— О, Уон, ти отново се съпротивляваш — каза психоаналитичката и въздъхна. — Добре. Според теб колко?

— Само един — отговори той и се засмя, — но електрическата крушка всъщност не иска да се промени. Ха-ха-ха! И, разбираш ли, аз също не искам.

Тя го погледна и за момент замълча. Седеше, подгънала крака под себе си на един стол, с бележник в едната ръка и молив в другата. От време на време повдигаше очилата на носа си, докато го гледаше. Подобно на всичко друго в програмата, жестът бе предназначен да създаде впечатление, че това е обикновен човек, а не строга богиня. Разбира се, тя не беше човек. Но гласът й прозвуча съвсем човешки, когато каза:

— Шегата ти е брадата, Уон. Какво представлява електрическата крушка?

Той вдигна раздразнено рамене.

— Кръгъл предмет, който свети — предположи Уон, — но ти не схвана същността. Не желая да се променям. Не ми е приятно. Преди всичко не желаех да започвам този курс и сега реших да го прекратя.

Компютърната програма каза миролюбиво:

— Разбира се, това е твое право, Уон. Какво ще правиш?

— Ще отида да потърся моя… ще се махна оттук и ще отида да се повеселя — отговори гневно той. — Това също е едно от моите права.

— Да, така е — съгласи се тя. — Уон? Ще ми кажеш ли какво се канеше да споделиш, преди да размислиш?

— Не — отговори той и стана, — няма да ти кажа какво смятам да направя. Просто ще го направя. Довиждане.

— Отиваш да търсиш баща си, нали? — извика подир него психоаналитичната програма, но той не й отговори. Все пак, за да покаже, че я е чул, вместо да затвори вратата той я блъсна.

Едно нормално човешко същество… всъщност, почти всяко човешко същество… би признало на психоаналитичката си, че е права. За три дълги седмици би казало същото нещо на своята единствена компаньонка в кораба и в леглото, па макар и само за да сподели своята минимална надежда и много голям истински страх. Уон не се бе научил да споделя чувствата си, защото не се бе научил да споделя изобщо нещо. Израснал в хичиянския рай, без компанията на топлокръвно човешко същество през решаващите първи десет години от своето детство, той се бе превърнал в първообраз на социопат13. Страхотният му копнеж за обич го караше да търси изгубения си баща през целия ужас на Космоса, а неуспехът го направи неспособен както да приема, така и да изпитва любов. Негови най-близки другари през онези ужасни десет години били компютърни програми със записи на интелекта на мъртви същества, наречени Мъртви хора. Той си направил копия от тях, взел ги на хичиянския звезден кораб и разговаряше с тях така, както не би разговарял с живата Доли, защото знаеше, че те са само машини. И нямат нищо против да се отнася към тях по този начин. За Уон съществата от плът и кръв също бяха машини… нещо като монетни автомати. Той имаше достатъчно пари, за да ги накара да му дадат онова, което иска. Или да разговарят с него. Да му приготвят храна или да почистват подир него.

———————————————

———————————————

И през ум не му минаваше да разгледа чувствата на един монетен автомат, дори и този монетен автомат да е жена на деветнадесет години, която би му била благодарна за възможността да си мисли, че го обича.

На стартовата спирала Лофстром в Лагос, Нигерия, Оди Уолтърс размишляваше върху степента на своята отговорност към Джени Йе-ксинг, докато магнитната лента, поела тяхната приземяваща се капсула, се спускаше бавно към митническия и емиграционен терминал. За игра със забранени неща Уолтърс се прости с мисълта да получи работа, а за оказване на помощ Йе-ксинг изгуби кариерата си.

— Имам идея — прошепна й той, докато чакаха на опашката в преддверието. — Ще ти я кажа, като излезем навън.

Той наистина имаше идея и при това доста добра. Идеята му бе моята личност.

Преди Уолтърс да сподели идеята си, той трябваше да й разкаже какво бе почувствал в онзи ужасяващ момент при телепатичния психокинетичен приемопредавател. Резервираха си стая в хотела за транзитни пътници, близко до стартовата спирала. Само стая, топла, обзаведена със средно голямо легло, мивка в единия ъгъл, пиезовизор за развлечение на пътника, докато чака да кацне неговата капсула, прозорци, които се отваряха към горещия, влажен, крайбрежен африкански въздух. Прозорците бяха отворени, но имаше плътни решетки, за да не влизат милиардите африкански насекоми. Уолтърс се разтрепери от студ, когато й разказваше за онова студено, бавно същество, чийто ум бе почувствал на борда на „С.Я.“. Джени Йе-ксинг също се разтрепери.

— Но ти не сподели нищо, Оди! — каза тя малко пискливо, защото гърлото й бе стегнато.

Той поклати глава.

— Не, нищо не казах.

— Но защо? То не е ли там… — Джени спря. — Сигурна съм, че „Гейтуей Корп.“ ще ти даде награда за това!

— На нас, Джени! — заяви решително той. Тя го погледна, после кимна утвърдително. — Сигурно е там и това ще ни донесе милион долара. Проверих заповедите на кораба и направих копие от корабния дневник. — Оди се пресегна към оскъдния си багаж и извади едно ветрило с данни.

Тя не го взе. Само попита:

— Защо?

— Представи си — отвърна Оди. — Един милион долара! Ще си ги разделим наполовина. Но… аз го научих на борда на „С.Я.“ с апаратура на „С.Я.“, така че собствениците на кораба и целият проклет екипаж сигурно също ще трябва да получат по нещо… ще бъдем щастливи, ако се задоволят с половин милион. По-вероятно е да са три четвърти. Освен това… е, ние нарушихме правилата, знаеш. Може би те ще ни простят, като се вземе предвид всичко. А може и да не ни простят и да не получим нищо.

Йе-ксинг кимна, че го разбира. Тя се пресегна и пипна ветрилото с данни.

— Казваш, че си направил копие от корабния дневник?

— Нямаше никакъв проблем — успокои я Оди. Наистина нямаше. При едно отиване до уредите за управление, когато на мястото на първия офицер цареше мъртвешка тишина, Уолтърс просто включи автоматичния рекордер на полета, презаписа информацията, сякаш това бе част от нормалните му задължения и пъхна копието в джоба си.

— Добре — каза Джени. — И сега какво?

Тогава Оди й каза за онзи известен ексцентричен зилионер14 (който в случая бях аз), известен със слабостта си да изразходва много средства за събиране на данни за хичиянците и който Уолтърс познаваше лично… Този път тя го погледна заинтригувана.

— Ти познаваш Робинет Бродхед?

— Дължи ми една услуга — отвърна Уолгърс. — Трябва само да го намеря.

За първи път откакто бяха влезли в малката хотелска стаичка Йе-ксинг се усмихна. Тя посочи с ръка към закачения на стената пиезофон.

— Хайде, тигре, свържи се.

Така Уолтърс похарчи част от малкото останали му банкови авоари за международен разговор, докато Йе-ксинг разглеждаше замислено ярките трасиращи светлини на стартовата спирала Лофстром и дългото цял километър малко гравитационно влакче, където едни капсули пуфкаха и спираха, а други пафкаха и набираха първа космическа скорост. Йе-ксинг не мислеше за техния клиент. Тя мислеше за онова, което трябваше да изтъргуват, и когато Уолтърс намръщен окачи телефонната слушалка, тя почти не чу казаното от него. А то беше: