— Глупаво е, че трябва да чакаме — заяви Еси повече на себе си, отколкото на мен. — Колко жалко, че няма легло. Бихме могли да си осмислим времето.

Потупах я по ръката. Знаех, че се опитва да повдигне духа ми.

— Казаха, че са заети — напомних й аз.

Зачакахме.

Половин час след това, без предупреждение, усетих как Еси се вцепени под ръката ми, която бях поставил на рамото й, видях как изразът на лицето й се изкриви от ярост и лудост. И тогава почувствах бързо, ужасно пробождане в ума си…

А после всичко отмина и ние се гледахме един друг. Беше траяло само няколко секунди. Достатъчно дълго, за да разберем с какво бяха заети те и защо не носеха оръжие в кобурите.

Терористите отново бяха атакували… съвсем леко.

Най-после мичманът се върна при нас. Беше весел. Не искам да кажа, че бе дружелюбен. Той все още не обичаше цивилните. Но беше достатъчно щастлив, за да се усмихва, и достатъчно враждебен, за да не ни каже защо. Забавил се бе доста дълго. Не се извини, просто ни поведе към кабинета на коменданта, без да престава да се усмихва. Когато влязохме в кабинета с боядисани в пастелни цветове стени и холопейзаж на Уест Поинт, бригадният генерал Касата също се усмихваше, а абсорбаторът безуспешно се опитваше да се справи с дима от неговата пура.

Нямаше много приемливи обяснения за възможната причина за тази тайна веселост, затова се хванах за първата, която ми дойде наум.

— Моите поздравления, генерале — учтиво го приветствах аз, — за залавянето на терористите.

Усмивката му трепна, но отново се върна. Касата беше дребен човек и по-топчест, отколкото препоръчват военните лекари. Когато седна на края на бюрото си и ни поздрави, шевовете на шортите едва издържаха напъна на бедрата му.

— Доколкото разбирам, господин Бродхед — каза той, — вашето посещение тук е с цел да интервюирате госпожа Доли Уолтърс. Вие, разбира се, имате право да сторите това в съответствие с инструкциите, които получих, но не мога да отговарям на въпроси, отнасящи се до сигурността.

— Не съм задавал такива въпроси — отвърнах аз. Почувствах погледа на Еси, който казваше: „Не възразявай на този тип!“, и добавих: — Все пак много мило, че ни разрешавате да я интервюираме.

Той кимна, очевидно съгласен, че е много мил.

— Бих желал да ви задам един въпрос, обаче. Имате ли нещо против да ми кажете защо искате да я видите?

Погледът на Еси продължаваше да гори върху врата ми и това не ми позволи да му кажа че имам нещо против.

— Ни най-малко — излъгах аз. — Госпожа Уолтърс е прекарала известно време с един много добър мой приятел, когото искам да видя. Ние се надяваме, че тя може да ни каже как да се свържем с, хм, нея.

Нямаше полза да избягвам думичката, която разкриваше пола. Те сигурно бяха разпитали Доли Уолтърс и знаеха, че има само двама души, за които можеше да говоря, а от тях не съществуваше никаква вероятност да нарека Уон свой приятел. Касата ме погледна недоумяващо, после се обърна към Еси и каза:

— Уолтърс явно е известна млада дама. Няма да ви задържам. — Генералът ни предаде на мичмана и той ни поведе.

Като водач от мичмана нямаше никаква полза. Той не отговаряше на въпросите ми; не съобщи никаква информация. Беше пълно с любопитни неща, защото във Върховното военно командване личаха много следи от неотдавнашна нервна криза. Не толкова физически разрушения, но при неотдавнашната едноминутна лудост арестът беше повреден. Програмата му за заключване беше разрушена от дежурната охрана. За щастие беше станало при отключено положение, иначе вътре щеше да има няколко жалки скелета, обречени на гладна смърт.

Последното го разбрах, когато минавахме покрай редицата от килии и видях, че всички са отворени, а пред тях в коридора стояха скучаещи военни полицаи, които пазеха обитателите на ареста да не излязат. Мичманът спря и размени няколко думи с дежурния офицер от охраната. Докато чакахме, Еси ми прошепна:

— Ако не са хванали терористите, каква ще е ползата от разговора с бригадния генерал?

