— Не ми казваш нищо ново — отвърна Клара, като се надяваше, че уискито ще повиши настроението й. Не можа.

— Искам да кажа, по-лошо от обикновено. Мисля, че отново ще изпадне в ужасно състояние. — Доли изхълца и погледна изненадано.

— Какво ти е? — попита без желание Клара. Тя съзнаваше съвършено ясно, че след като е попитала, момичето ще й каже, но предполагаше, че това все пак е някакъв начин да се отплати за разделеното ресто.

— Рано или късно ще го хванат — отговори Доли и отпи от чашата си. — Той е такъв глупак да идва тук, след като можеше да те остави на всяко друго място и спокойно да си яде парите.

— Е, аз лично предпочитам да съм тук, отколкото на всяко друго място — отвърна Клара и се зачуди дали бе вярно.

— Не ставай глупава. Той не го направи заради теб. Направи го, защото мислеше, че може да се измъкне с всичко, което е взел. Защото е глупак. — Доли впи мрачен поглед в чашата. — Той дори прави любов като глупак. Глупак, ако разбираш какво искам да кажа. Дори секс прави глупаво. Идва при мен, давайки си вид, че се мъчи да си спомни комбинацията, с която се отключва шкафчето за храна, например. А след това ми сваля дрехите и започва да бута тук, да пъха там, да извива другаде. Мисля, че трябва да му напиша наръчник за правене на секс. Глупак!

Колко питиета изпи с жетоните на Доли Клара не знаеше… във всеки случай, не малко. По някое време Доли си спомни, че трябва да купи шоколадови сладки с орехи и ликьор-шоколад. А след това, докато се разхождаше сама, Клара почувства глад. Причината беше миризмата на храна. Бяха й останали някакви пари от рестото на Доли. Не бяха достатъчни за свястна храна и във всеки случай по-разумно бе да се върне в стаичката си и да изяде готовата храна, но какъв бе смисълът да продължава да е разумна? Освен това миришеше наблизо. Тя мина през някаква арка от хичиянски метал, поръча си типовото меню за деня и седна близо до стената. После разтвори с пръсти сандвича, за да види какво яде. Може да беше и изкуствена храна, но не бе от мините за храна или от морските стопанства, както по-рано. Не беше лоша. Във всеки случай, не много лоша, макар че точно тогава ястията, за които можеше да се сети като наистина вкусни, не бяха много. Ядеше бавно и анализираше всяка хапка, не защото храната изискваше това, а защото по този начин можеше да отложи следващото пешо, което трябваше да направи, а именно да помисли как да прекара останалата част от живота си.

И тогава усети някакво раздвижване. Момичето, което метеше пода, започна да върши това по-старателно и непрекъснато поглеждаше през рамо; хората на бара се изправиха и заговориха по-ясно. Някой бе влязъл.

Беше жена: висока, не млада, красива. Дебели плитки от жълтокафява коса се спускаха на гърба й. Говореше приятно, но авторитетно, както с персонала, така и с клиентите, и в същото време опипваше под лавиците, за да провери дали са мазни, проверяваше коричките на хамбургерите дали са крехки, оглеждаше дали поставките със салфетки са пълни, развърза и отново завърза престилката на момичето с метлата.

Клара я гледаше и в ума й нахлу спомен, който почувства повече като страх. Тя! Онази! Жената, чиято снимка бе видяла в светските хроники на вестниците от библиотеката. „С.Я.Лаворовна-Бродхед открива 54-тото ново заведение за бързо хранене с «ЧОН» в Персийския залив.“ „С.Я.Лаворовна-Бродхед кръщава преоборудван междузвезден транспортен кораб.“ „С.Я.Лаворовна-Бродхед ръководи програмирането за разширяване на мрежата за банки-данни.“

Макар че сандвичът бе почти последната троха храна, която Клара можеше да си купи, тя не успя да се насили да го дояде. Тръгна към вратата с обърната настрани глава, напъха табличката в кошчето за отпадъци и излезе.

Имаше само едно място, където можеше да отиде. Когато видя, че Уон е самичък там, Клара го прие като пряко потвърждение от провидението, че решението й е правилно.

— Къде е Доли? — попита тя.

Той лежеше на хамака начумерен и гризеше прясна папая, купена навярно на такава невероятна цена, каквато Клара не можеше да си представи.

— Аз също бих желал да зная къде е! Ще се оправя с нея като се върне. О, ще я науча аз нея!

— Изгубих си парите — обяви Клара.

Уон презрително вдигна рамене.

— И — изведнъж й дойде наум една лъжа — дойдох да ти кажа, че и ти също изгуби. Канят се да задържат кораба ти.

— Да задържат кораба! — изкрещя той. — Животни! Копелета! Доли трябва да се е раздрънкала за специалната ми апаратура. О, когато се върне, ще й дам да разбере, повярвай ми…

— Не тя, а ти — каза безцеремонно Клара, — защото сигурно си се хвалил наляво и надясно. Имаш само една възможност!

— Една възможност?

— Може би една възможност, ако си достатъчно умен и достатъчно смел.

— Достатъчно умен! Достатъчно смел! Чуваш ли се какво говориш, Клара!? Забрави ли, че първата част от живота си прекарах съвсем сам…

— Нищо не съм забравила — въздъхна тя уморено, — защото ти не ме оставяш да го забравя. Важно е обаче какво ще направиш сега. Натоварил ли си всичко на кораба, всички припаси?

— Припаси? Не, разбира се, че не съм. Не ти ли казах? Сладолед, да, бонбони, да, но шоколадовите сладки с орехи и шоколадите…

— По дяволите твоите шоколади — избухна Клара. — И тъй като Доли не е тук, където й е мястото, да върви по дяволите. Ако искаш да не загубиш кораба си, веднага тръгвай.

— Веднага? Самичък? Без Доли?

— С друга на мястото на Доли — каза категорично Клара. — Готвачка, жена за леглото, някой, по когото да крещиш… имаш го. И то квалифициран. Може би не мога да готвя така хубаво като Доли, но любов мога да правя по-добре. И във всеки случай, по-често. Не забравяй, че нямаш никакво време за мислене!

Уон дълго я гледа. После се усмихна.

— Свали тези сандъци на пода — заповяда той. — И онзи пакет под хамака. Също…

— Почакай — възрази тя. — Физическите ми сили имат граници, знаеш!

— Какви са границите ти — отвърна той — ще разберем по-късно, уверявам те. Сега не е време за спорове. Просто свали хамака, навий го и тръгваме, а през това време ще ти разкажа една история, която чух от Мъртвите преди много години. Двама изследователи открили голям трофей в една черна дупка и не могли да измислят как да го измъкнат навън. Накрая единият казал: „А, сетих се. Ще изпратя любимото си котенце. Просто ще го завържем за трофея и то ще го измъкне.“ А вторият изследовател казал: „О, какъв си глупак! Как може едно малко котенце да измъкне трофей от черната дупка?“ А първият изследовател отвърнал: „Не, ти си глупак. Съвсем лесно, защото, виждаш ли, аз имам камшик.“

Гейтуей ми даде всичките милиони, които имам, но той ми даде също тръпки на страх и отвращение. Връщането там беше като среща с моето минало. Видях себе си като младо, разорено, ужасено, отчаяно човешко същество, чиито единствени алтернативи бяха или да предприеме пътуване, при което може да загине, или да остане на място, където никой не иска да живее. Не се беше променил много. И сега никой не иска да живее на него, макар че непрекъснато пристигат и заминават много туристи. Но поне пътуванията не са така безразсъдно опасни, както навремето. Докато акостирахме, казах на програмата си Алберт Айнщайн, че съм направил философско откритие:

— Положението се е поизравнило, Алберт. Животът на Гейтуей е станал малко по-сигурен, а на родната планета Земя малко по-несигурен. Може би съществува някакъв закон за запазване на нещастието, който осигурява едно средно ниво на нещастие за всяко човешко същество. Единственото, което можем да правим, е да го пренасяме на едно или на друго място.

— Когато говориш така, Робин — въздъхна той, — се питам дали моите диагностични програми са толкова добри, колкото трябва да бъдат. Сигурен ли си, че не чувстваш болки от операцията? — Беше седнал или изглеждаше седнал на края на пилотската седалка и докато говореше, насочваше кораба ни към пистата за кацане. Знаех, че въпросът му е риторичен. Разбира се, през цялото време той ме наблюдаваше.