Еси се прозина и се протегна.

— Ако имаш предвид кораба, Алберт ще се оправи с пилотирането.

— Ах, да, но ще може ли да се оправи с пътниците?

Тя се обърна сънливо.

— Попитай го — отвърна Еси.

— Алберт? — извиках аз. — Ела да ни кажеш! — Погледнах към вратата, любопитен да видя как ще се появи този път през истинска, заключена врата. Измами ме. Чух извинително да се окашля, обърнах глава и го видях да седи върху тоалетната масичка на Еси, извърнал свенливо поглед.

Еси ахна и придърпа чаршафа, за да скрие хубавите си гърди.

Беше смешно. Никога по-рано не си бе правила труда да се завива пред някоя от собствените си програми. Но най-смешното беше, че по това време не ми се стори странно.

— Извинявайте, че нахълтах, скъпи приятели — каза Алберт, — но Робин ме повика.

— Няма нищо — отвърна Еси и се изправи да го види по-добре… все още завита с чаршафа. Може би нейната собствена реакция я бе поразила като странна, но единственото, което каза, беше: — Как са нашите гости?

— Много добре, според мен — отговори важно Алберт. — Провеждат тристранна конференция в камбуза. Капитан Уолтърс приготвя сандвичи, а двете млади жени му помагат.

— И никакъв бой? Никакво скубане на коси? — попитах аз.

— Изобщо нищо такова. Естествено те са твърде официални, с много „извинявай“ и „моля“, и „благодаря“. Имам новини относно платноходката — допълни Алберт със самодоволен вид. — Веднага ли да докладвам? Или… на мен ми се струва… може би ще искате да отидете при гостите, за да ги чуят всички едновременно.

Инстинктивно почувствах, че трябва веднага да чуя новините, но Еси ме погледна.

— Учтивостта го изисква, Робин — заяви тя и аз се съгласих.

— Чудесно — кимна Алберт. — Сигурен съм, че ще ви бъде много интересно. Както беше и на мен. Разбира се, винаги съм се интересувал от платноходки, знаете — продължи да бърбори Алберт. — Когато бях на петдесет, „Berliner Handelsgesellschaft“32 ми даде такава хубава платноходка… изгубих я, за нещастие, при напускане на Германия заради дивите нацисти. Скъпа госпожо Бродхед, толкова много съм ви задължен! Вие ме върнахте към онези хубави преживявания! Спомням си моята малка къща близо до Остенд, където се разхождах по брега с Алберт… това е — той намигна, — това беше кралят на Белгия. С него разговаряхме за платноходки, а вечерта аз свирих на цигулка и жена му ми акомпанираше на пиано… всичко това си спомних сега, скъпа госпожо Бродхед, само благодарение на вас!

По време на цялата тази реч Еси стоеше вдървена до мен и гледаше с каменно лице творението си. После започна да пелтечи, а след това избухна в силен смях.

— Ох, Алберт — извика тя и се пресегна зад себе си за възглавница. Замахна и я хвърли, но той се отмести и възглавницата падна върху тоалетната масичка зад него. — Голяма смешна програмо, винаги можеш да разчиташ на мен! Но сега се махай, моля те. Тъй като толкова приличаш на човек с много спомени и отегчителни анекдоти, не мога да ти позволя да ме гледаш необлечена! — Докато с Еси се прегръщахме, Алберт си позволи да ми намигне и изчезна. — А сега се обличай — заповяда ми тя, — за да можем да научим за платноходката в удовлетворителна за компютърната програма форма. Вярно, че смехът е ефикасно лекарство. Вече не се страхувам за здравето ги, скъпи Робин. Развеселеното ти тяло сигурно ще живее вечно!

Тръгнахме към банята, все още кискайки се… без да знаем, че в моя случай „вечно“ в онзи момент възлизаше на единадесет дни, девет часа и двадесет и една минути.

В „Истинска любов“ не бяхме предвидили бюро за Алберт Айнщайн, в частност такова с отворена книга и лула върху нея, кожена кесия с тютюн и черна дъска зад него, изписана с уравнения. Но той беше на кораба и развличаше гостите ни със собствените си истории.

— Когато бях в Принстън — разказваше Алберт, — наредиха на един човек да върви с мен с бележник в ръка и да записва всичко, което пишех на черната дъска. Това не беше направено за мое удобство, а за тяхно… иначе нямаше да смеят да изтрият черната дъска! — Той се усмихна на гостите ни, кимна ободрително към Еси и мен. Бяхме застанали на вратата на моята стая за отдих, хванати под ръка. — Тъкмо обяснявах, господине и госпожо Бродхед, на тези хора нещо от моя живот, което може би не бяха чували, макар да бях, трябва да призная, доста известен. Знаете ли, например, че тъй като не обичах дъжда, администрацията на „Принстън“ построи коридор, по който да посещавам приятелите си, без да излизам навън? Още стои.

Добре поне, че не беше с обичайното си изражение и не носеше копринено шалче на член на камарата на лордовете. Но все пак се почувствах малко неловко. Изпитах желание да се извиня на Оди и на двете жени с него. Вместо това казах:

— Еси? Не мислиш ли, че тези спомени почват да стават малко интимни?

— Възможно е — отговори замислено тя. — Искаш ли да го спра?

— Не, не да го спреш. Сега е много по-иитересен, но ако можеш, изключи достъпа до персоналната база данни и завърти потенциометъра на носталгичната схема…

— Колко си глупав, скъпи Робин — каза тя и се усмихна снизходително. А след това заповяда: — Алберт! Престани да клюкарстваш. На Робин не му харесва.

— Разбира се, скъпа Семя — каза учтиво той. — Във всеки случай не се съмнявам, че искате да чуете за платноходката. — Алберт се изправи зад бюрото… неговият холографски, а не физически образ, който не съществуваше, както не съществуваше физически, а само холографски, и бюрото. Трябваше непрекъснато да си го напомням. Алберт взе гъбата и започна да трие черната дъска, после се опомни, погледна виновно към Еси, пресегна се и изключи черната дъска. Тя изчезна. Беше заместена от познатата зелено-сива калдъръмена повърхност на екрана на хичиянски кораб. След това натисна друг ключ и на мястото на тази картина се появи образът на звездна карта. Тя също изглеждаше много истинска… за да се превключи екрана на хичиянски кораб от Гейтуей на полезна картина беше достатъчно просто да се подаде напрежение на схемите (макар че хиляди изследователи умряха, без да го разберат).

— Това, което виждате — започна весело той, — е мястото, където капитан Уолтърс е открил платноходката и, както виждате, там няма нищо.

Уолтърс седеше мълчалив на възглавница пред имитацията на камина, колкото се може по-далече и от Доли, и от Джени… а двете стояха колкото се може по-далече една от друга и мълчаха. Но сега Уолтърс заговори уязвен:

— Невъзможно! Записите бяха точни! Ти имаш данните!

— Разбира се, че са били точни — успокои го Алберт, — но сам виждаш, когато разузнавателният кораб е пристигнал там, платноходката вече си е била заминала.

— Не би могла да отиде много далече, ако единствената й тяга е била звездната светлина!

— Вярно, не би могла. Но я е нямало. Все пак — започна Алберт и се усмихна весело, — аз предвидих тази възможност и взех съответните мерки. Ако си спомняте, моята репутация… в предишната ми самоличност, искам да кажа… почиваше на допускането, че скоростта на светлината е фундаментална константа — той огледа присъстващите и добави, — до определените разширения на контекста, които научихме от хичиянците. Но скоростта, да, скоростта е винаги една и съща… почти триста хиляди километра в секунда. Така че програмирах безпилотния летателен апарат в случай, че не намери платноходката, да се премести на разстояние триста хиляди километра по броя на секундите от започване на търсенето.

— Чудесна умна себична програма — каза нежно Еси. — Затова нае интелигентен пилот за изследователския кораб, нали?

Алберт се закашля.

— Корабът също не е обикновен — призна той, — тъй като предвидих, че могат да възникнат специални нужди. Страхувах се, че разходите са много големи. Когато обаче корабът достигнал съответното място, ето какво видял… — Той махна с ръка и на екрана се появи тяло от фина материя с много крила. Вече не беше идеално, а се свиваше и смаляваше пред очите ни. Алберт бе ускорил наблюдаваното от изследователския кораб действие и ние видяхме как големите крила се навиха… и изчезнаха.