Тя седна в скута ми и ме попита невинно:

— Какво да направим, Робин? Отново ли говориш за секс?

— Хайде, Еси!

— О… Нямам нищо повече, уверявам те. Вече ти дадох сребърния подарък.

— Какво, програмата ли? — Вярно, че я беше увила в сребърна хартия… и неочаквано си спомних. — О, Боже мой! Пропуснах подаръка за сребърната ни сватба, нали? Кога… — Помислих бързо и не довърших въпроса.

— Кога беше годишнината ли? — продължи тя вместо мен. — Ами, сега. Продължава да е. Днес, Робин. Честита годишнина и за много години, скъпи Робин!

Целунах я. Приемах критики за такива неща като всеки друг, а тя отвърна на целувката ми, сериозна.

— Еси, скъпа, наистина много съжалявам — заизвинявах се аз виновно. — Когато се върнем, ще ти дам такъв подарък, че ще си на седмото небе.

Тя притисна нос до устните ми, за да ме накара да млъкна.

— Няма нужда да обещаваш, скъпи Робин — каза Еси от нивото на адамовата ми ябълка, — защото ти ми даваш богати подаръци всеки ден вече двадесет и пет години. Не броя няколкото години, които ние просто се разсейвахме. Разбира се — добави тя и вдигна глава да ме погледне, — в този момент сме сами, само ти, аз и леглото в съседната стая, и ще останем сами още няколко часа. Така че, ако ти наистина желаеш да съм на седмото небе, аз съм готова да приема подаръка. Зная, че имаш нещо за мен. При това точно моят размер.

Фактът, че не исках никаква закуска, задейства всички алармени системи на Еси, но аз обясних, че желая да си поиграя с новата играчка. Това беше вярно. Вярно бе че и не винаги закусвах. Тези две истини отпратиха Еси самичка в столовата. От значение беше истината, която премълчах — червата ми не бяха много добре.

И така, включих новия Алберт. Веднага засия розова светлина и той ми се усмихна.

— Здравей, Робин — каза Алберт, — и за много години.

— Това беше вчера — отвърнах аз малко разочарован. Не очаквах, че новият Алберт ще направи такава глупава грешка.

Той се почеса с тръбичката на лулата по носа и ме погледна изпод рунтавите си бели вежди.

— Според средно хавайско време — започна Айнщайн, — чакай да видя… — престори се, че гледа ръчния цифров часовник (анахронизъм), който се подаваше изпод оръфания ръкав на пижамата му… — сега е точно двадесет и три часа и четиридесет и две минути, Робин, и двадесет и петата годишнина от твоята сватба още не е отминала. — Алберт се наведе да се почеше по глезена. — Сега имам доста нови възможности — каза той, — които действат независимо дали съм на дисплея или не. Твоята жена наистина е много добра в тези работи, ще знаеш.

Знаех, че Алберт Айнщайн е само компютърна програма и въпреки това имах чувството, че ме поздравява стар приятел.

— Изглеждаш чудесно — направих му комплимент. — Не зная, обаче, дали трябва да носиш цифров часовник. Мисля, че когато си бил жив, не си имал, защото тогава цифровите часовници не са съществували.

Изглеждаше малко намусен, но не пропусна и той да ми направи комплимент.

— Много добре познаваш историята на технологиите, Робин. Аз обаче, макар че притежавам почти всички качества на физика Алберт Айнщайн не съм ограничен само с неговите възможности. Госпожа Бродхед включи в програмата ми всички известни хичиянски записи, например, а онзи Айнщайн от плът и кръв дори не е подозирал за съществуването на хичиянците. Освен това в мен са синтезирани програмите на повечето наши колеги и на информационно-търсещите програми, които сега се опитват да се свържат в гигабайтова мрежа. В това, Робин — каза извинително той, — не постигнах голям успех, но имам връзка с местните военни мрежи. Твоето излитане от Лагос, Нигерия е потвърдено за утре по обяд и самолетът ти ще се върне навреме да осъществи връзката. — Той се намръщи. — Сбърках ли нещо?

Повече наблюдавах, отколкото слушах Алберт. Еси беше свършила чудесна работа. Нямаше ги онези малки прекъсвания, при които той започваше изречението с лула в ръка и завършваше като размахваше парче тебешир.

