Въпрос: Х-р-р-р-р…

Отговор: Тихо, подпрограмо. Разбирам гледната ти точка. Корабът, в който бил Капитана, приличал много на намерените от хората на астероида Гейтуей. Нямало много време за подобрения на конструкцията. Затова и Капитана всъщност не бил половин милиона години по-стар.

В тяхната черна дупка времето течало бавно. Основната разлика между кораба на Капитана и другите хичиянски кораби била, че той притежавал аксесоар.

На хичиянски език аксесоарът е известен като разрушител на реда в добре регулирана система. Един англоговорящ летец би могъл да го нарече отварачка на консерви. С негова помощ те преминали през шварцшилдовата повърхнина около черната дупка. На вид аксесоарът не бил нищо особено. Просто усукана кристална пръчка, излизаща от черна като абанос основа, но когато Капитана я активирал, тя засветила като броеница от диаманти. Диамантеното светене се разпростряло, обградило кораба, отворило път през бариерата и те излезли в по-широката външна Вселена. Не траяло дълго. По стандартите на Капитана — по-малко от един час. По часовниците на външната Вселена — почти два месеца.

Капитана не приличал на човек, тъй като бил хичиянец. Той приличал по-скоро на скелет от анимационен филм. Но ние можем да мислим за него като за човек, защото Капитана притежавал повечето от човешките отличителни черти… любопитство, интелигентност, влюбчивост и всички други качества, за които зная, макар никога да не съм ги изживявал. Например: той бил в добро настроение, защото получил разрешение по време на изпълнение на задачата да вземе в екипажа си една жена, която обещавала да му бъде любовен партньор. (Хората също го правят, когато са на така наречените делови командировки.) Задачата обаче, ако човек се замисли, била определено неприятна. Той не се тревожел за нея повече, отколкото би се тревожил един средно статистически човек дали следобед ще бъде обявена война, или не. Ако бъде обявена, това означава край на всичко, но времето протичало монотонно и толкова бавно, и така нататък… Най-голямата разлика била в това, че задачата на Капитана не се отнасяла до нещо толкова незначително като ядрена война, а до причините, поради които хичиянците се били оттеглили в черната си дупка. Той трябвало да провери оставените от тях артефакти. Те не били оставени случайно, а като част от добре замислен план. Би могло дори да се нарече уловка.

Колкото до чувството за вина на Робинет Бродхед…

Въпрос: Питах се, кога ще се върнеш на този въпрос. Позволи ми да направя едно предложение. Защо не помолиш Робин Бродхед лично да разкаже за себе си?

Отговор: Чудесна идея! Тъй като, Бог ми е свидетел, той е експерт по тази тема. И така завесата се вдига, действието започва… давам ти Робинет Бродхед.

Преди да ме направят всеобхватен, изпитах нужда, която не бях чувствал повече от тридесет години, и извърших нещо, което не си бях и помислял, че отново ще направя. Отдадох се на един порок, практикуван в уединение. Изпратих жена си, Еси, в града да направи проверка на заведенията си от веригата за бързо хранене. Блокирах всички комуникационни системи в къщата с бележката „Никой да не ме безпокои!“. Извиках информационно-търсещата си програма (и приятел) Алберт Айнщайн и му подадох такива команди, от които той се намръщи и засмука лулата си. Малко след това къщата утихна и Алберт неохотно, но покорно, се самоизключи. Настаних се удобно на дивана в кабинета. От съседната стая се чуваше тихо „Малка нощна музика“ от Моцарт, въздухът от климатичната инсталация ухаеше на мимоза, осветлението намаля… И тогава назовах името, което не бях произнасял от десетилетия: „Зигфрид фон Шринк, бих искал да говоря с теб“.

За момент си помислих, че няма да дойде. Но в ъгъла на стаята, до барчето, неочаквано се появи слаба светлина и той седна.

Не се беше променил през последните тридесет години. Носеше тъмен, дебел костюм с кройка, която ще видите на портретите на Зигмунд Фройд. На възстарото му чудато лице не се бе прибавила нито една нова бръчка, светлите му очи блестяха както преди. Държеше истински бележник в едната ръка и истински молив в другата… сякаш се готвеше да си води бележки!

— Добро утро, Роб — поздрави учтиво той. — Изглеждаш много добре.

— Ти винаги казваш нещо, с което се опитваш да ме успокоиш — отвърнах аз, а той леко се усмихна.

