Когато жена ми Еси реши да направи нещо, единственият начин да се разбере човек с нея е да не й се противопоставя. Не знаех какво е намислила, но беше ясно какво трябва да направя аз. Възприех поведението на възрастен човек, още зашеметен от скорошна операция, и се оставих да ме води подир мичмана из коридорите на Върховното военно командване.

Не вървяхме много бързо, защото коридорите бяха доста оживени. Мичманът ни спря на една пресечка, за да мине група затворници. Поради някаква причина освобождаваха цял блок с килии. Еси ме мушна в ребрата и ми посочи мониторите на стената. Една част от тях бяха просто указателни табелки: Столова 7, Тоалетна за войници и сержанти, Док V и така нататък. Но другата част…

Другата част показваше дока за акостиране, където влизаше нещо голямо, огромно и тежко. Човешка конструкция. От пръв поглед се виждаше, че е човешка, а не хичиянска. Не бяха само линиите, нито фактът, че бе направен от сива стомана, вместо от син хичиянски метал. Това се виждаше от ужасните оръдия, които подаваха зурли от гладката повърхност.

Знаех, че Върховното военно командване беше изгубило един подир друг шест такива кораба, опитвайки се да приспособи към тях хичиянски двигател за свръхсветлинна скорост. Не можех да съжалявам за това. От техните грешки се поучихме ние и построихме „Истинска любов“. Но не беше приятно да се наблюдават оръдия. На хичиянските кораби никога не се виждаха оръдията.

— Хайде — озъби се мичманът и ни погледна. — Не е разрешено да ви допускаме тук, — Той тръгна по един относително празен коридор, но Еси го спря.

— Този път е по-кратък — каза тя и посочи табелката „Към доковете“.

— Забранено е! — излая той.

— Не и за един добър приятел на Върховното военно командване, който не се чувства добре — отвърна Еси и ме задърпа за ръка. Тръгнахме към най-плътните, най-шумните тълпи хора. Много от постъпките на Еси са загадъчни, но тази веднага се изясни. Водеха докараните с кръстосвача терористи и Еси искаше да ги види.

Кръстосвачът беше прехванал откраднатия кораб. Бяха го пресрещнали. На борда имало осем души терористи… в петместен хичиянски кораб. Трима от тях бяха оцелели и пленени. Единият беше в кома. Другият — с откъснат крак, но в съзнание. Третият — полудял.

Лудият привличаше вниманието на всички. Беше младо черно момиче… казаха, че било от Сиера Леоне… и непрекъснато пищеше. Външният й вид показваше, че се намира в това състояние от дълго време, защото дрехите й бяха измърсени и миришеха, косата й бе разрошена, лицето — мъртвешко. Някой ме извика по име, но аз минах напред с Еси, за да виждам по-добре.

— Крещи на лош руски — обясни Еси и се намръщи. — С грузински акцент. Много силен. Казва, че ни мрази.

— Можех и сам да се досетя — отвърнах. Видях достатъчно. Когато мичманът се провря през тълпата, гневни заповеди да му освободят пътя, аз се оставих да ме дръпне назад и отново чух някой да ме вика.

Значи не беше мичманът? Всъщност изобщо не беше мъжки глас. Идваше от групата затворници, които излизаха от килиите. Видях кой е. Китайското момиче. Джени.

— Боже Господи — казах на мичмана, — за какво сте я арестували?

Той отговори грубо:

— Военна тайна. И не те засяга, Бродхед. Хайде! Не ти е мястото тук!

Нямаше смисъл да споря с човек, който е намислил нещо. Не го попитах отново. Просто отидох до затворниците и попитах Джени. Другите затворници също бяха жени, всичките военнослужещи, арестувани за пресрочена отпуска или за удряне през устата на някого като мичмана… всичките добри хора, според мен. Мълчаха, слушаха.

— Оди дойде тук, понеже бяха арестували жена му — информира ме тя и лицето й придоби такова изражение, сякаш каза: „Имаше третичен сифилис“. — Качихме се на совалката и щом пристигнахме, ни бутнаха във военния затвор.

