— Стрелят? — повтори той като в унес. — Искат да ни наранят? Може би да ни убият?

— Точно така — избухна Клара. — Не го ли очакваше? Ако ти искаш война, те ще я приемат.

Капитана затвори очи, почти не чуваше ужасното съскане и вълнение на екипажа, докато Уайт-Нойс превеждаше.

— Война — промърмори той, без да може да повярва и за първи път мисълта да се присъедини към безтелесните умове не му се видя страшна, а съблазнителна. Колкото и да е лошо, едва ли можеше да е по-лошо от това.

А междувременно…

Междувременно нещата отидоха много по-далеч… но, за щастие на всички, не съвсем. Ракетата на бразилския изследователски кораб беше много бавна, за да достигне хичиянците, които побягнаха. Докато корабите заемат отново позиция за стрелба… много преди някой друг кораб да може да дойде по-близо, Капитана успя да обясни на Клара, тя отново застана на комуникационния пулт и предаде съобщението, че това не са нашественици, нито десантно-диверсионен отряд, че флотът изпълнява спасителна мисия… и обясни причината, която навремето разтревожила хичиянците и ги накарала да избягат, и заплахата, грозяща хората.

Всеобхватен, сега аз мога да се надсмивам над онези жалки някогашни страхове и опасения. Не и навремето, може би. Но сега, ах, сега! Мащабите са по-големи и много по-вълнуващи. Съхранени са паметите на десет хиляди хичиянци, умрели извън тяхното убежище, и аз имам достъп до всичките. Чел съм ги почти всичките. Продължавам да ги чета, когато има нещо, което искам да изследвам по-задълбочено. Като книги от библиотека.

Те са повече от обикновени книги. Онова, което правя с тях, не може да се нарече точно „четене“. То е по-скоро като припомняне. Когато „отворя“ някоя от тях, аз отварям целия изминат от личността път. Чета отвътре навън, сякаш е част от мен. Не беше лесно да се науча да върша това и честно казано, откакто станах всеобхватен едва ли съм научил нещо много лесно. Но с помощта на Алберт и с прости текстове за упражнение се научих. Първите памети, до които имах достъп, съдържаха само… данни. Четенето не беше по-трудно от ползване на логаритмична таблица. След това получих достъп до старите, съхранени от хичиянците Мъртви, и някои от първите във веригата от ателиета на Еси „Живот след смъртта“, които наистина не бяха много добре съхранени. Изобщо не се съмнявах коя част от онова, което мисля, съм аз.

Но след като изгладихме недоразумението с Капитана и се консултирах с техните собствени записи, осъзнах всичко. Контактувах с последната любов на Капитана, която хичиянците наричаха Туайс. Да си осигуря „достъп“ до нея беше като да се събудиш на тъмно и да си облечеш костюм, който не виждаш… и при това малък. Работата не беше в това, че тя бе от женски пол, макар че беше огромна нелепост. Не беше и в това, че тя бе хичиянка, а аз човек, а в онова, което знаеше и винаги бе знаела, което нито аз, нито който и да било друг човек бе предполагал. Може би Алберт е предполагал… възможно е точно това да го бе подлудило. Но дори Алберт не се досети, че съществува раса Убийци, пътуващи между звездите, която се крие в кугелблиц и чака раждането на нова… и по-добра за тях… Вселена.

След първоначалния шок станахме приятели с Туайс. Тя наистина е приятна личност, след като преодолееш изненадата от необичайното в нея, а ние имахме много общи интереси. Хичиянската библиотека от съхранени интелекти не е само от хичиянци или хора. В нея има много стари вечно недоволни гласове, които някога са принадлежали на крилати същества от планета в слънчевата система на Антарес и голи охлюви от кълбовидните купове. И, разбира се, имаше блатни. Ние с Туайс отделихме много време за тяхното изучаване. Както и за легендите им. Аз, разбира се, разполагах с достатъчно време при моите нервни реакции, протичащи за фемтосекунди.