Зигфрид фон Шринк всъщност не съществува. Това е просто една компютърна психоаналитична програма. Той няма физическо измерение. Онова, което се появи, беше само холограма, а думите произнесе електронен синтезатор. В действителност програмата няма име, но аз я нарекох „Зигфрид фон Шринк“, понеже не можех да говоря за неща, които ме бяха травматизирали преди десетилетия, пред машина, която няма дори име.

— Предполагам — каза замислено той, — че ме извика, защото нещо те безпокои.

— Съвсем вярно.

Зигфрид ме погледна със сдържано любопитство. В това отношение също не се бе променил. Сега ме обслужват голям брой по-добри програми… особено програмата „Алберт Айнщайн“, която е толкова съвършена, че почти не прибягвам до други… но и Зигфрид все още много го бива. Той ме изчаква. Знае, че онова, което ме тревожи, изисква време за изразяване с думи и не ме притиска.

От друга страна, Зигфрид не ме оставя да си пилея времето в празни мечти.

— Можеш ли да ми кажеш какво те тревожи в този момент, Робин?

— Много неща. Различни неща — отговорих аз.

— Посочи ми едно от тях — подкани ме търпеливо Зигфрид.

Вдигнах рамене.

— Този свят е неприятен, Зигфрид. След всички хубави неща, които станаха, защо хората все още са… О, по дяволите. Пак започвам както едно време, нали?

Той ми намигна.

— Какво започваш пак?

— Да казвам, че нещо ме тревожи, без да го посочвам. Бягам от истинския проблем.

— Звучи доста обещаващо, Робин. Ще се опиташ ли да ми кажеш какъв е истинският ти проблем?

— Бих искал — отговорих аз. — Всъщност изпитвам такова силно желание да ти кажа, та ми се струва, че ще заплача. Не съм го правил от много отдавна.

— От много отдавна не си имал нужда от мен, Робин — отбеляза Зигфрид.

— Да. Вярно е — съгласих се аз и кимнах.

Той почака малко. От време на време въртеше бавно молива между пръстите си, без да променя израза си на учтив и приятелски интерес — онзи неосъдителен интерес между сеансите, който единствено си спомнях. Накрая каза:

— Нещата, които те тревожат, Робин, са дълбоко в теб и по дефиниция трудно могат да се формулират. Ти сам знаеш, че е така. Това го разбрахме и двамата още преди години. Не е учудващо, че толкова дълго не си изпитвал нужда да ме повикаш, защото очевидно животът ти е бил хубав.

— Дори много хубав — съгласих се аз. — Може би много по-хубав, отколкото заслужавам… Момент, като казвам това, изразявам ли скрито чувство за вина? Или за несъответствие?

Зигфрид въздъхна, но продължи да се усмихва.

— Знаеш, че предпочитам да не се опитваш да говориш като психоаналитик, Робин. — Усмихнах се. Той изчака малко, после продължи: — Нека да разгледаме обективно сегашното ти положение. Ти се погрижи да не ни безпокоят… или подслушват? Да не би някой случайно да дочуе нещо, което не искаш да споделиш и с най-близкия си приятел. Инструктира дори Алберт Айнщайн, твоята информационно-търсеща програма, да се оттегли и да не включва този разговор в никоя база данни. Онова, което имаш да казваш, сигурно е много лично. Може би е нещо, което чувстваш, но се срамуваш да признаеш, че го чувстваш. Това подсказва ли ти нещо, Робин?

Прокашлях се.

— Направо сложи пръста в раната, Зигфрид.

— Е? Какво искаш да кажеш? Можеш ли да го кажеш?

Реших смело да продължа.

— Адски прав си! Много е просто! Дори е очевидно! Боже Господи, става дума за старостта. Проклетата старост ме наляга!

Това е най-добрият начин. Когато нещо е трудно да се каже, просто го казваш направо. Научих го от Зигфрид през онези далечни дни, когато три пъти седмично изливах пред него болката си. Винаги дава резултат. Веднага щом го казах и се почувствах облекчен… Не, не се почувствах по-добре, нито щастлив, нито смятах проблема за решен, но топката, която ме гнетеше отвътре, бе изхвърлена. Зигфрид мълчаливо кимна. Той погледна към молива, който въртеше между пръстите си, и зачака да продължа. Знаех, че сега ще мога да продължа. Бях минал най-трудната част. Това чувство ми бе познато. Помнех го много добре от времето на бурните сеанси.