— Това, Бродхед, е последната капка, с която чашата преля — изрева мичманът. — Махай се оттам или ще бъдеш арестуван! — Той посегна към кобура си, в който отново имаше пистолет. Еси дойде при нас и мило се усмихна.

— Не се тревожи, мичман — успокои го тя. — „Истинска любов“ ни чака. Веднага се махаме. Остава само да доведеш бригадния генерал на кораба, да уреди другите въпроси.

Мичманът се опули.

— Ма-дам — заекна той, — ма-дам, не може да накарате бригадния генерал да дойде на вашия кораб!

— Разбира се, че може! Мъжът ми се нуждае от лекарска помощ и следователно трябва да бъде тук, за да я получи. Бригаден генерал Касата е учтив човек, нали? Завършил е Уест Пойнт? Изкарал е много курсове по добро държане, вежливост, слагане на ръка пред устата при кашляне и на носна кърпичка пред носа при кихане? И моля те, предай му, че на кораба имаме отличен бърбън и бедният ми болен съпруг се нуждае от помощ, за да се отърве от него.

Мичманът изчезна. Еси ме погледна. Отвърнах на погледа й.

— Сега какво? — попитах.

Тя се усмихна и ме потупа по ръката.

— Най-напред ще инструктирам Алберт за бърбъна… и за други неща — отговори Еси и се обърна, за да предаде набързо някакви разпореждания на руски, — а после ще чакаме да се появи бригадният генерал.

Не се наложи дълго да чакаме, но когато пристигна, аз почти бях забравил за него. Еси бъбреше весело с часовия, който мичманът бе оставил, а аз мислех. Онова, за което най-много мислех, просто за убиване на времето, не беше Клара, а лудата африканска жена и нейните почти луди другари. Те ме изплашиха. Терористите ме изплашиха. Навремето имаше ООП и ИРА и порторикански националисти, и сръбски отцепници, и германски, и италиански, и американски богаташки синчета, които демонстрираха своето презрение към бащите си… о, имаше много терористи от всякаква големина и всякакъв вид… но те бяха разделени. Сега терористите се бяха обединили и това ме плашеше. Бедните и разгневените бяха обединили своята ненавист и ресурси и нямаше никакво съмнение, че ще накарат света да ги чуе. Пленяването на един техен кораб не можеше да ги спре. Това само щеше да направи атаките им за известно време поносими… или почти поносими.

Но за решаване на техния проблем… да се смекчи тяхната ярост и задоволят техните нужди… беше необходимо повече. Колонизацията на светове като планетата Пегис беше най-добрият и може би единствен отговор, но той беше много бавен. Съществуващият транспорт можеше да откарва към по-добър живот само три хиляди и осемстотин бедни хора месечно. Но всеки месец се раждаха почти четвърт милион нови бедни хора и не беше трудно да се направи неумолимата сметка:

С толкова се увеличаваха бедните всеки месец. Единствената надежда беше в по-големите транспортни кораби, стотици или хиляди. При сто кораба положението можеше да се закърпи, макар че сегашното ниво на нищета щеше да се запази. Хиляда щяха да решат проблема веднъж завинаги… но откъде можеха да дойдат хиляда големи кораба? Построяването на „Истинска любов“ ни отне осем месеца и много повече пари, отколкото бяхме предполагали. Колко би ни струвало да построим хиляда пъти повече?

Гласът на бригадния генерал ме откъсна от тези размишления.

— Това е просто невъзможно! — казваше той. — Позволих ви да се срещнете, само защото бях помолен за това, но не може и дума да става да я отведете! — Той се намръщи, когато се присъединих към тях и хванах Еси под ръка.

— Също така стои въпросът с Уолтърс и младата китайка — каза Еси. — И тях искаме да вземем.

— Наистина ли искаме да ги вземем? — попитах аз, но бригадният генерал не ме слушаше.

— Какво друго искате, за Бога? — попита той. — Надявам се, че няма да поискате да ви предам и моя отдел от Върховното военно командване? Или един-два кръстосвача?

Еси учтиво поклати глава.