— Дявол да го вземе, не е вярно! — Нямах намерение да крещя, но може би, в края на краищата, в мен наистина имаше нещо, от което трябваше да се освободя.

— Вярно е, Робин! Ако аз не съществувах, можеше да потърсиш Клара, да я намериш, а след това да решиш как да излезеш от тази заплетена ситуация. Може би щяхте отново да станете любовници! А може би не… като млада жена Клара може би няма да иска за любовник ремонтирани стари резервни части, а? Не изключвам и такава възможност. Съжалявам. — Тя помисли за момент, после се коригира. — Не, не е вярно. Ни най-малко не съжалявам, че се обичахме. Ценя много нашата любов… но проблемът си остава. Само че, Робин, за него никой няма вина! Ти нямаш вина, аз не се смятам за виновна, сигурно и Клара Моинлин мисли така за себе си. Така че избий от главата си всякакво чувство за вина, безпокойство, страх, Не, Робин, не се опитвай да ме заблудиш. Това, което е в главата, може да нарани много силно, особено човек с такова силно чувство за вина като теб. Но то е книжен тигър. Ако го духнеш, ще се махне. Проблемът не е появата на Клара. Проблемът е твоето чувство за вина.

Беше ясно, че не само аз бях спал лошо. Беше съвсем очевидно, че Еси бе репетирала речта си доста дълго.

Изправих се и задуших въздуха.

— Кафе ли си донесла?

— Само ако ти се пие, Робин.

— Пие ми се. — Помислих един миг, докато ми подаваше шишето. — Права си — признах аз. — Зная го. Само не зная, както казваше Зигфрид, как да включа това знание в живота си.

Еси кимна.

— Разбирам, че сбърках. В програмата „Алберт“ трябваше да включа като подпрограма „Зигфрид“, вместо онази гастрономическа подпрограма, например. Бях решила да направя промяна в програмата „Алберт“, защото ми беше мъчно за теб.

— О, скъпа, това не е твоя…

— …грешка! Не! Това е същината на този разговор, права ли съм? — Еси се наведе към мен и бързо ме целуна, а после придоби загрижен вид. — Почакай, Робин, вземам си целувката назад. Защото онова, което искам да кажа, е следното: в психоанализата, както често си ми обяснявал, аналитикът не е важен. Важно е онова, което става в главата на пациента, т.е. в твоята глава. Така че психоаналитикът може да бъде машина, дори много несъвършена машина. Или някой тъпак с лош дъх на устата. Или човек с докторска степен… или дори аз.

— Ти!

Тя трепна.

— Бил си и по-вежлив — оплака се Еси.

— Ти се каниш да ме подлагаш на психотерапия?

Тя вдигна рамене.

— Да, аз, защо не? Като приятел. Като добър приятел, интелигентен, желаещ да слуша. Обещавам да не те съдя. Обещавам ти го, скъпи Робин. Като човек, който ще те остави да говориш, да се биеш, да крещиш, да плачеш, ако искаш, докато то излезе от теб, за да разбереш ясно какво искаш и какво чувстваш.

Сърцето ми се разтопи! Успях да кажа само:

— Ах, Еси… — Но не можах да заплача.

Вместо това отпих нова глътка кафе и поклатих глава.

— Не мисля, че ще помогне. — Изпитвах съжаление и сигурно то е прозвучало и в гласа ми, но чувствах също… каква е точната дума? Интерес? Технически интерес. Интерес от решаване на проблема.

— Защо мислиш, че няма да помогне? — попита войнствено тя. — Слушай, Робин, обмислих проблема много внимателно, Спомням си всичко, което си ми казвал за психоанализата, и те цитирам съвсем точно: „Най-важната част от сеансите — често казваше ти, — е в подготовката преди срещата със Зигфрид, когато човек се готви за това, което ще сподели, и за онова, което Зигфрид ще попита, за отговора.“

— Така ли съм казвал? — Винаги се изненадвах колко много неща помни Еси от празното ни бърборене отпреди четвърт столетие.

— Точно така — потвърди самодоволно тя, — така че защо да не съм аз? Само защото ме засяга лично?

— Е, това сигурно ще направи сеансите по-трудни.

— Трудните неща се правят най-бързо — каза весело Еси. — Невъзможните понякога отнемат цяла седмица.

