Бе изгубила повече от тридесет години от живота си.

Не, не от нейния живот. От живота на всички останали. За нея бяха изминали не повече от ден или два от времето, когато влезе в онази гола сингулярност. Ръцете й бяха изподраскани и ожулени, но по тях нямаше старчески петна. Гласът й бе дрезгав от болка и умора, но не беше глас на стара жена. Тя не беше стара жена. Тя бе Джел-Клара Моинлин, само малко над тридесетте, с която се бе случило нещо ужасно.

Когато се събуди на втория ден, острите болки и локализираните страдания й подсказаха, че вече не й бият болкоуспокояващи. Капитанът с начумереното лице се надвеси над нея.

— Отвори очи — озъби се той. — Според мен сега си достатъчно добре, за да си заработиш извозването.

Какво неприятно същество беше този Уон! Все пак, тя бе жива, очевидно се подобряваше и трябваше да му бъде благодарна.

— Звучи доста основателно — съгласи се Клара и се изправи.

— Основателно? Ха! Не си ти, която решава какво е основателно и какво не. Тук аз решавам това — озъби се Уон. — На моя кораб ти имаш само едно право — да бъдеш спасена и аз те спасих. Останалите права са мои. Особено като се вземе предвид, че заради теб сега трябва да се върнем на Гейтуей.

— Скъпи — казала колебливо Доли, — това не е съвсем вярно. Тук има много храна…

— Не и такава, каквато аз желая. И така, Клара, ти трябва да ме възмездиш за тази неприятност. — Той се пресегна назад. Доли очевидно разбра жеста. Тя премести чинията с прясно опечени шоколадови сладки с орехи до ръката му, Уон взе една и започна да яде.

Голяма клечка! Клара отметна коса от очите си и студено го заразглежда.

— Как да ти се отплатя? По начина, по който го прави тя ли?

— Разбира се, че по начина, по който го прави тя — отговори Уон, дъвчейки, — като й помагаш в работата, но също… Ах! Ха-ха, колко смешно — той отвори широко уста и върху Клара попадаха трохи. — Искаш да кажеш в леглото!? Колко си глупава, Клара! Аз не правя любов с грозни, стари жени.

Клара изчисти трохите от лицето си, а Уон си взе още една шоколадова сладка.

— Не — каза сериозно той, — с нещо много по-важно от любовта. Искам да ми разкажеш за черните дупки.

— Всичко стана много бързо — отговори тя, опитвайки се да остане спокойна. — Не мога да ти разкажа кой знае какво.

— Разкажи онова, което знаеш! И внимавай, не се опитвай да лъжеш!

„О, Боже мой — помисли си Клара, — колко от това трябва да изтърпя?“ И „това“ включваше не само Уон. То означаваше подновяване на напълно дезориентирания й живот.

Отговорът на „колко“ се оказа единадесет дни. Това време беше достатъчно, за да завехнат най-лошите рани от охлузванията по ръцете и тялото й, достатъчно, за да опознае Доли Уолтърс и да я съжали, да опознае Уон и да го презре. Но не беше достатъчно, за да реши какво ще прави с живота си.

А животът й не я чакаше да се подготви за него. Готова или не, корабът на Уон пристана на Гейтуей. И я закара там.

Дори миризмите на Гейтуей бяха различни. Нивото на шума беше различно… много по-високо. Хората бяха коренно различни. Между тях изглежда нямаше нито един жив, когото Клара да познава от последното си пребиваване на астероида… преди тридесет години или не повече от тридесет дни, в зависимост от часовника, по който се отчиташе времето. И повечето бяха в униформа.

Това бе съвсем ново за Клара и много неприятно. „Едно време“ — колко относително е понятието „едно време“ — човек можеше да срещне един или двама униформени на ден — главно излизащи в отпуск военни от екипажите на охраняващите кръстосвачи на четирите велики сили, И, разбира се, те никога не носеха оръжие. Сега беше съвсем различно. Навсякъде се виждаха военни и то винаги въоръжени.

