Клара се изненада, когато Уон вдигна глава от бележките, които четеше и й се усмихна.

— Ах — каза той, — моя скъпа Джел-Клара, изучавах твоето правно положение. Наистина много обещаващо, според мен.

Обещаващо! Тя го погледна с отвращение.

— Ако искаш да кажеш, че до двадесет и четири часа вероятно ще ме изхвърлят от астероида заради неплатени данъци, това не ми се струва много обещаващо.

Той я погледнал и реши, че тя се шегува.

— Ха-ха, много смешно. Тъй като ти не си свикнала да боравиш с големи суми, позволи ми да ти препоръчам един банкер. Според мен е много добър…

— Престани, Уон. Никак не си оригинален.

— Разбира се, че не съм! — Той се намръщи както навремето, след това изражението му невероятно се промени. — Може ли да е… Възможно ли е… Не ти ли казаха за нашия иск?

— Какъв иск?

— Срещу Робинет Бродхед. Според моя юридически съветник ти можеш да получиш почти петдесет процента от неговите активи.

— Глупости, Уон — каза тя нетърпеливо.

— Не са глупости! Имам отлична юридическа програма! Тук е в сила принципът, че телето следва кравата, ако разбираш какво искам да кажа. Ти имаш право на пълен дял от доходите на оцелелите от неговата последна мисия. Трябва да получиш равен дял от наградата, а също и от всичко, което е прибавил към нея, тъй като то е резултат от онзи първоначален капитал.

— Но… Но… Ох, това е глупаво — успя да каже Клара. — Аз нямам намерение да го съдя.

— Разбира се, че ще го съдиш! Какво друго ти остава? Как иначе можеш да вземеш онова, което ти принадлежи? Защо, та аз съдя двеста души годишно, Джел-Клара. И в твоя случай наистина се отнася за много пари. Знаеш ли каква е чистата сума, получена от Бродхед? Много повече дори от моята! — След това с възхитителната братска добронамереност на един богат човек към друг, добави: — Разбира се, ще има някои неудобства, докато въпросът се реши от арбитража. Позволи ми да ти прехвърля малък заем от моята сметка… един момент… — Той въведе необходимите данни в извлечението си. — Да, ето. Желая ти щастие!

И така, там беше моята изгубена любима, Джел-Клара Моинлин, повече изгубена от когато и да било, след като бе намерена. Тя познаваше добре Гейтуей. Но онзи Гейтуей, който познаваше, вече го нямаше. Животът й бе пропуснал един миг и всичко, което познаваше или което й беше скъпо, или интересно, се бе променило за изтеклото една трета столетие, докато тя, като омагьосана принцеса, бе спала в черната дупка. „Желая ти щастие!“ — пожела й Уон, но какво представлява щастието за спящата красавица, чийто принц се е оженил за друга? „Малък заем“ — подхвърли Уон и той наистина се оказа малък. Десет хиляди долара. Достатъчни да преживее няколко дни… а след това какво?

Заслужава си, мислеше си Клара, да науча някои от фактите, за които са умрели хора като мен. Така че след като си намери стая и хапна нещо, тя се насочи към библиотеката. Там вече нямаше ролки с магнитни ленти. Сега всичко се съхраняваше на някакви хичиянски молитвени ветрила второ поколение (Молитвени ветрила! Значи ето какво представляват!) и тя трябваше да потърси помощта на един служител, за да се научи как да ги ползва. („Библиотечни услуги до 125 долара/ч, 62,50 долара“ се казваше в сметката й.) Струваше ли си?

За нейна изненада се оказа, че не! Отговори на толкова много въпроси! И, странно, толкова малко радост от отговорите.

Когато Клара беше изследовател на Гейтуей като всеки друг, отговорите на тези въпроси означаваха буквално живот или смърт. Какво представляват символите на пулта за управление на хичиянските кораби? Кои настройки могат да доведат до смърт? С кои може да спечели награда? Сега тук бяха дадени отговорите, не на всички, може би… все още нямаше много яснота по онзи, главния въпрос, от който я побиваха тръпки: „Кои са хичиянците?“ Но имаше хиляди и хиляди отговори на въпроси, които преди тридесет години никой дори не се сещаше да зададе.

Ала удоволствието от отговорите беше малко. Въпросите губят своята острота, когато знаеш, че отговорите са в края на книгата.

Единственият клас въпроси, чиито отговори бяха интересни за нея, сигурен съм, бяха свързаните с мен.

Робинет Бродхед? О, разбира се. Имаше много данни за него в хранилището. Да, беше женен. Да, още бе жив и дори се чувстваше добре. Непростимо, но още проявяваше признаци на щастлив човек. Почти толкова лошо беше, че бе стар. Не съсухрен или грохнал, разбира се, косата му бе напълно запазена, на лицето му нямаше никакви бръчки, но пълното здравно обслужване осигуряваше това на всеки, който можеше да си го позволи. Робинет Бродхед очевидно можеше да си позволи всичко. Но въпреки това беше по-стар. Вратът му бе надебелял, от образа на екрана на пиезовизора лъхаше безочливост, която липсваше в объркания мъж, който й изби зъба и й се кълнеше във вечна любов. Сега Клара имаше количествена оценка за още един термин: „Вечна“. Това означаваше период значително по-кратък от тридесет години.

———————————————

———————————————

Когато се притесни достатъчно много в библиотеката, Клара се разходи из Гейтуей, за да разгледа настъпилите промени. Астероидът бе станал по-безличен и по-цивилизован. Имаше много търговски предприятия. Супермаркет, верига заведения за бързо хранене, стереотеатър, фитнес център, красиви туристически пансиони, блестящи магазини за сувенири. На Гейтуей вече имаше какво да се прави. Но не и за Клара. Единственото нещо, което действително привлече нейния интерес, беше игралният дом във вретеното, на мястото на „Синият ад“. Но такива удоволствия тя не можеше да си позволи.

В действителност не можеше да си позволи почти нищо и наистина бе потисната. Женските списания за нейната възраст бяха пълни с малки хитрости за преодоляване на депресията… наричани глупости: „Почисти си мивката. Повикай някого по пиезовизията. Измий си косата.“ Но тя нямаше мивка, а и кого можеше да извика по пиезовизията? След като си изми косата за трети път, Клара започна отново да мисли за „Синият ад“. Няколко малки залагания, реши тя, няма да навредят на бюджета ми. дори да загубя… това само ще означава, наистина, да си позволя за кратко едно, две дребни удоволствия…

След единадесетото завъртане на рулетката тя остана без нито един цент.

От казиното излизаха група туристи от Габон, смееха се и се препъваха. Зад тях, на късия тесен бар, Клара видя Доли. Отиде при нея и каза:

— Ще ми поръчаш ли едно питие?

— Разбира се — отвърна Доли без ентусиазъм и направи знак на бармана.

— Освен това ще можеш ли да ми заемеш малко пари?

Доли се засмя изненадана.

— Загуби всичко на рулетката, нали? Но и сега заложи на погрешно число! Нямаше да мога да си купя и едно питие, ако няколко туристи не ми бяха подхвърлили малко жетони за късмет. — Доли плати уискито с лед, раздели рестото на две и бутна половината към Клара. — Можеш пак да поискаш от Уон — каза тя, — но сега той не е в особено добро настроение.