Веднага щом кацнахме, извадих от гнездото ветрилото с програмата „Алберт“, взех го в се насочих към довия си кораб.

— Няма ли да се поразходиш? — попита Еси и ме погледна със същия израз като Алберт. — Искащ ли да дойда с теб?

— Много съм развълнуван от новия кораб — отвърнах аз. — Искам да го разгледам. Можем да се срещнем по-късно. — Знаех, че тя изгаря от нетърпение да види как любимите й заведения за бързо хранене работят в тази среда. Разбира се, тогава не знаех на какво може да налети.

И така, не мислех за нищо специално, когато си подадох главата през люка на моята собствена, лична, построена от земни хора яхта за междузвездни пътувания и проклет да съм, ако не бях толкова развълнуван, колкото бях казал на Еси. Искам да кажа, че се бяха сбъдвали детските ми фантазии! Беше истинска. И лично моя! И си имаше всичко!

Или почти всичко. В нея имаше луксозна каюта за собственика с чудесно анизокинетично легло и до нея истинска тоалетна. Имаше добре зареден килер за храна и нещо много прилично на истинска кухня. Имаше и две работни каюти, една за Еси и една за мен, със скрити легла за гости, в случай че се нуждаехме от компания. Това беше първият граждански звездолет с официално одобрена двигателна система за свръхсветлинна скорост, построена от хора… е, някои от детайлите бяха хичиянски, взети от повредени изследователски кораби, но неголямата част бяха човешка изработка. И беше мощен, с голяма и бърза тяга. Имаше място за Алберт — гнездо за ветрило с гравирано върху него име. Пъхнах ветрилото, но не активирах гнездото. Исках да се насладя на обиколката си самичък. Имаше ветрила с музика и пиезовизорът ги просвирваше, и със справочни сведения, и специални програми, които можеха да вършат всичко, което някога бих пожелал да извърша аз или което би могла да направи Еси. Имаше екран за наблюдения, копиран от големия транспортен кораб „С.Я.“ — десет пъти по-голям от малките, мъгляви екрани на изследователските кораби. Имаше всичко, което някога бях мечтал да има един кораб. Фактически единственото, което нямаше, беше име.

———————————————

———————————————

Седнах на края на голямото анизокинетично легло и усетих върху задника си необичаен тласък, защото при свиването на матрака от тежестта на тялото ми еластичната сила се бе насочила изцяло нагоре, вместо встрани, и се замислих върху този проблем. Беше добро място за любов, защото лицето, с което щях да лежа на него, бе онова, на чието име исках да кръстя кораба си. С това име обаче вече бях кръстил транспортния кораб.

Разбира се, съществуваха начини да се реши проблема. Можех да го кръстя „Семя“. Или „Еси“. Или „Госпожа Робинет Бродхед“, макар че последното звучеше много глупаво.

Въпросът не търпеше отлагане. Бяхме приготвили всичко за пътуване. Нищо не ни задържаше на Гейтуей, само че не можех да тръгна с кораб без име. Влязох в каютата за управление и седнах на пилотската седалка. Беше направена за човешки задник и това вече бе огромно подобрение в сравнение със старата конструкция.

Когато бях малко момче, обичах да сядам в мините за храна на кухненския стол пред радарната печка и да си представям, че пилотирам кораб на Гейтуей към далечните граници на Вселената. Това, което правех сега, беше почти същото. Пресегнах се и докоснах колелата за настройка. Представих си, че натискам стартовия бутон и… и… е, просто фантазирах. Въобразявах си, че се нося стремително през Космоса по същия безгрижен, авантюристичен начин, както си го представях като дете. Заобикалям квазари. Нося се към съседните чужди галактики. Влизам в силициевия прашен саван около ядрото. Срещам хичиянци! Влизам в черна дупка…

И тогава фантазията секна, защото се превърна в прекалено персонална реалност, но неочаквано измислих име на кораба. То съответстваше отлично на Еси, без да дублира вече даденото „С.Я.“: „Истинска любов“.

Беше идеално име.

Ако наистина бе идеално, защо остави в мен някакво неясно сантиментално чувство на изоставен от любимата, на меланхолия?

Нямах желание да изследвам тази си мисъл. Във всеки случай сега, когато бях измислил името, трябваше да се свърши много работа: да се извърши поправка в регистъра, да се коригират застрахователните документи на кораба… да се уведоми светът за моето решение, Всичко това можех да възложа на Алберт. Разклатих ветрилото с неговата програма, за да се уверя, че стои здраво в гнездото и го включих.

Не бях свикнал с новия Алберт, затова се изненадах, когато не се появи нито в холобокса, нито до ветрилото, а на вратата на главната каюта. Стоеше там, подпрял лакът на длан, с лула в свободната си ръка и спокойно разглеждаше, като че ли току-що бе влязъл.

— Хубав кораб, Робин — каза той. — Честито!

— Не знаех, че можеш да обикаляш из кораба!

— Всъщност аз не обикалям из кораба, скъпи ми Робин — възрази приятелски той. — Това е част от моята програма за създаване на максимално близка до действителността симулация. Да приличам на дух, излязъл от шишето, не изглежда много реалистично, нали?

— Ти си чудесна програма, Алберт — признах аз, а той се усмихна и допълни:

— И бдителна, ако мога така да се изразя, Робин. Например, вярвам, че добрата ти жена точно в този момент ще влезе. — Той се отмести настрана — съвсем ненужно — и Еси влезе задъхана, опитвайки се да прикрие колко много е разстроена.

— Какво има? — попитах аз, неочаквано разтревожен. Тя не ми отговори веднага.

— Не си ли чул? — отвърна най-после Еси.

— Какво да съм чул?

Изглеждаше едновременно и изненадана, и облекчена.

— Алберт? Още ли не си се включил към мрежата за данни?

— Тъкмо се канех, госпожо Бродхед — отговори той учтиво.

— Не! Недей! Там е… ах… там се извършват някои настройки за приоритетите на Гейтуей. — Алберт замислено сви устни, но си замълча. Аз не бях така мълчалив.

— Еси, изплюй камъчето! Кажи какво има.

Тя седна на мястото на оператора по съобщенията и започна да си вее с ветрило.

— Пристигнал е онзи грубиян, Уон — каза Еси. — Целият астероид говори за това. Изненадана съм, че не си чул. Ух! Толкова тичах! Страхувах се да не се разстроиш.

Усмихнах се добродушно.

— Операцията беше преди седмици, Еси — напомних й аз. — Укрепнах достатъчно… пък и нямам намерение да се паля заради Уон. Имай малко вяра в мен!

Еси ме погледна съсредоточено и кимна.

— Вярно е — призна тя. — Беше глупаво. Връщам се да си продължа работата. — Тя стана и се отправи към вратата. — Но помни, Алберт… никаква връзка с мрежата, докато не се върна!

— Почакай! — извиках аз. — Не съм ти съобщил новината, — Еси се спря и аз гордо обявих: — Измислих име на кораба: „Истинска любов“. Какво ще кажеш?

Трябваше й много време да ми отговори и, докато обмисляше, изразът на лицето й беше повече загадъчен и по-малко доволен, отколкото очаквах. Накрая каза:

— Да, много добро име, Робин. Бог да благослови „Истинска любов“ и всички, които пътуват с него, а? А сега наистина трябва да вървя.

Вече двадесет и пет години живеем заедно, а аз все още не мога напълно да разбера Еси. Така и казах на Алберт. Той седеше спокойно на столчето пред тоалетната масичка на Еси и се оглеждаше в огледалото. Алберт вдигна рамене.