— Мислиш ли, че името не й хареса? — попитах аз. — Според мен е добро!

— И на мен така ми се струва, Робин — съгласи се той, експериментирайки с различни изражения в огледалото.

— Като че ли не желае да разгледа кораба!

— Може да има нещо наум — предположи Алберт.

— Но какво? Честна дума, не мога да я разбера.

— Признавам, че и аз не винаги я разбирам, Робин — каза Алберт, обърна се и ми намигна. — Мислех си, че е така, понеже аз съм машина, а тя е човек. Но защо и при теб се получава същото?

Погледнах го малко раздразнен. После се усмихнах.

— Ти си доста забавен с това ново програмиране, Алберт. Какво научаваш, като се правиш, че се гледаш в огледалото? Зная много добре, че по този начин нищо не виждаш.

— А ти какво научаваш, като гледаш „Истинска любов“, Робин?

— Защо винаги на въпросите ми отговаряш с въпроси? — парирах аз. Алберт се засмя високо. Беше наистина много убедително. При предишната програма той се смееше и дори пускаше шеги, но винаги се разбираше, че се смее картина. Можеше да си мислиш, че е картина, приличаща на истински човек, ако желаеш… обикновено правех така… като изображение на човек на пиезофон. Но нямаше… как да се изразя, нямаше присъствие. Сега го имаше. Разбира се, не можех да го помириша. Но можех да възприема физическото му присъствие в стаята с повече сетива, не само със зрението и слуха. Температура? Усещане за маса? Не зная. Нещо, което ти казва, че с теб има някой.

— Истинският отговор е, че това появяване е моят еквивалент на нов кораб или на нов официален костюм, или каквато ти хареса аналогия — заговори сериозно той. — Просто гледам, за да разбера доколко ми харесва. На теб харесвам ли ти? В края на краищата единствено това е важно.

— Не бъди скромен, Алберт — казах му аз. — Наистина ми харесваш, само че бих желал да се свържеш с мрежите за данни. Бих желал да разбера дали някой от хората, с които работя, е направил нещо по въпроса с информацията за терористите, например.

— Аз, разбира се, ще изпълня твоето нареждане, Робин — отвърна Алберт, — но госпожа Бродхед беше много категорична.

— Не, Алберт, не искам да ти издействам някое наказание или да се повредят някои от подпрограмите ти. Ето какво ще направя — казах и се изправих, а крушката над главата ми светна. — Просто ще изляза в коридора и ще включа комуникационния пулт… ако не съм забравил как се прави това — пошегувах се аз.

— О, разбира се, че не си забравил — отвърна Алберт. Беше разтревожен. — Обаче не е необходимо, Робин.

— Наистина не е — съгласих се аз и спрях по средата на пътя до вратата. — Но съм любопитен.

— Колкото до твоето любопитство… — каза Алберт, усмихна се (пресилена усмивка, помислих си аз) и започна да тъпче лулата си с тютюн — …колкото до твоето любопитство, трябва да знаеш, че докато акостирахме, поддържах постоянна връзка с мрежата. Нямаше интересни новини. Възможно е обаче липсата на новини сама по себе си да е интересна. Дори окуражаваща.

Не бях свикнал напълно с новия Алберт. Седнах отново и го загледах.

— Много си загадъчен, кучи сине, доктор Айнщайн.

— Само когато докладвам неясна информация — възрази той и се усмихна. — Генерал Манцберген точно сега не се нуждае от теб. Сенаторите казват, че си направил всичко възможно. Метр Иджсингер съобщава, че Квейтковски и нашият приятел от Малайзия не са отговорили на усилията му да установи от твое име контакт с тях, а от албанците е получил само съобщение, в което се казва: „Не се безпокойте!“

— Значи нещо става! — извиках аз и отново скочих.

— Нещо може би става — коригира ме Алберт, — и ако наистина е така, единственото, което можем да направим, е да го оставим да стане. Във всеки случай, Робин — каза той с ласкателен тон, — аз лично предпочитам този път ти да не напускаш кораба. Поради една основателна причина: не се знае дали пак не те чака някой с пистолет в ръка.