Имам достатъчно време дори да посетя самото убежище на хичиянците и може би някой ден ще го сторя. Не за дълго, обаче. Междувременно Оди и Джени Йе-ксинг отидоха там, помагайки в пилотирането на една мисия, която ще трае шест или седем месеца… или, според както ние измерваме времето тук, няколко столетия. Когато се върнат, присъствието на Доли вече няма да е проблем. Доли е щастлива с нейната кариера в пиезовизията. А Еси е така добра да не се показва прекалено щастлива, тъй като й липсва физическото присъствие на моята мила личност. Все пак тя изглежда добре се е пренастроила. Онова, което обичаше най-много (след мен) беше нейната работа, а сега има много неща за вършене — да подобри „Живот след смъртта“, да използва процесите за производство на храната „ЧОН“ за изработване на по-важни органични продукти… като например, тя се надява това да стане не след дълго, човешки органи за хората, които се нуждаят от такива, така че да не се налага никой да отнема органите на друг човек… И, като си помислиш, разбираш, че повечето хора са щастливи. Ние заехме от хичиянците огромни транспортни звездолети и извозваме месечно по един милион души с цялото им движимо имущество на петдесет чудесни планети. Също като някогашните пионери в покритите фургони, които са пътували към светлото бъдеще… Особено за мен.

И там беше Клара.

Най-после се срещнахме, разбира се. По мое настояване и във всеки случай, в крайна сметка, тя не можеше да бъде държана настрана. Еси използва стартова спирала да я срещне на орбита и лично да я придружи в нашия собствен самолет до Тапанско море. Сигурен съм, че с това тя допринесе за създаване на един малък проблем в етикета. Но в противен случай Клара щеше да бъде обсадена от хора от медиите, които щяха да искат да разберат как се чувства човек като „пленник на хичиянците“ или „отвлечен от детето-вълк Уон“ или някакви други изрази, които те ще използват… Предполагам, че тя и Еси са се разбрали доста добре. Не е трябвало да си скубят косите. Във физически смисъл аз не съществувах, за да се бият за мен.

Упражнявах най-хубавите си холографски усмивки и най-добрите си холографски образи и я чаках да дойде. Клара влезе самичка в голямото преддверие, където чаках… Еси бе проявила такт да й покаже пътя и да изчезне. Когато ме видя спря и ахна. Разбрах, че е очаквала да приличам повече на мъртвец.

— Здравей, Клара — казах аз. Не беше особено сърдечно приветствие, но при дадените обстоятелства какво трябваше да кажа?

— Здравей, Робин — отвърна Клара. Изглежда и тя не можеше да измисли нищо друго. Стоеше и ме гледаше, докато не я помолих да седне. А аз, разбира се, я гледах по онези многофазови начини, по които гледаме ние, електронно съхранените интелекти. Но при всички тези начини на гледане тя изглеждаше страшно хубава. Уморена — да. Преживяла бе трудни времена. Скъпата ми Клара нямаше класическа красота, нямаше тъмни и дебели вежди и силно, мускулесто тяло… но, да, тя изглеждаше чудесно. Предполагам, че това оглеждане я изнерви, защото Клара се окашля и заговори:

— Разбрах, че се каниш да ме направиш богата.

— Не аз, Клара. Просто ще ти върна твоя дял от онова, което двамата спечелихме.

— Изглежда то доста се е умножило. — Клара се усмихна. — Твоята, хм… твоята жена казва, че мога да получа петдесет милиона долара в брой.

— Можеш да получиш много повече.

— Не, не. Във всеки случай има и още… изглежда, че ще получа и акции в компании. Благодаря, Робин.

— Няма за какво.

А след това отново настъпи тишина и тогава… ще повярвате ли?… следващите думи, които излязоха от устата ми, бяха:

— Клара, трябва да зная! Мразеше ли ме през цялото това време?

Този въпрос, в края на краищата, ме бе измъчвал в продължение на тридесет години.

Дори тогава той ме порази със своята абсурдност. Как подейства на Клара не мога да кажа, но тя остана за момент с отворена уста, преглътна и поклати глава.

А след това започна да се смее. Смееше се високо, с широко отворена уста, със сълзи. Когато престана, изтри ъгълчетата на очите си и каза: