са били прости черни дупки, които са отбелязани на хичиянските карти с онези знаци като рибарски кукички. В хичиянскага картография това са знаци за опасност.

— Откъде знаеш? — попита Еси, а после бързо добави: — Няма значение. Предполагам, че имаш достатъчно сериозни основания за това предположение.

— Наистина имам, госпожо Бродхед. В това отношение не бях напълно откровен с вас.

— Ха! Вече достигаме някакъв успех! Продължавай!

— Да, госпожо Бродхед. На простите черни дупки има по два предупредителни знака. Уон е изследвал една гола сингулярност… невъртяща се черна дупка, всъщност онази, в която Робин лично е имал ужасното преживяване преди много години. Там Уон е намерил Джел-Клара Моинлин. — Образът трепна, после се появи голата синя звезда-фантом, преди картите да се сменят. — Има три кукички, което означава по-голяма опасност. И накрая… Алберт махна с ръка и картината се промени, за да покаже друга част от хичиянската карта, — госпожа Уолтърс ми посочи тази, към която се е насочил Уон.

— Не съм казала такова нещо! — възрази Доли.

— Не, не го казахте, госпожо Уолтърс — съгласи се Алберт, — но споменахте, че често я е гледал, че я е обсъждал с Мъртвите и че тя го е ужасявала. Вярвам, че сега се е насочил към нея.

— Браво! — поздрави го Еси. — Първият тест премина възхитително, Алберт. Сега ще продължим с втората част. Този път без участие на публика — добави тя и погледна към Доли.

— На вашите услуги, госпожо Бродхед.

— Разбира се, че си на моите услуги. Сега. Фактологически въпроси. Какво означава терминът „липсваща маса“?

Алберт погледна неспокойно, но отговори бързо:

— Така наречената „липсваща маса“ е онова количество маса, което обяснява съществуването на различни галактически орбити, но никога не е било наблюдавано.

— Отлично! А сега, какво представлява хипотезата на Мах?

Той облиза устни.

— Не се чувствам много комфортно, когато провеждам теоретични дискусии по въпроси на квантовата механика, госпожо Бродхед. Трудно ми е да повярвам, че Господ си играе с Вселената.

— Не те питам дали вярваш! Спазвай правилата, Алберт. Само те питам за дефиницията на широко използван научен термин.

Той въздъхна и смени стойката си.

— Добре, госпожо Бродхед, но ми позволете да я изразя на разбираем език. Има основание да се вярва, че в цикъла разширяване-свиване на Вселената се извършват големи отклонения. Разширяването е обърнато. Свиването е принудено да продължи, изглежда, до една точка… същата, както преди Големия взрив.

— И на какво се дължи това? — попита Еси.

Алберт размърда крака.

— Този въпрос вече наистина ме изнервя, госпожо Бродхед — оплака се той.

— Но ти можеш да отговориш… като изразиш широко разпространеното схващане.

— В кой момент, госпожо Бродхед? Днешното схващане? Или онова, да речем, преди Хокинг и други учени, използващи квантовата теория? Съществува едно хубаво твърдение за сътворението на Вселената, но то е религиозно.

— Внимавай, Алберт! — предупреди го тя.

Алберт леко се усмихна.

— Канех се да цитирам свети Августин от Хипо — каза той. — Когато го попитали какво е правил Бог преди да сътвори Вселената, той отговорил, че е създавал ада за онези, които много питат.

— Алберт!

— Добре, добре — отстъпи раздразнено той. — Да. Смята се, че преди някакъв най-ранен момент… не по-късно от единица върху 10^43 от секундата преди Големия взрив… теорията на относителността не може да даде обяснение за физиката на Вселената и трябва да се направят някои „квантови корекции“. Почвам да се уморявам от това ученическо препитване, госпожо Бродхед.

Рядко съм виждал Еси шокирана.

— Алберт! — извика отново тя с доста различен тон. Не беше предупреждение. Беше изненадана и разстроена.