— Умница! — отвърнах аз. — Но… — замислих се за момент, — виждаш ли, скъпа Еси, психоанализата не е само въпрос на задаване на въпроси и слушане. Една добра психоаналитична програма слуша и неизказаните гласно неща. Разбираш ли какво искам да кажа? Моето „аз“, което говори, не винаги знае какво иска да каже. Аз или някой друг го блокира, не му позволява да излезе, защото пускането навън на всички онези стари глупости причинява болка, а „азът“ не обича болката.

— Ще ти държа ръката, когато изпитваш болка, скъпи Робин.

— Разбира се, че ще ми държиш ръката. Но ще можеш ли да разбереш неизказаното? Това вътрешно, мълчаливо „аз“ приказва със символи. Сънища. Фройдитски извъртания. Трепвания и мигания. Алергии… всякакви такива неща, Еси, и хиляди други като импотентност, недостиг на дъх, сърбежи, старческо безсъние. Не искам да кажа, че страдам от всичко това…

— Разбира се, че не страдаш от всичко!

— …но то е част от неизказаното, което Зигфрид може да чете. Аз не мога. И ти не можеш.

Еси въздъхна и прие поражението.

— Тогава преминаваме към план „Б“ — каза тя. — Алберт! Включи осветлението! Ела тук!

Лампите в стаята светнаха и Алберт Айнщайн влезе бавно през вратата. Не се прозяваше, нито се протягаше, но наистина създаде впечатление на възрастен човек, току-що измъкнал се от завивките, готов за всичко, но още не напълно разсънен.

— Изпрати ли чартърния кораб на фоторазузнаване? — попита Еси.

— Вече лети, госпожо Бродхед — отговори Алберт.

Помислих си, че не бях дал съгласие за това фоторазузнаване, но може би само така ми се струваше.

— Изпрати ли съобщенията, както ти наредих?

— Всичките, госпожо Бродхед. — Алберт кимна. — Точно според вашите инструкции. До всички високопоставени лица във военните учреждения и правителството на Съединените щати, които дължат услуга на Робин, с молба да направят всичко възможно, за да убедят хората от Пентагона да ни разрешат да интервюираме Доли Уолтърс.

— Добре — каза Еси и се обърна към мен. — Както виждаш, Робин, има само един изход: да отидем и да намерим тази Доли. И Уон. И Клара. А след това — продължи много по-малко уверено тя, — след това ще видим, каквото има да виждаме, Робин, и Господ да ни е на помощ.

Еси действаше много по-бързо, отколкото можех да я следвам, и в посоки, за които бях сигурен, че никога не бих се съгласил. Очите ми щяха да изскочат от изненада.

— Еси! Какво става? Кой е наредил…

— Аз, скъпи Робин. Нима не е очевидно? Не мога да реша проблема с Клара, разглеждайки я като дух. Но може би ще мога с истинската жива Клара, изправена пред нея лице в лице. Това е единственият правилен подход, нали?

— Еси! — Бях силно шокиран. — Наистина ли си изпратила онези съобщения? И си злоупотребила с името ми? Ти…

— Спри за малко, Робин! — прекъсна ме тя, шокирана не по-малко от мен. — За каква злоупотреба говориш? Подписах съобщенията с името „Бродхед“. Това е моето име, нали? И имам право да го поставям под съобщения, нали?

Гледах я разочарован. Наивно разочарован.

— Жена — казах аз, — знаеш ли, че си прекалено умна за мен? Защо оставам с впечатление, че ти беше известна всяка дума от разговора, преди да го бяхме провели?

Тя самодоволно вдигна рамене.

— Непрекъснато ти повтарям, че съм специалист по информационно-търсещи програми, скъпи Робин. Зная как да работя с информация, особено след двадесет и пет години съвместен живот с тип като тебе, когото силно обичам и много желая да бъде щастлив. Така че, да, след като обмислих внимателно какво може да се направи и какво ти ще разрешиш, стигнах до неизбежните изводи. Ще направя много повече от това, ако е необходимо, Робин — завърши тя, изправи се и се протегна, — Ще направя най-доброто, включително и да се махна за около шест месеца, така че двамата с Клара да си изясните случилото се.

И така, десет минути по-късно, докато аз и Еси се миехме и обличахме, Алберт получи разрешение за излитане, изкара „Истинска любов“ от стоянката в дока и ние потеглихме към Върховното военно командване.