— Ти наистина изглеждаш съвсем истински, Алберт.

— Благодаря — каза той, преструвайки се, че отваря чекмеджето на бюрото си, за да извади кибрит и запали лулата. — Може би искаш да знаеш нещо повече за твоя кораб?

Тези думи повишиха настроението ми.

— Има ли някакво развитие, откакто кацнахме?

— Ако е имало — извини се той, — аз нищо не зная, защото както казах, не можах да се свържа с мрежата. Имам обаче копие от сертификата на поръчката, направена от „Гейтуей Корп.“. Корабът е от клас „дванадесет“… това ще рече, че може да превозва дванадесет пътници, ако е оборудван за обикновено изследване…

— Зная какво е клас „дванадесет“, Алберт.

— Разбира се. Оборудван е за четирима пътника, макар че могат да бъдат настанени още двама. Летял е пробно до Гейтуей Две и обратно. По целия път е работил в оптимален режим. Добро утро, госпожо Бродхед.

Погледнах през рамо. Еси беше свършила със закуската си и се бе присъединила към нас. Беше се навела над мен, за да разгледа по-внимателно творението си.

— Добра програма — направи си тя комплимент, а след това каза: — Алберт! Откъде си взел този байт да си бъркаш в носа?

Алберт извади разсеяно пръста си от ноздрата.

— От непубликувани писма на Енрико Ферми до един негов роднина в Италия. Автентичен е, уверявам ви. Има ли други въпроси? Няма? Тогава, Робин и госпожо Бродхед — завърши той, — предлагам да си събирате багажа, защото току-що получих съобщение по полицейския канал, че самолетът ви се е приземил и се зарежда. Можете да отлетите след два часа.

Тръгнахме си щастливи… или почти щастливи. Последните секунди по-малко щастливи. Точно се качвахме на самолета, когато откъм пътническия терминал се чу силен шум. Обърнахме се.

— О! — възкликна учудено Еси. — Прозвуча като оръдеен изстрел. Онези големи неща на паркинга, виж ги как разбутват колите! Едно току-що отнесе пожарния кран и от него блика вода. Дали не са това, което си мисля?

Издърпах я в самолета.

— Може и да са — отвърнах, — ако имаш предвид армейски танкове. Хайде да се измитаме оттук.

Излетяхме. Никакви проблеми. Във всеки случай за нас, макар че Алберт, който отново се бе включил в отворената гигабайтова мрежа, докладва, че най-лошите страхове на лейтенанта са се сбъднали: започвала неудържима революция. Това нас не ни засягаше, макар че навсякъде във Вселената ставаха други неща, някои от които щяха да ни създадат много големи проблеми, други щяха да бъдат много болезнени, а трети — и големи, и болезнени.

Когато Джел-Клара Моинлин се събуди, тя не беше мъртва, както очакваше. Бе в хичиянски изследователски кораб. Приличаше на брониран петместен кораб, но не онзи, в който си спомняше, че се бе намирала последния път.

Онова, което си спомняше, беше хаос, ужас, болка и страх. Спомняше си го много добре. То не включваше този слаб, тъмен, намръщен мъж, който носеше набедрена препаска, наметало и нищо друго. Нито странното младо русо момиче, което плачеше безутешно. В последния й спомен наистина имаше плачещи хора. И пищящи, и проклинащи, и с подмокрено бельо, защото бяха хванати в шварцшилдовата бариера на черна дупка. Никой от тези хора не беше от тях. Младата девойка се наведе над нея съчувствено.

— Добре ли си, мила? Ти наистина изживя голям ужас. — Тези думи не й казваха нищо ново. Тя знаеше какво бе изживяла. — Будна е — каза през рамо девойката.

Мъжът, който се наведе над нея, изблъска момичето настрана. Той не си губи времето да пита Клара за нейното здраве.

— Как се казваш? Орбита и номер на мисията… Бързо! — Тя му ги съобщи. Бяха му непознати. Мъжът изчезна и русата девойка отново се появи.

— Аз съм Доли — представи се тя, — Извинявай, че съм в такъв вид, но честно казано, бях изплашена до смърт. Ти добре ли си? Беше в ужасно състояние, а ние тук нямаме медицинска програма.