———————————————
— Хайде да похарчим парите за еднодневен престой и да си осигурим малко информация — предложи той. — Бих искал да зная точно колко богат е Бродхед.
— Имаш предвид да купиш отчет за финансовото му състояние? Да не би да се опитваш да разбереш дали ще може да си позволи да ни плати един милион долара?
Уолтърс поклати глава.
— Онова, което искам да разбера — обясни той, — е колко повече от един милион можем да вземем.
Разбира се, това не са чувства на доброжелателност и ако бях разбрал навреме за тях, щях да съм по-непримирим към моя стар приятел Оди Уолтърс. А може би нямаше да бъда! Когато човек има много пари, той свиква хората да гледат на него като на източник, от който могат да измъкнат нещо, вместо като на човешко същество, макар това изобщо да не му харесва.
Нямах нищо против Уолтърс да научи какво притежавам или по-точно за онази част от моите активи, която бях направил достояние на финансовите къщи. А тези къщи знаеха много. Значителна част от чартърните полети на „С.Я.“; няколко завода за хранителни продукти; акции в рибовъдни ферми; много предприятия на планетата Пегис, включително (за изненада на Уолтърс) фирмата, от която той наемаше своя самолет; самата фирма за компютърни данни, която им бе продала тази информация; няколко холдингови и вносно-ивносни и транспортни фирми; две банки; четиринадесет агенции за недвижимо имущество, разположени навсякъде между Ню Йорк и Ню Саут Уелс, а също и няколко на Венера и на планетата Пегис; и голям брой неизвестни малки корпорации, включително една авиолиния, верига заведения за бързо хранене, нещо, наречено „Живот след смъртта“ и друго на име „ПегТекс Петровенчърс“.
— Боже Господи — възкликна Оди Уолтърс. — Та това е компанията на господин Люкман! Значи през цялото време съм работил за този кучи син!
— И аз — каза Джени Йе-ксинг, гледайки към частта, в която се споменаваше за „С.Я.“. — Наистина! Нима Бродхед притежава всичко това?
Да, аз наистина го притежавах. Притежавах много, но ако бяха разгледали по-внимателно моите имущества, може би щяха да проумеят системата. Банките отпускаха кредити за изследвания. Компаниите за недвижимо имущество помагаха на колонистите да се настанят или изкупуваха техните колиби и вигвами и плащаха в брой, за да могат те да напуснат Пегис. „С.Я.“ превозваше колонистите до Пегис, а колкото до Люкман, о, те щяха да разберат, че той представляваше перлата в короната на империята, стига да го опознаеха по-добре! Не че аз някога съм го срещал или щях да го позная, ако го срещнех. Но той даваше нареждания, а те изхождаха от мен по веригата за нареждания: „Намери добро нефтено поле близо до екватора на планетата Пегис. Защо до екватора? Защото стартовата спирала Лофстром, която ще построим там, ще позволи при излитане да се използва ъгловата скорост на планетата. Защо изстрелване от стартова спирала? Защото това е най-евтиния и най-добър начин за извеждане и слизане от орбита. Нефтът, който ние ще изпомпваме, ще захранва спиралата. Остатъкът ще изпращаме от спиралата в орбита с транспортни капсули. Капсулите ще се връщат на Земята с обратния полет на «С. Я.» и нефтът ще бъде продаван там… което означава, че по обратния път, по който сега летим почти празни, ще транспортираме рентабилен товар… което пък означава, че ще можем да намалим цената на билета за колонистите, които се връщат.“
Аз не се оправдавам за факта, че всички мои предприятия всяка година печелят. По този начин аз ги поддържам да работят и да се разширяват, но печалбата не е самоцелна. Вижте, аз си имам своя философия относно печеленето на пари и според нея всеки, който продължава да се трепе, за да прави пари, след като е спечелил първите сто милиона, не е добре и…
———————————————
Робин е много горд със стартовата спирала, защото тя му дава увереност, че човешките същества могат да изобретят нещо, което хичиянците не са могли. Е, той е прав… особено, ако не знаете подробностите. Спиралата била изобретена на Земята от Кейт Лофстром в края на двадесетото столетие, макар никой да не я построил, защото трафикът бил малък и не се оправдавало нейното построяване. Онова, което Робин не знае, е, че макар хичиянците да не са открили спиралата, пътуващите с ппатноходки са я използвали, защото не са разполагали с друг начин да напуснат тяхната плътна, непроницаема атмосфера.
