— На теб иска ли ти се да вярваш, че са хичиянци, Робин? — попита тихо той.

— Не е твоя работа какво ми се иска! Покажи ми увеличено изображение на обекта!

— Много добре.

Образът се изпъстри… нашари се като мрамор… изчисти се. Приличаше на огромно водно конче. По-голяма част от прозрачните му крила можеха да се видят благодарение на звездите, които закриваха. Но там, където се събираха всички крила, имаше цилиндричен предмет с блестящи точки на повърхността и част от тази светлина се отразяваше от крилата.

— Това е платноходка! — възкликнах аз.

— Да. Платноходка е — съгласи се Алберт. — Фотонен космически кораб. Тягата се получава от светлинното налягане върху системата от платна.

— Но, Алберт… Но, Алберт, това сигурно отнема цяла вечност.

Той кимна.

— За нашите условия, да, добре казано. При оценената скорост пътуването, например, от Земята до най-близката звезда, Алфа Центавър, ще продължи приблизително шестстотин години.

— Боже Господи. Шестстотин години в тази малка платноходка?

— Не е малка, Робин — коригира ме той, — Просто е по-далече, отколкото ти се струва и затова изглежда малка. Данните ми са само приблизителни, но според най-добрата ми оценка, разстоянието от върха на едното платно до върха на отсрещното е не по-малко от сто хиляди километра.

На тапицирания с дамаска диван Еси изхърка, обърна се, погледна ме и промълви укорително: „Още не си си легнал!“, после отново затвори очи, без да се събуди. Седнах и умората и болката нахлуха в мен.

— Ще ми се да съм заспал — казах аз. — Трябва да се успокоя преди да вляза в болницата.

— Разбира се, Робин. Слушай какво ще ти предложа — започна хитро Алберт. — Ти почти не вечеря, затова ще ти приготвя малко хубава супа с лющен грах или може би задушена риба със сланина…

— Ти знаеш какво ще ме приспи, нали? — попитах, почти засмян, радостен, че мислите ми отново се върнаха към обикновени неща. — Защо не?

Преместих се в нишата за хранене. Оставих барманската подпрограма да ми приготви горещ ром. От дясната страна на екрана на пиезовизора се появи Алберт да ми прави компания.

— Нека да пийнем по още едно преди да вечерям. Става ли?

— Разбира се, Робин — съгласи се той и се почеса с тръбицата на лулата. — Робин?

— Да? — казах аз, като се пресегнах за новото питие.

— Робин… — стеснително ме погледна той, — …имам една идея.

Бях в добро настроение, затова вдигнах към него вежда в знак, че му разрешавам да продължи.

— Уолтърс ме насочи към нея. Институционализирай онова, което направи за него. Учреди годишни награди. Подобно на Нобеловите. Наречи ги награди на „Гейтуей Корп. за наука“. Шест награди годишно от по сто хиляди долара в определени области на науката и откритията. Изготвил съм бюджет — той се отмести настрана и обърна глава, за да погледне към ъгъла на екрана. Появиха се добре отпечатани проспекти — и от него се вижда, че годишните разходи ще възлизат на шестстотин хиляди долара и почти всичките ще се възстановят от спестяване от данъци и участие на трета страна…

— Спри, Алберт. Не се превръщай в счетоводител. Бъди мой научен съветник. Награди за какво?

— За принос в решаване на загадките на Вселената — каза просто той.

Облегнах се назад и се протегнах. Почувствах се отпочинал и затоплен. И великодушен дори към една компютърна програма.

— О, по дяволите, Алберт, разбира се. Продължавай. Супата още ли не е готова?

— Тъкмо стана — отвърна любезно той. Наистина беше готова. Бръкнах с лъжицата. Беше от риба и лук. Гъста. Бяла, с много сметана.

— Не разбирам какъв е смисълът — отбелязах.

— За получаване на информация, Робин — отговори Алберт.

— Но аз мислех, че ти получаваш всякакъв вид информация.

— Разбира се, че получавам… след като се публикува. Имам въведена концептуално-търсеща програма, която работи през цялото време с повече от четиридесет и три хиляди тематични флага26 и щом някъде се появи нещо, да кажем, транскрипция на хичиянски текст, то автоматически влиза в моята памет. Но аз искам да го имам преди да е публикувано, дори и ако не е публикувано. Като откритието на Оди, разбираш ли? Наградите ще се присъждат ежегодно от жури… Ще се радвам — той намигна, — ако мога да ти помогна в неговото избиране, й да предложа шест области на изследване. — Той кимна към екрана. Разпределението на бюджета изчезна и на негово място се появи добре подредена таблица:

1. Хичиянски комуникации.

