Разбрал го бях много добре. По Божия воля спечелих маса пари, когато най-малко очаквах, а парите правят пари и сега мога да купя всичко, което се продава. Дори неща, които не се продават. Вече притежавам сума ти неща, които си струва да се притежават. Имам влиятелни приятели. Аз самият съм важна личност. Правя любов, истински добра любов, с моята любима жена, Еси… и при това доста често, въпреки, че възрастта и на двама ни напредва. Така че аз се позасмивах и променях темата… но нямах отговор.

Няма отговор. Дори и сега, макар сега въпросите да са много по-важни.

Друго нещо, което ми тежи на съвестта, е, че оставям бедния Оди Уолтърс дълго време да тъне в своето нещастие, докато аз се отклонявам, така че нека да изчерпя до край въпроса.

Причината, поради която чувствах вина спрямо терористите, беше, че те бяха бедни, а аз — богат. Вярно, че на тяхно разположение беше огромната Галактика, но ние нямахме подходящ транспорт да ги закараме там, във всеки случай не достатъчно бързо, и те бяха недоволни. Гладуваха. Когато гледам по пиезовизията колко охолен е животът за някои, а след това видя колибите или вигвамите, или квартирите на бедните, разбирам колко отчайващо е положението им и колко малък е шансът хубавите неща да станат тяхно притежание преди да умрат. Алберт казва, че това се нарича революция на нарастващите очаквания. Сигурно има решение на този проблем, но аз не мога да го намеря. И въпросът, който не излизаше от ума ми, беше: „Имам ли право да утежнявам още повече положението им? Имам ли право да купувам нечии органи и кожа, и артерии, за да ги имплантирам в моето остаряло тяло?“

Не знаех отговора, не го зная и сега. Но болката в стомаха ми не беше толкова силна, както болката от съзнанието, че с парите си отнемам нечий живот и той ще умре, защото няма пари.

И докато седях там, притиснал ръка до стомаха си, чудейки се какъв ще бъда, когато съзрея, цялата огромна Вселена си вършеше своята работа.

По-голямата част от тази работа беше обезпокоителна. Съществуваше принципът на Мах, който Алберт многократно се опитваше да ми обясни, и според него някой, може би хичиянците, се опитваше да свие Вселената в топка, за да промени физическите закони. Невероятно! И невероятно страшно, като си помисли човек… но ако стане, го ще бъде след милиони или милиарди години, затова не бих казал, че трябва още отсега да се тревожим. По-непосредствена заплаха бяха терористите и нарастващите армии. Терористите бяха отвлекли една капсула, изпратена по затворен маршрут към Върховното военно командване. Техните редове се попълваха от нови терористи от Сахел, където земеделската реколта отново бе лоша. Междувременно Оди Уолтърс се опитваше да започне нов живот без блудната си жена. И междувременно тази жена живееше с онова противно същество, Уон; и междувременно, близко до ядрото, хичиянецът на име Капитана започна да се отдава на еротични мисли спрямо втория капитан, Туайс; и междувременно жена ми, макар и разтревожена заради моя корем, успешно завършваше разширяването на веригата заведения за бързо хранене в Папуа, Нова Гвинея и Адаманските острови; и междувременно… ох, междувременно! Колко много неща ставаха междувременно! И обикновено никога не знаем за онова, което става.

———————————————

———————————————

На 1908 светлинни години от Земята моят приятел — бивш приятел — готов отново да ми стане приятел, Оди Уолтърс, си спомни името ми и то не съвсем с добро. Той реши да наруши нареждането, което бях дал.

Споменах, че притежавах много неща. Едно от тях беше част от най-големия познат на човечеството звездолет. Той бе едно от нещата, оставени от хичиянците в слънчевата система, и плуваше свободно отвъд облака Оорт. Беше открит от човешки същества — искам да кажа, без да се броят хичиянците и австралопитеките. Нарекохме го „Хичиянски рай“, но когато разбрах, че от него става чудесен транспортен кораб за извозване на онези бедни хора от Земята, които не могат да преживяват, до някоя друга по-гостоприемна планета, убедих останалите акционери да го преименуваме. Дадохме му името на моята жена: „С.Я.Бродхед“. Аз вложих пари, преоборудвахме го за транспортиране на колонисти и го пуснахме по затворен маршрут до най-доброто и най-близко такова място — планетата Пегис.

Това ме постави в още една от онези ситуации, където съвестта и здравият разум изпадат в конфликт, защото всъщност исках да откарам всеки на място, където да е щастлив, но за да го направя, трябваше да убедя акционерите, че това ще донесе печалба на компанията. И въведох бродхедски правила. Почти същите правила са в сила и за астероида Гейтуей: трябва да си платиш пътя, за да отидеш на него. Това можеш да сториш и на кредит, ако извадиш късмет името ти да се появи в тиража. Връщането обратно на Земята обаче става само срещу плащане в брой. Ако си собственик на земя, можеш да прехвърлиш шестдесетте си хектара на компанията и тя ще ти даде билет за връщане. Ако обаче нямаш земя, защото си я продал или разменил, или загубил на комар, имаше само две възможности: да си платиш билета за връщане в брой или да останеш там, където си.

Или ако се случи да си висококвалифициран летец, а някой от летците на кораба е решил да остане на Пегис, ти можеш да си заработиш стойността на билета, като го заместиш. Точно така направи и Уолтърс. Какво щеше да върши, като се върнеше на Земята, той не знаеше, но знаеше със сигурност, че след заминаването на Доли не можеше да остане в празния апартамент. Затова продаде набързо мебелите във времето между два полета на совалката, уговори се с капитана на „С.Я.“ и отлетя. Беше странно и неприятно поразен, че онова, което изглеждаше толкова невъзможно, когато Доли го помоли, сега стана единственото възможно нещо, когато тя го напусна. Но Уолтърс откри, че животът често е странен и неприятен.

И така, треперещ от умора и напрежение, той се качи на „С.Я.“ в последната минута. Имаше десет часа преди първата си смяна като летец на звездолета и ги прекара в сън. Въпреки това се чувстваше замаян и малко травмиран, когато един петнадесетгодишен неуспял колонист му донесе кафе и го придружи до командната зала на междузвездния транспортен кораб „С.Я.Бродхед“, наричан преди това „Хичиянски рай“.

Колко огромен бе проклетият звездолет! Отвън човек дори не можеше да допусне, но такива дълги коридори, такива обширни стаи с наредени в десет реда една над друга койки, сега празни, такива просторни охранявани галерии и зали с непознати машини или постаменти, от които бяха свалени машините… такъв огромен звездолет Уолтърс не беше виждал. Дори командната зала бе огромна. И самите контролни уреди били дублирани. Уолтърс бе пилотирал петместни хичиянски кораби… по такъв начин бе дошъл на планетата Пегис, като пилот на преоборудван петместен кораб. Уредите за управление бяха почти същите, но тук те бяха дублирани. Корабът не можеше да лети, ако и пред двете табла не седеше пилот.

— Добре дошъл на борда, седми! — поздрави го дребната жена с ориенталска външност пред лявото табло и се усмихна. — Аз съм Джени Йе-ксинг, трети офицер. Ти си мой помощник. Капитан Амхерио ще дойде след минутка, — Тя не му подаде ръка, нито вдигна ръцете си от контролните уреди пред нея. Уолтърс не очакваше такова нещо. Двете табла изискваха през цялото време ръцете и на двамата пилоти да са на контролните уреди. Иначе птицата нямаше да лети. Нямаше и да се разбие, естествено, защото нямаше в какво да се блъсне, но нямаше да поддържа избрания курс и ускорение.