— Нашият кораб е по-комфортен, генерале. Благодаря.
— Господи! — Касата избърса чело и позволи на Еси да го поведе към големия салон за обещания бърбън. — Всъщност срещу Уолтърс и Йе-ксинг няма истинско обвинение. Те нямат право да идват тук без виза, но ако ги отведете, ние можем да забравим, че са идвали.
— Чудесно! — възкликна Еси. — Значи остава само въпросът за Доли Уолтърс.
— За нея не мога да поема отговорността… — започна Касата, но Еси не му позволи да довърши.
— Естествено, че не бихте могли. Това се разбира от само себе си. Затова ние ще се отнесем до по-висшестоящата инстанция. Робин! Обади се на генерал Манцберген. Осъществи връзката тук. Така ще избегнем досадните журналисти.
Когато Еси е в такова борбено настроение, няма смисъл да се спори с нея, а и освен това ми беше любопитно да разбера какво бе намислила.
— Алберт — извиках аз. — Имай грижата, моля те.
— Разбира се, Робин — покорно отвърна той, само гласно, без образ. В следващия миг екранът светна и се появи генерал Манцберген пред бюрото си.
— Добро утро, Робин, Еси — поздрави той учтиво. — Виждам, че с вас е и Пери Касата… привет на всички!
— Благодаря ти, Джими — отвърна Еси и погледна изкосо към бригадния генерал, — но не за това ти се обаждаме.
— О? — Манцберген се намръщи. — За каквото и да е, казвайте бързо! След деветдесет секунди имам отговорна среща.
— Няма да ни отнеме толкова много време, скъпи генерале. Моля те нареди на бригадния генерал Касата да ни предаде Доли Уолтърс.
Манцберген погледна недоумяващо.
— За какво?
— Ще я използваме да открием изчезналия Уон, скъпи генерале. В него има телепатичен психокинетичен приемопредавател, както знаеш. В интерес на всички ни е да го накараме да го върне.
Манцберген мило се усмихна.
— Една минутка, скъпа — отвърна той и вдигна слушалката на информационния си пиезофон.
Бригадният генерал може да бързаше, но не беше глупав.
— Има изоставане — отбеляза той. — Това не е ли радиовръзка с нулева скорост?
— Не, сигналът се предава с предварителна компресия във времето — излъга Еси. — Корабът ни тук е малък, не разполагаме с достатъчна мощ — друга лъжа, — затова пестим енергията за комуникации… А, ето го отново генерала.
Манцберген посочи към Касата.
— Одобрено е — излая Манцберген. — Можем да им имаме доверие, Касата. Освен това сме им задължени… а може и да ни спестят маса главоболия в бъдеще. Дай им каквото искат, на моя отговорност. А сега, за Бога, трябва да отивам на срещата… не ме търсете, освен ако не се отнася за Четвърта световна война!
Бригадният генерал кимна и си тръгна. Съвсем наскоро след това военни полицаи доведоха Джени Йе-ксинг. Минута по-късно докараха и Оди Уолтърс, а след него — Доли Уолтърс.
— Радвам се да видя отново всички — каза Еси, посрещайки ги на борда. — Сигурна съм, че имате много да споделите, но по-напред да се махаме от това проклето място. Алберт! Тръгвай, моля те.
— Потегляме, госпожо Бродхед — прозвуча гласът на Алберт. Той не си направи труда да се появи на пилотската седалка. Просто влезе, облегна се на стената и се усмихна на компанията.
— Представянето ще направим по-късно — заяви Еси. — Това е добър приятел, компютърна програма. Алберт? На безопасно разстояние ли сме вече от Върховното военно командване?
Той кимна и намигна. После пред очите ни се превърна от възрастен мъж с лула в ръка и размъкнат пуловер в стройния, висок, с униформа и медали началник на генералния щаб Джеймс П. Манцберген.
— Права си, скъпа — каза той. — Нека преминем на свръхсветлинна скорост, преди да разберат, че сме ги измамили!