— Терорист? Тук?

— Тук или в Ротердам. Защо на едно място това да е по-малко вероятно от друго? Искам да ти напомня, Робин, че аз не съм без опит по тези въпроси. Навремето нацистите обявиха награда от двадесет хиляди марки за главата ми. Аз направих всичко възможно никой да не получи тази награда!

Последното дойде от лявата ми страна. Спрях на прага.

— Какви цисти?

— Нацисти, Робин. Група терористи, които завзеха властта в Германия преди много години, когато бях жив.

— Когато си бил какво?

— Искам да кажа, разбира се — Алберт вдигна рамене, — когато истинският човек, чието име ти ми даде, е бил жив, но от моя гледна точка няма никакъв смисъл да уточняваме тази разлика. — Той разсеяно напъха пълната лула в джоба си и седна толкова естествено и приятелски, че последвах примера му и седнах.

— Предполагам, че още не съм свикнал с твоята нова личност, Алберт — отбелязах.

— Няма по-добро време за това от сегашното, Робин. — Той се усмихна и изпъчи гърди. Фигурата му излъчваше увереност. Старите холограми го показваха в дузина характерни пози — с размъкнат дебел пуловер или тениска, с чорапи или без чорапи, с гуменки или чехли, с лула или молив. Днес той носеше тениска, но над нея имаше един от онези размъкнати европейски дебели пуловери, които се закопчават отпред догоре и имат джобове — всъщност можеше да е и жакет, само че беше трикотажен. На пуловера имаше копче с надпис „Два процента“. Бузите му бяха покрити с леко побеляло стърнище, което показваше, че тази сутрин не се е бръснал. Е, разбира се, че не се е бръснал! Той никога не се бръснеше, тъй като беше само холографска проекция на компютърна графика… ала толкова убедителна и жива, че почти бях готов да му предложа моята самобръсначка!

Засмях се и поклатих глава.

— Какво означава онзи надпис „Два процента“?

— Ах — каза срамежливо Алберт, — това е лозунг от моята младост, Ако два процента от човечеството откажат да се бият, изобщо няма да има войни.

———————————————

———————————————

— Вярваш ли в това сега?

— Надявам се, Робин — коригира ме той. — Трябва да призная, че новините не са толкова благоприятни, но се надявам. Искаш ли да научиш останалата част от тях?

— Предполагам, че съм длъжен — отговорих, а Алберт тръгна към тоалетната масичка на Еси. Той седна на табуретката пред нея и докато говореше, заразглежда шишенцата с парфюм и различните дамски украшения. Беше толкова нормален, толкова човешки, че отвлече вниманието ми от онова, което казваше. Не съжалявах, защото всичките новини бяха лоши. Терористите били по-дейни от когато и да било. Разрушаването на стартовата спирала Лофстром било наистина само първата стъпка от голям бунт. В цялата тази част на Южна Америка започвала малка, жестока война. Терористите хвърлили ботулинова отрова в резервоара Стейнс и Лондон останал без вода. Не исках такива новини и му го казах. Алберт въздъхна и се съгласи.

— Когато бях жив, хората бяха по-благородни — каза той с изпълнен с копнеж глас. — Макар и не съвършени, разбира се. Тогава вероятно можех да стана президент на Израел. Ти знаеше ли това, Робин? Да. Но мисля, че не бих приел. Винаги съм бил защитник на мира, а една държава трябва понякога да води война. Льоб29 веднъж ми каза, че всички политици сигурно са патологични личности. Страхувам се, че е така. — Той се изправи и се оживи. — Но има и някои добри новини, Робин! Наградите „Бродхед“ за научно откритие…

— Какво?

— Нали си спомняш, Робин — продължи нетърпеливо той, — фондацията, която ми възложи да учредя, точно преди да те оперират. Вече започва да дава плодове.