Изслушването на изследователите след завръщане от мисия също се бе променило. То винаги си е било неприятно. Човек се връща на Гейтуей мръсен и изтощен, и все още изплашен, защото до последната минута не е бил сигурен дали ще успее да се завърне, и веднага агентите на „Гейтуей Корп.“ го изправят пред оценители и специалисти по събиране на данни, и счетоводители. И започват въпросите: „Какво намери? Какво е новото в него? Колко струва?“ Екипите по изслушване на доклади бяха натоварени да събират отговорите на тези въпроси и според тяхната оценка един полет можеше да се категоризира като „жалък провал“ или… от време на време… „невероятно успешен“. Един изследовател от Гейтуей се нуждаеше само от умения, за да оцелее, затворен в онези непредсказуеми кораби и да предприеме своя. авантюристичен, загадъчен и неизвестен полет. Но за да го завърши щастливо, се нуждаеше от нещо много повече; нуждаеше се от благоприятна оценка на комисията, която изслушваше неговия отчет.

Докладването след завършване на мисия винаги си е било неприятна задача, но сега беше още по-неприятна. Сега не се докладваше пред една комисия на „Гейтуей Корп.“, а пред четири — по една от четирите охраняващи велики сили. Изслушването се извършваше в някогашния най-голям нощен клуб и казино на астероида, „Синният ад“, в четири отделни малки стаи, всяка с националния флаг на съответната страна на вратата. Бразилците взеха Доли. Американският военен полицай хвана Клара за ръка, а когато военният полицай пред съветската стая се намръщи и потупа приклада на своя „Калашников“, американецът бързо сложи ръка на затъкнатия в колана му „Колт“.

Всъщност нямаше никаква разлика, защото щом американците свършиха с Клара, поеха я бразилците, а когато бъдеш поканен от някой млад войник с револвер на пояса, без значение е дали е „Колт“ или „Макаров“.

По пътя от бразилската към китайската стая Клара срещна Уон. Изпотен и възмутен, той излизаше от китайците на път към руснаците. Тогава тя разбра, че трябва да е благодарна за нещо. Следователите бяха груби, надменни и гадни с нея, но изглежда бяха два пъти по-груби с Уон. По неизвестни за нея причини при него всяко изслушване траеше два пъти по-дълго, макар че и нейните бяха много дълги. Всяка група поред изтъкваше, че са я смятали за мъртва; че банковата й сметка отдавна е прехвърлена към „Гейтуей Корп.“; че не й се полагат никакви възнаграждения за мисия с Хуан Енрике Сантос-Шмитц, тъй като тази мисия не е официално оторизирана от „Гейтуей“; и че доколкото можеха да й дължат някакви възнаграждения за пътуването до черната дупка, е, тя не се бе върнала с кораба, с който бе заминала. Пред американците Клара имаше претенция поне за научна премия… кои друг преди е бил в черна дупка? Казаха й, че претенциите й ще бъдат разгледани в съда. Бразилците й отговориха, че това е въпрос, който трябва да се разисква между четирите велики сили. Според китайците зависеше от интерпретацията на наградата, дадена на Робинет Бродхед, а пък руснаците изобщо не се интересуваха от въпроса, защото те желаеха да знаят само дали Уон бе проявил някакви терористични наклонности.

Изслушването на доклада за мисията сякаш продължи цяла вечност, а след това почти толкова дълго се проточиха и медицинските прегледи. Диагностичните програми никога не бяха изследвали живо човешко същество, изложено на смазващите сили отвъд шварцшилдовата бариера и не искаха да я пуснат, преди да са определили точното състояние на всяка кост и сухожилие, плюс че своеволно взимаха проби от всички течности от тялото й. А след това я изпратиха в счетоводния отдел за извлечение от сметката й. Беше само едно листче, на което пишеше:

Пред канцелариите на счетоводството, раздразнителна и отегчена, стоеше Доли Уолтърс.

— Как си, скъпа? — попита тя. Клара се намръщи. — О, много лошо. Уон е още вътре — обясни Доли. — Продължават с изслушването. Вися тук от часове. Какво ще правиш сега?

— Не зная — бавно отговори Клара, като си мислеше за крайно ограничените възможности на Гейтуей за човек без пари.

— Да. И тук е същото — въздъхна Доли. — С Уон, знаеш ли, човек никога не е сигурен какво ще му се случи. Той не може да стои никъде много дълго, защото навсякъде започват да му задават въпроси за някои неща на неговия кораб, които според мен не е взел съвсем законно. — Тя преглътна и бързо добави: — Внимавай, идва!