— Добър въпрос — отговорих аз. — Ето ти и още един такъв. Какво имаше предвид генералът, когато я нарече известна млада дама?

Мичманът беше възмутен, че приказваме пред по-старши офицер. Той прекъсна разговора си с лейтенанта от военната полиция, вкара ни в една килия с врата, отворена като другите, и посочи навътре.

— Там е вашата затворничка — каза той. — Можете да разисквате с нея всичко каквото желаете, но тя не знае нищо повече.

— Това ми е ясно — отвърнах аз, — защото ако знаеше, вие сигурно изобщо нямаше да ни пуснете да я видим, нали? — Почувствах друг изгарящ поглед на Еси върху тила си. Права беше. Ако не го бях ядосал, мичманът може би щеше да прояви най-обикновено благоприличие и да се отмести няколко крачки, за да можем да разговаряме насаме с Доли Уолтърс, вместо да се залости до отворената врата.

Кой знае! А може би нямаше. Реших, че последното бе по-вероятно.

Доли Уолтърс беше жена с ръст на дете, с писклив като на дете глас и с развалени зъби. Не бе в най-добрата си форма. Бе изплашена, уморена, ядосана, начумерена.

Аз също не бях много по-добре от нея. Давах си ясна сметка, че тази млада жена пред мен бе прекарала две седмици в компанията на любовта на моя живот… или една от любовите на моя живот… във всеки случай една от двете най-големи. Казах това съвсем безгрижно. Но не се чувствах така. Не знаех какво да направя, не знаех и какво да кажа.

— Кажи „Здравей“, Робин — прошепна Еси.

— Здравейте, госпожо Уолтърс — поздравих послушно. — Аз съм Робин Бродхед.

Беше й останало нещо от доброто държане. Подаде ръка като възпитано дете.

— Щях да зная кой сте, господин Бродхед, даже и да не бях срещнала жена ви онзи ден. — Учтиво си стиснахме ръце и тя тъжно се усмихна. Малко по-късно, когато видях нейната кукла „Робинет Бродхед“, разбрах, за какво се беше усмихнала. Но Доли също изглеждаше озадачена. — Струва ми се, съобщиха, че четирима души искат да ме видят — каза тя и погледна към невъзмутимия мичман, търсейки да види другите.

— Само двамата сме — отвърна Еси и зачака аз да заговоря.

Но аз мълчах. Не знаех какво да кажа. Не знаех какво да питам. Ако не беше там Еси, може би щях да мога да споделя с Доли Уолтърс какво е била за мен Клара и да я помоля да ми помогне… да ми окаже някакво сътрудничество. Или ако не беше мичманът, ако можех да се абстрахирам от него, сякаш е някакъв предмет. Или може би щях да мога… но те и двамата бяха там и аз стоях с вързан език, Доли Уолтърс ме наблюдаваше любопитно, а Еси — очаквателно. Дори мичманът се обърна да ме погледне.

Еси въздъхна. Един пресилен и състрадателен звук, после се реши. Пое инициативата и се обърна към Доли Уолтърс:

— Моля те да извиниш мъжа ми, Доли — започна учтиво тя, — За него тази среща е много травматизираща по причини, които са доста сложни за обясняване сега. Моля да извиниш и мен, че позволих военната полиция да те отведе. Това и мен травматизира. По-важното е какво ще правим отсега нататък. Първо, ще се погрижим да те пуснат от това място. Второ, ние те каним да ни правиш компания и да ни помогнеш да открием Уон и Джел-Клара Моинлин. Съгласна ли си?

Всичко това се разви твърде бързо и за Доли Уолтърс.

— Ами — започна смутено тя, — аз…

— Добре — кимна Еси. — Отиваме да го уредим. Мичман! Върни ни на нашия кораб, „Истинска любов“, веднага, моля!

Мичманът отвори уста възмутен, но аз го изпреварих:

— Еси, не трябва ли да поговорим за това с бригадния генерал?

Тя стисна ръката ми и ме погледна. Беше състрадателен поглед. Стискането означаваше: „Затваряй си глупавата уста, Робин!“. Едва не ми счупи пръстите.

— Бедното ми агънце — каза тя извинително на офицера, — съвсем наскоро претърпя сериозна операция. Още е объркан. Бързо на кораба за лекарствата му!