Това, което видяхме, ти вече си го виждал. Предимството, което си имал пред нас е, че си знаел какво виждаш. Ние бяхме там, Уолтърс и неговият харем, Еси и аз. Бяхме напуснали тревожния човешки свят, за да търчим подир една загадка и видяхме нещото, към което се стремяхме… как бе изядено от друго нещо! Точно така изглеждаше всичко пред нашите шокирани и неподготвени очи. Седяхме вцепенени и гледахме прибраните крила и голямата блестяща синя сфера, която се появи от нищото и ги погълна.

Усетих, че някой тихо се смее и за втори път бях шокиран, като разбрах кой е.

Беше Алберт, седеше на края на бюрото и бършеше сълзите от очите си.

— Моля за извинение — каза той, — но ако можехте да видите лицата си!

— Проклета голяма егоистична програма — изръмжа сърдито Еси, — престани с тези глупости. Какво става тук?

Алберт погледна жена ми. Не мога точно да дешифрирам изражението му: погледът изразяваше нежност и толерантност и още много други неща, които не свързвах с компютърно генериран образ, дори и на Алберт. Той също беше неспокоен.

— Скъпа госпожо Бродхед — заговори Алберт, — ако не сте искали да имам чувство за хумор, не е трябвало да го включвате в програмата ми. Ако съм ви объркал, моля за извинение.

— Следвай инструкциите! — излая Еси. Изглеждаше разстроена.

— О, много добре. Онова, което видяхте — обясни той и се обърна демонстративно от Еси към групата, пред която говореше, — е според мен първият известен случай на наблюдавана от хора хичиянска операция, извършена в реално време. Платноходката е била отвлечена. Вижте онзи малък кораб, — Той махна небрежно с ръка и образът се завъртя и заплува, уголемявайки сцената. Увеличението беше по-голямо от разделителната способност на оптиката на изследователския кораб и краят на сферата стана неравен и неясен.

Зад него имаше нещо.

Имаше нещо, което се движеше бавно в тъмнината зад сферата. Точно преди да изчезне, Алберт замрази картината и ние загледахме мъглявия обект с форма на риба, доста мъничък, много лошо изобразен.

— Хичиянски кораб — заяви Алберт. — Друго обяснение нямам!

— Сигурен ли си? — извика Джени Йе-ксинг.

— Не, разбира се, че не съм — каза Алберт. — Засега това е само теория. Човек никога не казва „да“ на една теория, госпожице Йе-ксинг, а само „може би“, защото сигурно ще бъде създадена някоя по-добра и онази, която дотогава е изглеждала като най-добра, ще бъде отхвърлена. Но според моята теория хичиянците са решили да отвлекат тази платноходка.

И така, сега имахме картина. Хичиянци! Истински, потвърдено от най-интелигентната информационно-търсеща програма, съществувала някога. Изгубих две трети от столетието да търся хичиянци, отчаяно ги търсих ужасен, че може да ги намеря. И когато това стана, умът ми беше зает не с хичиянците, а с информационно-търсещата програма.

— Алберт — казах аз, — защо се държиш толкова странно?

Той ме погледна учтиво, почука тръбата на лулата о зъбите си.

— В какъв смисъл „странно“, Робин? — попита Алберт.

— По дяволите, престани! Говоря за начина, по който се държиш: Недей… — Поколебах се, търсейки думи да бъда по-учтив. — Не знаеш ли, че си само компютърна програма?

Той се усмихна тъжно.

— Няма нужда да ми го напомняш, Робин. Зная, че не съм истински, нали? И реалността, в която се намирате вие, не ме интересува.

— Алберт! — извиках аз, но той сложи ръка на рамото ми да ме успокои.

— Позволи ми да ти обясня — каза Алберт. — За мен реалността е система от голям брой паралелно активирани ключове включено-изключено в едно евристично устройство. Ако човек ги анализира, ще разбере, че това е трик, който илюзионистът прави пред зрителите. А за теб, Робин? Реалността на органичната интелигентност много по-различна ли е? Или просто определени химически реакции, които се извършват в килограми телесна материя, която няма очи, няма уши, няма полови органи? Всичко, което тази материя знае, е научила от слухове, казани от някоя възприемаща система. Всяко чувство достига до нея по някакъв нерв. Има ли някаква разлика между нас, Робин?

— Алберт!

Той поклати глава.

— Ах — въздъхна тъжно — зная. Не можеш да се хванеш на моя трик, защото познаваш майстора на трика… тя е тук между нас. Но не мамиш ли сам себе си? Не трябва ли да ми се оказва същото уважение и толерантност? Аз бях доста важен човек, Робин. Уважаван от някои много високопоставени личности. Крале. Кралици. Големи учени. И колко добри хора бяха те! На седемдесетия ми рожден ден организираха парти… Робъртсън и Уигнер, Курт Гьодел, Раби, Опенхаймер… — Той изтри една действителна сълза… и това беше предела, до който Еси му позволи да стигне.

Тя се изправи.

— Приятели мои, съпруже! — каза Еси. — Очевидно тук нещо не е в ред. Моля за извинение. Трябва да извърша пълна проверка на програмата. Извинете ме.

— Грешката не е твоя, Еси — обадих се аз по възможно най-любезния начин, но тя не го възприе като такъв. Погледна ме както на първите ни срещи, когато й разказвах за всички весели номера, които правех на моята психоаналитична програма, Зигфрид фон Шринк.

— Робин — каза ми хладно, — вече прекалено много говорихме за грешки и вини. Ще обсъдим всичко по-късно. Моля гостите временно да освободят кабинета ми. Алберт! Прибирай се веднага за отстраняване на повредата!

Една от неприятните страни да си богат и известен е, че много хора те канят да им гостуваш и почти всички очакват и ти да ги поканиш. Не ме бива да посрещам гости. На Еси обаче й доставя истинско удоволствие, така че намерихме взаимно приемливо решение. Много е просто. Аз стоя при тях, докато ми е приятно… понякога няколко часа, друг път пет минути. След това се оттеглям в кабинета си и ги оставям на Еси. Особено обичам да правя това, когато по някаква причина между гостите съществува напрежение. Действа добре… за мен.

Но понякога номерът не минава и тогава няма мърдане. Такъв беше случаят сега. Не можех да ги оставя на Еси, защото тя бе заета. Не исках и да ги оставям сами, защото вече ги бяхме оставяли и то доста за дълго, А напрежението беше голямо. И така, опитах се да съм любезен, тъй като нямах никаква възможност да се измъкна.

— Искате ли нещо за пиене? — попитах учтиво. — Нещо за ядене? Имаме хубави програми за гледане, стига Еси да не е повредила схемите.

Йе-ксинг ме прекъсна с въпрос:

— Къде отиваме, господин Бродхед?

— Ами… — проточих аз и се усмихнах… весело; любезен домакин, опитва се да накара гостите си да се отпуснат, дори когато задават въпрос, на който не е измислил отговора, защото е мислил за много други по-неотложни неща. — Предполагам въпросът е къде вие бихте искали да отидете. Искам да кажа, изглежда няма никакъв смисъл да препускаме подир платноходката.

— Така е — съгласи се Йе-ксинг.

— В такъв случай, струва ми се, това зависи от вас. Не мисля, че бихте желали да останете в караулното помещение… — напомних им, че в края на краищата бях направил услуга на всички.

— Определено не — отново отговори Йе-ксинг.

— Тогава обратно на Земята? Можем да ви оставим на някоя стартова спирала. Или, ако предпочитате, на Гейтуей. Или… чакайте да помисля, Оди, ти беше от Венера, нали? Искаш ли да се върнеш там?

Сега беше ред на Уолтърс да отговори:

— Не. — Той се задоволи само с това. Помислих си, че е много неучтиво от страна на моите гости да ми отговарят само с „не“, когато се опитвах да се държа като любезен домакин.

Доли Уолгърс ми изнесе едно представление, Тя вдигна дясната си ръка с една от нейните кукли — онази, която се предполагаше, че прилича на хичиянец.

— Проблемът, господин Бродхед, е в това — каза тя със сладникав глас, без да движи устните си, — че никой от нас няма такова място, на което иска да отиде.

Тъй като това беше очевидно, изглежда никой нямаше какво да допълни. После стана Оди.