Скъпата ми жена Еси имаше много достойнства. Едно от тях бе алтруизмът, от който понякога дъхът ми секваше. Друго такова достойнство беше чувството за хумор, което от време на време включваше и в своите програми. В случая Алберт се бе облякъл като печен пилот: кожен шлем със свободно развяващи се наушници, бяло шалче около врата, съсредоточено забил поглед в таблото за пилотиране.

— Можеш да престанеш с това представление, Алберт — казах му аз.

Той обърна глава към мен и ми се усмихна глуповато.

— Опитвам се да те развеселя, Робин — отвърна Алберт и свали шлема.

— Успя. — Наистина ме развесели. Общо взето се чувствах доста добре. Единственият начин за преодоляване на ужасната, смазваща депресия от нерешените ми проблеми бе те да се решат… по един или друг начин… Оцених високо грижите на преданата ми жена. Оцених високо и полета на моя хубав нов кораб. Оцених високо дори начина, по който холографският Алберт свали холографския си шлем и шалче. Нямаше го припряното, вулгарно захвърляне. Той грижливо ги сгъна и ги пъхна между краката си. Предполагам, че щеше да ги изхвърли, когато никой не го гледаше. — Пилотирането на този кораб цялото ти внимание ли ангажира, Алберт? — попитах.

— Не, всъщност не, Робин — призна той. — Корабът, естествено, има програма за автопилот.

— Значи ти присъстваш тук просто, за да ме развеселяваш. Тогава защо не ме развеселиш по друг начин? Говори ми. Кажи ми нещо от онези глупости, с които обичаш винаги да се перчиш. Нали се сещаш, за космология и хичиянци, и значението на всичко, и Бог.

— Стига да желаеш, Робин — с готовност се съгласи той, — но по-напред може би ще искаш да видиш това току-що пристигнало съобщение.

Еси повдигна глава от ъгъла, където разглеждаше синоптичните данни. Алберт изчисти звездното изображение от големия екран над главите ни и показа съобщението:

— Боже Господи! — възкликнах, изненадан и доволен. — Съгласили са се! Предали са данните!

Албер кимна.

— Така изглежда, Робин. Мисля, че имаш право да си доволен от постигнатото.

Еси дойде и ме целуна.

— Напълно подкрепям казаното от Алберт — измърка тя. — Чудесният Робин! Човек с голямо влияние.

— Остави тези глупости — махнах с ръка и се усмихнах. Не можех да не се усмихна. Ако бразилците бяха предали събраните от тях данни на американците, тогава те вероятно щяха да успеят да ги свържат с данните, които имаха, и да се справят с този проклет, предизвикващ криза телепатичен психокинетичен приемопредавател. Нищо чудно, че генерал Манцберген беше доволен от мен! Аз самият бях доволен от себе си. Това показваше, че когато проблемите изглеждат абсолютно непреодолими и човек реши с кой от тях да се заеме най-напред, и ако се заеме с един, ще открие, че всички други изчезват… — Какво каза?

— Попитах дали все още искаш да си поприказваме — отвърна замислено Алберт.

— Защо, разбира се. Предполагам. — Еси беше отново в своя ъгъл, но наблюдаваше Алберт, вместо да се върне към съобщенията.

— Тогава, ако нямаш нищо против — започна свенливо Алберт, — ще ми достави удоволствие да говоря не за космология и ехталогия30, и липсваща маса, а за собствения си предишен живот.

Еси се намръщи, отвори уста да възрази, но аз вдигнах ръка.

— Остави го да говори, любов моя. Предполагам, че точно сега умът ми няма да се занимава с липсващата маса.

И така, ние пътувахме по онзи къс, щастлив маршрут към Върховното военно командване, докато Алберт, облегнал се назад в пилотската седалка със скръстени върху коремчето ръце, в размъкнатия пуловер, разказваше за времето, прекарано в патентното бюро в Швейцария и как белгийската кралица му акомпанирала на пиано, а той свирел на цигулка. Междувременно моята приятелка от трета ръка, Доли Уолтърс, била разпитвана усърдно от офицера от военното разузнаване във Върховното военно командване. И междувременно Капитана, който още не ми беше приятел, почиствал следите от своята интервенция и тъгувал по изгубената си любима. И междувременно моята много повече от приятелка Клара Моинлин била… била…

Не знаех какво е правила междувременно Клара, тогава не знаех. Всъщност, в подробности, сигурно и не исках да зная.

Най-трудната част от новия живот на Клара беше да си държи устата затворена. Тя бе войнствена натура и никак не беше трудно с Уон да се стигне до конфликт. Уон желаеше храна, секс, компания, понякога помощ в управлението на космическия кораб… само когато имаше нужда от всичко това, а друг път не искаше нищо. Клара искаше да има спокойствие. Да може да помисли, да възприеме тази невероятна промяна в нейния живот. Опасността да загине винаги бе посрещала смело… ако не точно смело, то най-малкото твърдо. Но възможността за невероятното нещастие да бъде затворена в черна дупка в продължение на цяло поколение, докато светът продължава да съществува без нея, никога не й бе минавала през ума. Това трябваше да се осмисли.

Уон не се интересуваше от нуждите на Клара. Когато му трябваше за нещо, той я викаше. Когато не му трябваше, даваше много ясно да се разбере. Сексуалните му потребности не я тревожеха. Всъщност те не й създаваха по-голяма грижа, нито имаха по-голямо значение от обичайния тоалет. Любовната игра на Уон се състоеше в сваляне на собствените му гащи. Актът завършваше по неговото темпо, а то беше бързо. Не използването на тялото й безпокоеше Клара, а отклоняването на вниманието й.

Най-доброто време за Клара бе, когато Уон спеше. Но обикновено той не спеше дълго — задоволяваше се с малко сън. Тогава тя разговаряше с Мъртвите или си приготвяше нещо за ядене, което Уон не обичаше особено много, или просто седеше и съзерцаваше Космоса… фраза, която за нея придоби ново значение, когато единственото нещо, което можеше да се види на повече от една ръка разстояние, беше екранът с изображение на Космоса. И точно, когато се отпуснеше, се чуваше пронизителният, дразнещ глас на Уон:

— Пак ли нищо не вършиш, Клара? Какво мързеливо същество си ти! Доли щеше да ми изпече шоколадови сладки с орехи!

Или, което беше още по-лошо, той изпадаше в игриво настроение. Тогава изваждаше стъкленици с лекарства и сребърни кутии с розови и червени хапчета. Уон току-що бе открил лекарствата. И понякога от скука или когато беше потисната, Клара се оставяше да бъде убедена да участва в неговата игра. Тя не позволяваше да й инжектира, нито се съгласяваше да изпие нещо, което не можеше да идентифицира, и много лекарства отказваше да приеме. Но и много приемаше. Приятните чувства, еуфорията… те не траеха дълго, но все пак я отвличаха от празнотата на един живот, който бе умрял и сега се опитваше да се съживи отново. Да бъде замеряна с различни предмети от Уон и дори да прави любов с него беше много по-добре, отколкото да се опитва да избягва въпросите, които Уон й задаваше и на които тя не искаше да отговори честно…

— Клара, мислиш ли, че някога ще намеря баща си?

— Няма никакъв шанс, Уон. Старецът отдавна е мъртъв.

…Защото старецът сигурно беше мъртъв. Човекът, създал Уон, бе напуснал Гейтуей в една самотна мисия приблизително по времето, когато майката на Уон започнала да се чуди дали наистина е пропуснала първия си цикъл. В отчетите той просто се водеше като изгубен. Разбира се, можеше и да е погълнат от черна дупка. Можеше още да е там, замръзнал във времето, както бе замръзнала и Клара.

Но шансовете бяха много малки.

Едно изненадващо нещо за Клара — от милионите изненадващи неща, възникнали през пропуснатите тридесет години — беше лекотата, с която Уон разчиташе старите хичиянски навигационни карти. Изпаднал в добро настроение — почти рекорд, защото продължи близо четвърт час, — той й показа картите и обектите, които вече бе посетил, включително и нейната черна дупка. Когато доброто му настроение се изчерпа, той си легна ядосан, а Клара предпазливо се обърна за помощ към Мъртвите.