— Аз ще взема едно питие, Бродхед — изръмжа той. — Доли? Джени?

Това очевидно беше най-добрата идея, която някой беше имал от известно време. Всички се съгласиха, подобно на гости, отишли твърде рано на парти, за да има какво да правят, така че да не им личи толкова, че нямат какво да правят.

Разбира се имаше много неща за правене и най-голямото от тях не ми излизаше от ума и не ми позволяваше да съм приветлив към моята компания. То дори не се опитваше да възприеме факта, че фактически бяхме видели (може би) работещ хичиянски кораб с хичйянци в него. Това отново бяха моите черва. Докторите бяха казали, че мога да водя нормален живот. Те обаче не бяха казали нищо за такъв ненормален живот, какъвто водех аз, така че отново бях започнал да чувствам възрастта и деликатното си здраве. Затова с радост взех чашата с джин и вода, седнах до лъжливата камина с лъжливи пламъци и зачаках някой друг да поеме топката.

Този друг беше Оди Уолтърс.

— Бродхед, оценявам това, че ни измъкна от кашата и зная, че си го направил със собствени средства. Предполагам, че е най-добре да ни оставиш на първото удобно място, което намериш, и да си вършиш твоята работа.

— Е, има много места, Оди. Нямаш ли някакви предпочитания?

— Бих предпочел… — започна той, — мисля, че всички бихме предпочели да имаме възможност да си изясним какво желаем да правим. Сигурно си забелязал, че имаме лични проблеми, които трябва да решим. — Това не е изявление, с което човек трябва да се съгласи, а аз определено не можех да го отрека, затова само се усмихнах, — Така че това, от което се нуждаем, е да имаме възможност да останем насаме и да ги обсъдим.

— Оо — кимнах аз. — Мислех, че сте имали достатъчно време за обсъждане, когато с Еси ви оставихме сами.

— Вярно е, че вие ни оставихте сами. Приятелят ви Алберт обаче не ни остави.

— Алберт? — Не ми беше минало през ума, че той ще отиде при гостите, без да е поканен.

— През цялото време, Бродхед — каза тъжно Уолтърс. — Седеше точно където си седнал ти. И задаваше милиони въпроси на Доли.

Поклатих глава и му подадох чашата си да я напълни. Може би не беше много добра идея, но нямах никакви идеи, които можех да смятам за много добри. Когато бях много млад и майка ми умираше… защото нямаше достатъчно средства за здравно обслужване и за двамата — вина, вина, вина — и реши да осигури такова само за мен… имаше моменти, когато тя не ме познаваше, не си спомняше името ми, говореше ми, сякаш бях неин шеф или хазаин, или някой младеж, с когото се е срещала преди да се омъжи за баща ми. Беше много потискащо, По-потискащо от мисълта, че умира: силна личност, която си отиваше пред очите ми.

Сега из питах същото чувство към Алберт.

— Какви въпроси ви задава? — попитах аз и погледнах към Доли.

— О, за Уон — отговори тя с кукла в ръка, но със собствения си глас… макар все още без да движи устните си. — Къде е ходил и какво е вършил. Но най-много искаше да му покажа на картите всички обекти, от които се интересува Уон.

— Покажете ги на мен — помолих.

— Не мога да се оправя с това чудо — каза тя недоволно, но Джени Йе-ксинг застана пред пулта, преди Доли да бе престанала да говори. Тя докосна таблото на дисплея, намръщи се, набра командата, погледна навъсено и се обърна към нас.

— Госпожа Бродхед трябва да го е заключила, когато е свалила вашия пилот от схемата — предположи тя.

— Във всеки случай — допълни Доли, — бяха само черни дупки — различни видове.

— А пък аз мислех, че са само един вид — признах аз. Доли вдигна рамене. Всички се бяхме струпали около седалката пред пулта и гледахме екрана, на който се виждаха безброй звезди. — Дяволите да го вземат! — изругах изведнъж.

Зад нас Алберт каза хладно:

— Съжалявам, ако съм ти създал неприятности, Робин.

Всички се обърнахме едновременно като фигури от онези старинни германски градски часовници. Той седеше на ръба на стола, който току-що бях освободил, и ни разглеждаше. Стори ми се различен. По-млад. По-малко самоуверен. Премяташе пура в ръцете са… пура, не лула… изразът му беше тъжен.

— Мислех, че Еси работи над теб — казах аз с явно раздразнение.

— Еси свърши, Робин. Всъщност тя идва. Мисля, че е справедливо да спомена, че не намери никаква повреда… Нали, госпожо Бродхед?

Еси се появи на вратата и спря. Сложила юмруци на бедрата си, тя втренчи очи в Алберт. Дори не ме погледна.

— Вярно е, програмо — потвърди мрачно Еси. — Не намерих никаква програмна грешка.

— Радвам се да го чуя, госпожо Бродхед.

— Не бързай да се радваш! Фактът си остава. Ти си една повредена по време на експлоатация програма. Затова кажи ми, интелигентна програмо без никаква грешка в програмирането, каква е следващата стъпка?

Холограмата фактически нервно облиза устни.

— О — каза колебливо Алберт, — предполагам, че ще поискате да проверите хардуера.

— Точно така — отвърна Еси и се пресегна да извади ветрилото с данни от гнездото. Мога да се закълна, че видях как по лицето на Алберт пробягна изражение на паника, като при човек, подложен на упойка за голяма операция. После това изражение изчезна заедно с него.

— Продължавайте си разговора — подхвърли Еси през рамо, взе едва лупа и заразглежда повърхността на ветрилото.

Но за какво можехме да говорим? Гледахме как изследва всяка гънка на ветрилото. Тръгнахме подир нея, когато тя, мръщейки се, отнесе ветрилото в кабинета си и наблюдавахме мълчаливо как го заопипва с пинсети и сонди, сложи го в гнездото за тестване, натисна някакви бутони, завъртя нониуси, отчете резултатите на аналитичните везни, Стоях и си триех корема, който бе започнал отново да ме измъчва, а Оди прошепна:

— Какво търси?

Не знаех. Нащърбено, драскотина, корозия, всичко, но каквото и да беше, не го намери. Еси се изправи и въздъхна.

— Няма нищо — каза тя.

— Това е хубаво — предположих аз.

— Така е — съгласи се Еси, — защото ако имаше нещо сериозно, не бих могла да го поправя тук. Но е и лошо, Робин, защото очевидно тази скапана програма е пълна с грешки. Тя да ме учи на скромност!

— Сигурна ли сте, че е дефектирала, госпожо Бродхед? — попита Доли. — Докато вие бяхте в другата стая, Алберт изглеждаше съвсем разбираем. Само малко странен, може би.

— Странен! Доли, през цялото време, докато го проверявах, знаеш ли за какво говореше? За хипотезата на Мах. За липсваща маса и черни дупки, по-черни от обикновените черни дупки. Необходим е живият Алберт Айнщайн, за да разбере… ей! Какво каза? С вас ли е разговарял?

Когато чу потвърждение от другите, Еси седна, стисна устни и се отдаде на размисъл. После разтърси глава.

— О, по дяволите — каза мрачно тя, — няма полза да се опитвам да правя догадки върху проблема. Има само един човек, който знае какво му е на Алберт, и това е самият Алберт.

— Ами ако Алберт не иска да ти каже? — попитах аз.

— Въпросът ти е неправилен — отвърна тя и извади ветрилото. — Правилният въпрос е: „Ако Алберт не може да каже?“

Изглеждаше добре… или, във всеки случай, почти добре. Седеше на любимия си стол и въртеше в ръце пура… този стол и на мен ми беше любим, но в момента нямах настроение да споря с него.

— Хайде, Алберт — започна Еси с любезен, но твърд тон, — ти знаеш, че си повреден, нали?

— Да, малко анормален, според мен — каза той, оправдавайки се.

— Много анормален, ако питаш мен! Добре! Ето какво ще направим, Алберт. Първо, ще ти зададем няколко прости фактологически въпроса… не за мотивации, не за трудни теоретически проблеми, само въпроси, на които можеш да отговориш въз основа на обективни факти. Разбра ли ме?

— Естествено, че ви разбрах, госпожо Бродхед.

— Чудесно. Първо: научих, че си разговарял с гостите, докато Робин и аз бяхме в капитанската каюта.

— Вярно е, госпожо Бродхед.

Тя стисна устни.

— Това е необичайно поведение, нали? Ти си ги разпитвал. Моля те, кажи ми какви бяха въпросите и какви отговори получи.