— Ще ми се да мога да извикам Алберт — промърморих аз.

— Колкото до това, скъпи Робин… — започна Еси колебливо, но не можа да завърши, защото на вратата се почука.

— Ще бъдат ли така добри сеньорът и сеньората веднага да отидат в залата „Боливар“, por favor28? Касае се за много сериозен въпрос.

Много сериозният въпрос беше полицейска проверка. Никога не сте виждали такава проверка на паспорти. Залата Боливар беше едно от онези функционални помещения, които са създадени за събрания и за големи банкети. Една част, отделена, беше пълна с туристи като нас, повечето седнали върху багажите си, всичките възмутени и изплашени. Стояха и чакаха. Ние не чакахме.

Пиколото, което ни доведе, с лента над ръкава на униформата с надпис „S.W.R.“, ни ескортира до подиума, където един полицейски лейтенант бегло прегледа паспортите ни и ни ги върна.

— Сеньор Бродхед — каза той на английски с американски акцент от Средния запад, — не ви ли се струва, че този терористичен акт може фактически да е бил насочен лично към вас?

Погледнах глупаво.

— Не, до този момент не ми е минавала такава мисъл — успях да промълвя.

Той кимна.

— Въпреки това — продължи лейтенантът, вземайки с малката си, елегантна ръка една разпечатка от пиезовизора, — от Интерпол получихме доклад, че преди два месеца терористите са правили опит да ви убият. Доста добре организиран. Комисарят в Ротердам смята, че не било случайно и че ще бъдат правени и други опити.

Не знаех какво да кажа. Еси се наведе напред.

— Отговорете ми, лейтенант — каза тя и го загледа. — това ваша теория ли е?

— Ах, моя теория. Ще ми се да имах теория — отвърна разгневен той. — Терористи? Несъмнено. Насочени срещу вас? Може би. По-вероятно насочени срещу стабилността на нашето правителство, според мен, тъй като в селските райони се шири недоволство. Съобщава се дори, ще ви кажа под секрет, че някои военни поделения подготвят преврат. Може ли човек да каже? Затова искам да ви попитам дали нещо не ви е направило впечатление като подозрително или съвпадащо с предишния случай? Не? Имате ли някаква идея кой се е опитал да ви убие в Ротердам? Можете ли да хвърлите изобщо някаква светлина върху този терористичен акт?

Въпросите следваха толкова бързо, че той едва ли очакваше да получи отговор. Дори не съм сигурен дали желаеше да получи отговор. Раздразних се почти толкова, колкото и от разрушаването на стартовата спирала. Това беше отражение на онова, което виждах или чувствах в целия свят. Някакво отчайващо примирение, сякаш нещата щяха да стават по-лоши и нямаше начин да станат по-добри. Много ме разстрои.

— Ние искаме да си тръгнем, да не ви пречим — казах аз, — така че ако сте свършили с въпросите…

Той замълча, преди да отговори. Имаше вид на човек, който знае как да си върши работата.

— Смятах да ви помоля за една услуга, сеньор Бродхед. Ще можете ли да ни заемете вашия самолет за един или два дни? За извозване на ранените — обясни той, — тъй като нашата голяма болница за нещастие се намираше точно под кабелите на стартовата площадка.

Срам ме е да призная, че се поколебах, но Еси ме изпревари.

— Разбира се, лейтенант — отвърна тя. — Особено като се вземе предвид, че преди да направим резервация за друг полет, трябва да знаем къде точно искаме да отидем.

Той засия.

— Това, скъпа сеньора, може да уредим чрез военните комуникации. Приемете най-сърдечните ми благодарности за проявената щедрост!

Комуналните услуги в града бяха напълно прекъснати, но в апартамента си намерихме свежи цветя на масите и кошница с плодове и цветя, които преди това ги нямаше. Прозорците бяха затворени. Когато ги отворих, разбрах причината. Техигуалпа вече не беше езеро, То се бе превърнало в охладителната вана, предвидена за лентата в случай на катастрофална повреда на стартовата спирала, каквато никой не вярваше да стане, но беше станала и езерото бе завряло и се бе превърнало в локва. Мъгла закриваше спиралата и разнасяше смрад на печена тиня. Бързо затворих прозореца.

