— Решил си загадката около хичиянците?
— Ах, Робин, не си прави такива шеги с мен — леко ме укори той. — Разбира се, засега още не е направено такова епохално откритие. Но има един физик в Лагуна Бийч… Бекфурт? Сигурно познаваш неговия научен труд. Онзи, който предложи система за постигане на плоско пространство.
— Не. Дори не зная какво представлява плоското пространство.
— Няма значение — каза Алберт и се усмихна снизходително на моето невежество, — наистина няма значение. Мисля, че сега той работи върху математическия анализ на липсващата маса. Изглежда, Робин, че явлението е възникнало неотдавна! През последните няколко милиона години към Вселената по някакъв начин е била добавена маса.
— Браво! — възкликнах аз и се опитах да си дам вид, че разбирам. Не можах да го измамя.
Алберт започна търпеливо да ми обяснява.
— Ако си спомняш, Робин, преди няколко години Мъртвият — имам предвид онази жена от „С.Я.Бродхед“ — ни убеди, че това явление е свързано с хичиянците. Навремето ние не му обърнахме внимание, тъй като ни се струваше, че няма никакво основание за такова твърдение.
— Спомням си — казах аз и този път изявлението ми беше само отчасти невярно, защото си спомних, че известно време Алберт поддържаше онази щура идея, според която по някаква неизвестна причина хичиянците свивали Вселената към нейното първоначално състояние, за да могат след това да предизвикат нов Голям взрив и по такъв начин да създадат нова вселена, която ще се подчинява на малко по-различни физически закони, По-късно той си промени мнението. Тогава сигурно ми бе обяснил своите основания, но аз, разбира се, ги бях забравил.
— Мах? — попитах. — Нещо свързано с приятеля Мах? И един друг, на име Дейвис?
— Браво, Робин — поздрави ме Алберт, сияещ от удоволствие. — Хипотезата на Мах предлага причина за това, но според парадокса на Дейвис тази причина не е валидна. Сега Бекфурт доказва математически, че не е необходимо парадоксът на Дейвис да е валиден, а само допускането, че броят на разширяванията и свиванията на Вселената е краен! — Той стана и закрачи из стаята, прекалено доволен от себе си, за да стои на едно място. Не можех да разбера на какво се радваше толкова.
———————————————
Робин не разбираше напълно парадокса на Дейвис, но той не разбираше още по-известния парадокс на Олберс, създавал неприятности на астрономите още през деветнадесетото столетие. Според Олберс ако Вселената е безкрайна, трябва да съществува безкраен брой звезди. Това означава, че ние трябва да виждаме не отделни звезди на нощното небе, а плътен купол от бяла звездна светлина. И той доказва това математически. (Не е знаел, че звездите са групирани в галактики, което води до промяна на математическия модел.) Едно столетие по-късно Пол Дейвис казва: „Ако е вярно, че Вселената е циклична и непрекъснато се разширява и свива, тогава е възможно малко материя или енергия да остане за следващата Вселена и в такъв случай след безкрайно много време тя ще нарасне и отново ще се получи небето на Олберс“. Онова, което той не е знаел, е, че броят на осцилациите, в които може да остане малко енергия, не е безкраен. Нашата Вселена е възникнала по време на първата.
———————————————
— Алберт — промълвих неуверено, — да не искаш да кажеш, че Вселената се свива пред очите ни и ние ще бъдем смазани в… как го наричаш? Клетъчна тъкан?
— Точно така, скъпи момко!
— И това те прави щастлив?
— Изключително! О, разбирам проблема ти — кимна Алберт и спря до вратата, за да ме погледне. — Това няма да се случи скоро. Фактически не по-рано от няколко милиарда години.
Облегнах се назад и го заразглеждах. Трябваше ми време да свикна с този нов Алберт. Той сякаш не забелязваше нищо необичайно. Продължи да бърбори весело за всички представени му полуформулирани идеи, откакто бяха обявени наградите, и за различни негови интересни разсъждения, свързани с тях.
Помислих си нещо.
— Почакай за минутка — казах и се намръщих, защото имаше нещо, което не разбирах добре. — Кога?
— Какво кога, Робин?
— Кога си обмислил всичко това? След нашия разговор ти беше изключен…
— Съвършено вярно, Робин. Точно докато бях „изключен“, както ти се изрази — намигна той, — С новия хардуер и база данни, вградени от госпожа Бродхед, аз не преставам да съществувам дори и когато ме изключиш.
— Не знаех — признах аз.
— Не можеш да си представиш какво удоволствие е за мен! За това съм мечтал през целия си живот. Като млад умирах да седя и само да мисля… да се занимавам с такива неща, като например намиране на нови доказателства на добре известни математически или физически теореми. Сега мога да върша това много по-често и много по-бързо, отколкото като жив! Много съм благодарен на жена ти за тази възможност. — Алберт вирна нос, — А, ето я и нея, Робин. Госпожо Бродхед? Тъкмо исках да ви изкажа голямата си благодарност за новата програма.
Тя го погледна озадачено, после поклати глава.
— Скъпи Робин — започна Еси, — има нещо, което трябва да ти съобщя. Един момент. — Тя се обърна към Алберт и изстреля три или четири изречения на руски. Той кимна. Беше тъжен.
Понякога ми трябва много време, за да проумея нещата, но сега беше очевидно. Ставаше нещо важно и аз трябваше да го науча.
— Хайде, Еси — подканих я разтревожен и дори повече от разтревожен, защото не знаех за какво се тревожа. — Какво става? Да не би Уон да е направил нещо?
— Уон е напуснал Гейтуей и то съвсем навреме, можеш да си сигурен — каза тя тъжно, — тъй като има проблеми с „Геитуей Корп.“, а и с много други. Но не за него искам да ти кажа, а за жената, която видях в моята закусвалня. Страшно много приличаше, скъпи Робин, на жената, която си обичал преди мен — на Джел-Клара Моинлин. Толкова много, та си помислих, че може да й е дъщеря. Погледнах я.
— Какво… Откъде знаеш как е изглеждала Клара, все пак?
— О, Робин — нетърпеливо възкликна Еси. — Живеем заедно двадесет и пет години, а аз съм специалист по информационно-търсещи програми. Нима мислиш, че не съм се постарала да науча как изглежда? Познавам я много добре. Издирила съм всички данни за нея.
— Да, но… тя не е имала дъщеря, знаеш. — Спрях и неочаквано се запитах дали съм сигурен. Бях обичал много Клара, но не за дълго. Беше напълно възможно да е имало някои неща в живота й, за които да не ми е казала.
— Всъщност — започна невинно Еси, — първото ми предположение беше, че може би ти е дъщеря. Теоретично, нали разбираш. Беше възможно. Може да е забременяла от теб, знаеш. Но сега… — Тя се обърна очаквателно към Алберт. — Алберт? Завърши ли проучването?
— Да, госпожо Бродхед. — Той кимна. Изглеждаше тъжен. — В записите на Джел-Клара Моинлин няма нищо, от което да личи, че някога е раждала.
— И?
Алберт се пресегна за лулата си и започна да я върти в ръка.
— Няма никакво съмнение за самоличността, госпожо Бродхед. Пристигнала е преди два дни с Уон…
Еси въздъхна.
— В такъв случай — заяви уверено тя, — жената в закусвалнята наистина е била Клара, а не някаква самозванка.
В този момент, докато се опитвах да възприема казаното, онова, от което се нуждаех повече от всичко на света или във всеки случай най-неотложното, беше успокояващото, облекчаващо присъствие на моята стара психоаналитична програма — Зигфрид фон Шринк.
Клара? Жива? Ако беше истина, какво щях да правя с нея?
Беше много лесно да си кажа, че не дължах нищо на Клара, което да не бях изплатил. Цената, която заплатих, беше продължителна болка, силна и искрена любов, чувство на загуба, което дори след три десетилетия не беше напълно заличено. Тя ми бе отнета, беше отделена от мен с непреодолима пропаст и единствено увереността, която най-накрая придобих, че не бях виновен за случилото се, ми помогна да изживея загубата.