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
ПЕРМУТАЦИИ НА ЛЮБОВТА
Кой с кого да спи? Трябваше да се реши този въпрос. Бяхме петима, а имахме отделни кабини само за трима. „Истинска любов“ не бе планирана за много гости, особено когато гостите не са по двойки. Трябва ли да настаним Оди с неговата законна съпруга Доли? Или е най-новата му любовница Джени Йе-ксинг? Или да оставим Оди самичък и да съберем двете жени заедно?… И в такъв случай какво ще правят те помежду си? Не че Джени и Доли враждуваха толкова много, а по-скоро Оди изглежда се държеше враждебно и към двете.
— Той не може да реши на коя трябва да е верен — каза мъдро Еси, — а Оди е от онези хора, които искат да са верни на жената.
Разбирах достатъчно добре положението, дори по-добре от другите пътници, които страдаха поради този проблем.
Но имаше една дума в това твърдение, която не се отнасяше за мен, и тя бе думата „страдам“. Аз не страдах. Аз се радвах. Радвах се и на Еси, защото решихме проблема с настаняването, като избягахме от него. Двамата с Еси заехме каютата на капитана и се заключихме. Казахме си, че правим това, за да оставим тримата ни гости сами да изберат как да си решат проблема. Беше разумно основание. Бог ми е свидетел, че на тях им бе необходимо време за това, защото тлеещата междуличностна динамика беше достатъчна да взриви звезда. Но ние имахме и други основания, най-голямото от които беше, че по този начин можехме да се любим.
И се любихме. Ентусиазирано. С голямо удоволствие. Човек не би допуснал такова нещо след четвърт столетие съвместен живот… и на нашата възраст. А като се вземе предвид и колко добре се познавахме, и колко си бяхме омръзнали, и колко бяха повяхнали личните ни атрибути… ще си помислите, че имахме много малък стимул да го вършим. Грешите. Бяхме страхотно мотивирани.
Може би се дължеше на относително претъпканите каюти на „Истинска любов“. Усамотени в отделна каюта с анизокинетично легло, любовта ни имаше привкус на тийнейджърски флирт край градинската порта с мама и татко зад стъклото на прозореца. Много се смяхме, когато леглото се клатеше изкусно… А дали страдах? Не бях забравил Клара. Тя непрекъснато се появяваше в ума ми, често в най-интимните моменти.
Но на леглото до мен беше Еси, а не Клара.
И така, лежах на леглото, потръпвах от време на време, чувствах как в отговор леглото се оттегля надолу, а после се връща нагоре и удря сгушената до мен Еси, която също леко потръпваше… приличаше на игра на билярд, когато трите топки са докарани до ръба на масата, само че вместо топки, предметите бяха по-интересни… и си мислех спокойно и с умиление за Клара.
В този момент бях сигурен, че всичко ще се оправи.
Какво, в края на краищата, не беше наред? Само любовта. Само това, че двама души се обичаха. Но в това нямаше нищо лошо! Беше сложно, разбира се, тъй като единият от тези двама, т.е. аз, може би беше част от други двама, които също се обичаха. Но това можеше да се реши… по един или друг начин… нали? Любовта движи Вселената. Любовта ни накара да се усамотим двамата с Еси в капитанската каюта. Любовта бе накарала Оди да последва Доли до Върховното военно командване. И някакъв вид любов беше причина Джени да тръгне с него. И поради друг вид любов, или може би същия, Доли се бе омъжила за него, защото една от функциите на любовта несъмнено е да даде на човека друг човек, за да организира неговия или нейния живот. А навън, някъде в огромните газообразни звездни простори (макар че в онзи момент не знаех) Капитана тъгувал за любов. И дори Уон, който никога не бе обичал друг, освен себе си, фактически претърсваше Вселената, за да намери някого, когото обича. Виждате ли какво прави любовта?
— Робин? — промълви сънливо Еси до ключицата ми. — Беше чудесен! Моите поздравления!
Тя, разбира се, също говореше за любов, макар че в този случай аз реших да го приема като комплимент за моите умения да я демонстрирам.
— Благодаря — казах.
— Това ме кара обаче да ти задам един въпрос — продължи Еси и се отдръпна назад, за да ме погледне. — Възстанови ли се напълно? Червата ти в добро състояние ли са? Какво казва Алберт?
— Чувствам се отлично — отвърнах аз и наистина беше така. Наведох се и я целунах по ухото. — Надявам се останалата част от света също да е добре.