— Да, Алберт! — каза гневно той. — Аз съм ваше творение, вие сте ме създали такъв. Нека да спрем с това, моля ви. Имайте добрината да слушате. Не зная какво се е случило преди Големия взрив! Зная само, че има някъде някой, който мисли, че знае и може да го контролира. Това много ме плаши, госпожо Бродхед.

— Плаши? — ахна Еси. — Кой те е програмирал да се „плашиш“, Алберт?

— Вие, госпожо Бродхед. Не мога да живея с тази мисъл. И не искам повече да дискутираме този въпрос.

Образът трепна и изгасна.

Не трябваше да прави това. Трябваше да уважи нашите чувства. Можеше да се престори, че излиза през вратата, или да изчезне, когато гледаме настрана. Той не направи нито едното, нито другото. Просто изчезна. Сякаш беше живо човешко същество, което разгневено изскача и затръшва вратата. Беше прекалено раздразнен, за да обръща внимание на проявите си.

— Не е предвидено да си изтървава нервите — отбеляза мрачно Еси.

Но ги беше изтървал. И шокът от това не представляваше нищо, когато открихме, че екранът, а също и пултът за управление, не реагират на контролните уреди.

Алберт ги бе блокирал. Ние се движехме с равномерно ускорение към нещо, което не знаехме какво е.

Телефонът в кораба на Уон иззвъня. Всъщност нямаше телефон и разбира се, той не звънеше. Но имаше сигнал, който показваше, че някой отправя съобщение към кораба по радиото със свръхсветлинна скорост.

— Изключи го! — извика Уон възмутен, задето го бяха събудили. — Не искам да говоря с никого! — А след това, вече поразсънен, той бе не само ядосан, но и озадачен. — Беше изключен — каза Уон, загледан в апарата и по лицето му се изписаха всички нюанси на страха.

Онова, поради което Уон ми беше по-малко омразен, бе страхът, който винаги го преследваше. Небето ми е свидетел, че той беше звяр. Беше груб. Беше крадец. Интересуваше се само от себе си. Но това означаваше, че Уон бе такъв, каквито сме били ние някога, преди да бъдем приобщени към обществен живот от нашите родители и другари, и училище, и полиция. За него никой не се бе грижил и затова той все още беше дете.

— Не искам да говоря с никого! — изкрещя Уон и събуди Клара.

Сега мога да видя Клара такава, каквато беше тогава, тъй като вече мога да виждам много от онова, което по-рано бе скрито за мен. Тя беше уморена, раздразнена, готова да издържи всичко, което можеше да поиска от нея Уон.

— Просто отговори — предложи Клара. Уон я погледна, сякаш бе ненормална.

— Да отговоря? Разбира се, че няма да отговоря! В най-добрия случай е някой бюрократ, който се оплаква, че не съм спазил точно процедурите…

— Който се оплаква, че си откраднал кораба — коригира го тя тихо и отиде до радиото със свръхсветлинна скорост. — Как се включва за предаване? — попита Клара.

— Не бъди глупава! — извика той. — Почакай! Спри! Какво правиш?

— С този ключ ли? — настоя тя. Ревът му бе достатъчен отговор. Уон скочи в тясната каюта, но Клара беше по-едра от него и по-силна. Тя го отблъсна. Сигналът спря. Златната светлина изгасна. Уон неочаквано се успокои и високо се засмя.

— Хо-хо-хо, каква си глупачка! Няма никой отсреща — заключи той.

Но грешеше. Чу се съскащ глас, след това разбираеми думи… по-точно почти разбираеми. Един писклив и странно напрегнат глас каза:

— Аз фравя тебе никакъв лошо.

Клара доста се измъчи докато разбере чутото, а когато го разбра, то не постигнало желания ефект. Кой е този, който има такъв глас? Някой непознат със страхотен говорен дефект, опитващ се да каже: „Няма да ти сторя нищо лошо?“ И защо трябва да казва това? Да я увери, че не я застрашава? Да чуеш това, когато няма никаква причина да мислиш, че си застрашен, не е голямо успокоение.