———————————————
О, но аз вече говорих за това, нали?
Страхувам се, че се отклонявам. С всичко, което става в ума ми, малко обърквам онова, което наистина се е случило и онова, което още не се е случило, и другото, което изобщо не се случва, освен в моя ум.
Исках обаче да подчертая, че всичките ми печеливши предприятия бяха много полезни, тъй като допринасяха както за овладяване на Галактиката, така също и за задоволяване нуждите на човешките същества и това е факт. Именно затова всички онези частични биографии в края на краищата се превръщат в едно цяло. Отначало по нищо не личи, че ще стане така. Но в края на краищата става. С всичките. Дори разказите за моя наполовина приятел, Капитана, хичиянеца, когото накрая опознах доста добре и чиято любовница, втори командир, наричана от хичиянците Туайс, която, както ще разберете, накрая също опознах доста добре.
ДЕСЕТА ГЛАВА
СКРИВАЛИЩЕТО НА ХИЧИЯНЦИТЕ
Когато хичиянците се скрили в ядрото зад Шварцшилдовата черупка те знаели, че поддържането на връзка с огромната Вселена няма да е лесно, но въпреки това решили, че не могат да не следят какво става.
И така, те изградили мрежа от звездички около черната дупка. Били достатъчно далеч и смущаващата радиация от звездичките, която попадала в черната дупка, не блокирала техните схеми, пък и те били много, така че ако дефектирала или бъдела разрушена една… дори сто… останалите можели да приемат и записват данни от станциите за ранно предупреждение, разположени из цялата Галактика. Хичиянците избягали, скрили се, но оставили свои очи и уши.
От време на време по-смелите излизали, за да научат какво са видели очите и чули ушите. Когато изпратили Капитана и неговият екипаж да проверят пространството за блуждаеща звезда, проверката на мониторите била само допълнително задължение. На борда били петима… във всеки случай петима живи. Несъмнено Капитана най-много се заинтересувал от стройната, бледа, с блестяща кожа женска на име Туайс. По стандартите на Капитана тя била вълнуваща красавица. И много секси… всяка година при това… а, според неговата преценка, времето й за любов отново наближавало!
Не, молел се той, само не сега. За същото се молела и Туайс, защото преминаването през Шварцшилдовата повърхнина не било лесно. Дори със специален кораб като техния. Наоколо имало други отварачки на консерви… Уон откраднал една… но те били с ограничени възможности. Корабът на Уон не можел да премине отвъд повърхнината и да оцелее. Той можел само да удължи част от себе си, която да проникне там.
Корабът на Капитана бил по-голям и по-здрав. Въпреки това той така подскачал, така се тресял, че Капитана и Туайс, и другите членове на екипажа били силно изтощени. Блестящата като диамант, прилична на тирбушон спирала искряла и осветявала цялата каюта. От светлината ги заболели очите, от силното тръскане се насинили. А то продължавало и продължавало. Цял час или повече, според субективната оценка на екипажа, странна, променяща се смесица от нормалния темп на Вселената като цяло и забавения ритъм вътре в черната дупка.
Най-после преминали в нормалното пространство. Ужасното подскачане престанало. Ослепителната светлина отслабнала. Под тях светела Галактиката — кремав кадифен купол, осеян с ярки, плътни звезди, защото те били твърде далеч в центъра, за да виждат нещо повече, освен случайни тъмни петна.