Позвънихме на службата за сервиране по стаите. Работеше. Донесоха ни истинска, чудесна вечеря, като се извиняваха, че не могат да ни изпратят сервитьора по напитките, за да ни налее бордото… бил в републиканската спасителна служба и трябвало да докладва за случилото се. Също и камериерките, но ни обещаха, че дежурната на етажа ще ни разопакова багажа.

Аз наистина съм много богат, но не съм разглезен. Поне така смятам. Ала обичам да съм обслужван, особено от чудесните компютърни програми, написани от Еси специално за мен.

— Липсва ми Алберт — въздъхнах и погледнах към вечерната сцена навън.

— Няма какво да правиш без играчките си, а? — присмя ми се Еси, но изглежда имаше нещо наум. И в това отношение не съм разглезен, но когато Еси имаше нещо наум, често заключавах, че иска да правим любов и тогава не ми трябваше много да се настроя и аз на тази вълна. От време на време си напомнях, че в по-голямата част от човешката история лицата на нашата възраст са били по-малко похотливи и темпераментни… но те просто са имали малшанс. Тези мисли не намаляваха желанието ми. Особено с Еси. Освен че е нобелов лауреат, Еси бе получила и много други награди, като от време на време се появяваше и в списъка на десетте най-хубаво облечени жени. Нобеловата награда беше заслужена. Най-хубаво облечената жена, според мен, си беше чиста илюзия. Външният вид на С.Я.Бродхед нямаше нищо общо с дрехите, но много с онова, което беше под дрехите. Точно сега тя бе облечена в плътен светлосин костюм за през ваканцията. Такъв костюм можеше да се купи във всеки павилион за разпродажба и тя също го беше купила от такъв.

— Ще дойдеш ли тук за малко?

— Сексуален маниак! Хм!

Но това „хм“ беше многозначително.

— Просто си помислих — оправдах се аз, — че тъй като не мога да извикам Алберт и нямаме какво да правим…

— О, Робин — отвърна тя и поклати глава. Но се усмихна, стисна устни, замисли се. После заговори: — Виж какво ще ти кажа. Донеси малката ми пътническа чанта от фоайето. Там имам един подарък за теб, пък след това ще видим.

От чантата извади увита със сребърна хартия кутия, в която имаше голямо хичиянско молитвено ветрило. Всъщност не беше истинско хичиянско ветрило; големината му не отговаряше. Беше от онези, които Еси бе разработила за собствени нужди.

— Ти си спомняш Мъртвите и „Живот след смъртта“ — каза тя. — Много добър хичиянски софтуер, който реших да открадна. Така че преработих старата ти информационно-търсеща програма. Сега имаш на разположение един гарантирано истински Айнщайн.

Премятах ветрилото в ръце.

— Истински Алберт Айнщайн?

— О, Робин, не го разбирай буквално. Не в този смисъл. Не мога да съживявам мъртви, особено умрели толкова отдавна. Но истински като личност, интелект, мисли… доста близък до истинския. Програмиран да търся и най-малките айнщайновски данни. Книги. Публикации. Кореспонденция. Биографии. Интервюта. Снимки. Всичко. Дори надрасканите стари филмови клипове, които ти наричаш „Кинопрегледи“, донесени в Ню Йорк Гити през 1932 г от Pathe News. Всичко е включено тук и сега когато говориш с Алберт Айнщайн, той наистина ще отговаря на въпросите ти! — Еси се наведе и ме целуна по главата. — И, разбира се, добавих някои неща, които истинският Алберт Айнщайн никога не е знаел — похвали се тя. — Пълен пилотаж на хичиянски кораби. Актуализиран с всички достижения на науката и технологията от 1955 г. насам, годината, в която Айнщайн физически е умрял. Дори и някои файлове от готварската, секретарската, юридическата и медицинската програми. Нямаше място за Зигфрид фон Шринк — извини се тя, — но ти повече не се нуждаеш от психоаналитик, нали, Робин? Само понякога страдаш от необяснима загуба на паметта.

Гледаше ме с израз, който през последните две десетилетия бях изучил добре. Пресегнах се и я придърпах към себе си.

— Добре, Еси, хайде да го направим.