2. Наблюдения и интерпретация на липсваща маса.

3. Анализ на хичиянска технология.

4. Ликвидиране на тероризма.

5. Премахване на международното напрежение.

6. Увеличаване продължителността на живота.

— Всичко звучи много похвално — казах аз одобрително. — Супата също е чудесна.

— Да — съгласи се той, — главните готвачи изпълняват много точно дадените им нареждания. — Погледнах го сънливо. Гласът му изглеждаше по-тих… не, може би думите звучаха по-приятно… отпреди. Прозинах се и започнах да си трия очите.

— Знаеш ли, Алберт — казах аз, — никога по-рано не го бях забелязвал, но ти приличаш малко на майка ми.

Той остави лулата си и ме заразглежда съчувствено.

— Няма за какво да се тревожиш — успокои ме. — Изобщо няма за какво да се безпокоиш.

Погледнах сънливо вярната си програма.

— Предполагам, че си прав — кимнах. — Може би не приличаш на майка ми, обаче. Тези големи вежди…

— Няма значение, Робин — утеши ме с тих глас Алберт.

— Няма значение, нали? — съгласих се аз.

— Можеш направо да си легнеш — заключи той. Идеята толкова ми хареса, че си легнах. Не веднага. Не изведнъж. Бавно, внимателно. Помотах се полубуден и абсолютно удобно, абсолютно отпуснат, така че не знаех къде свърши полубудното състояние и откъде започна сънят. Чувствах се като насън или в унес, в онова междинно състояние, когато човек мисли, че спи, но не държи много на това, а мисълта му блуждае. О, да, мисълта ми блуждаеше. Много надалеч. Носехме се с Оди из Космоса, достигахме една подир друга черни дупки и търсехме нещо много важно за него, а също много важно и за мен, макар да не знаех защо. Имаше и едно лице, не на Алберт, не на моята майка, не дори на Еси, едно женско лице с големи тъмни вежди…

Ха, помислих си аз, приятно изненадан, кучият син ме дрогира!

А междувременно голямата галактика се завъртя и малки частички органична материя бутаха по-малки частички от метал и кристал в пространствата между звездите. И органичните частички изпитваха болка и мъка, и ужас, и радост по всички техни различни начини. Но аз през цялото време спях и за мен това нямаше никакво значение. Тогава.

Едно малко парче органична материя, наречено Доли Уолтърс, беше заето да експериментира с всички човешки чувства… или по-точно с всички, освен радост… но с много други, като негодувание и скука. Особено скука, с изключение на онези моменти, когато в нейното малко, лошо сърце преобладаваше ужасът. Отвътре корабът на Уон приличаше на клетка в някоя сложна, напълно автоматизирана фабрика със свободно място колкото да пропълзят техниците по поддържането. Дори от примигващата златна спирала, неразделна част от двигателната система на хичиянския кораб, се виждаше само малка част. Уон бе поставил пред нея шкафа за храна. Личните вещи на Доли — те се състояха главно от нейните кукли и дамски превръзки за шест месеца — бяха напъхани в едно чекмедже в миниатюрната тоалетна. Цялата оставала част от свободното пространство бе на Уон. Нямаше много работа за вършене, нито пък място да се върши нещо. Един възможен начин за убиване на времето беше четенето. Единствените годни за четене ветрила с данни, които Уон бе взел, съдържаха главно детски приказки. Уон й каза, че били записани за него, когато бил малък. За Доли бяха изключително скучни, но все пак беше по-добре да ги чете, отколкото изобщо да не прави нищо. Някои готварски миризми караха Уон да търси убежище в спускаемия модул… или по-често да се нахвърля яростно върху Доли. Прането беше лесно. Състоеше се в поставяне на дрехите в някаква тенджера под налягане, в която се подлагаха на въздействието на гореща пара, но когато се сушаха, те повишаваха влажността на въздуха, Това също бе една от причините за чести скандали. Всъщност Уон никога не я удряше… е, ако не броим онова, което вероятно смяташе за любовна игра… но много я плашеше.