Беше време, когато пътят към звездите преминаваше през Гвиана или Байконур, или Кейп Канаверал. Трябваше да се изгори течен водород за приблизително един милион долара преди да излезеш в орбита, за да можеш оттам да отидеш по-далеч. Сега разполагаме със стартова спирала Лофстром, построена около екватора — огромни ефирни постройки, които трудно можеш да видиш, докато не отидеш почти до тях, е, на двадесет километра от тях, където беше космодрумът за приземяване на космически кораби. Наблюдавах я с удоволствие и изпитвах гордост, докато кръжахме и се спускахме. На седалката до мен Еси се мръщеше и си мърмореше, без да престава да работи върху някакъв свой проект… нов начин за компютърно програмиране или може би пенсионен план за работещите за нейния „Голям Чон“; не знаех кое от двете, защото пишеше на руски. На прибиращия се монитор до мен Алберт ми показваше новия ми кораб, въртеше бавно образа и цитираше статистически данни за капацитет, приспособления, маса и предимства. Тъй като бях вложил доста милиони долари и много време в тази играчка, аз се интересувах от него, но повече се интересувах от онова, което следваше.

— По-късно, Алберт! — заповядах и той покорно се изключи. Протегнах врат, за да гледам стартовата спирала, докато правехме последен кръг преди приземяване. На върха на приличната на шанца за ски-скокове секция за излитане виждах капсули да преминават последователно през три гравитационни ускорителя и елегантно, тихо да се отделят от най-стръмната част на склона и да изчезват в синевата. Беше наистина красиво. Никакви химикали, никакво горене, никакво разрушаване на озоновия слой. Липсваше дори и онзи минимален разход на енергия, който бе неизбежен при изстрелване на хичиянски спускаем модул. Някои неща правехме по-добре от хичиянците!

Беше време, когато дори присъствието в орбита не бе достатъчно и тогава трябваше да се предприема продължително, бавно Хофманово пътуване до астероида Гейтуей. Тогава човек се страхуваше от собствения си кораб, защото знаеше, че повечето изследователи на Гейтуей са загивали, вместо да забогатеят. И защото страдаше от космическа болест и беше обречен да живее в малък междупланетарен бавноход в продължение на седмици и дори месеци, преди да пристигне на астероида. И преди всичко, защото рискуваше всичко, което притежаваше или дори правеше заеми, за да плати това пътуване. Сега един триместен хичиянски кораб, извършващ чартърни полети, ни чакаше на ниска околоземна орбита. Ние можехме да бъдем прехвърлени на него по ризи с къси ръкави и да полетим към звездите, преди да сме огладнели след последното ни хранене на Земята… т.е. ние можехме, защото имахме сили и пари да платим за това.

Беше време, когато излизането в междузвездното пространство бе като игра на руска рулетка. Единствената разлика беше, че ако извадиш късмет, онова, което ще намериш в края на пътуването, можеше да те направи невероятно богат… както, в края на краищата, стана с мен. Но най-често хората загиваха.

— Сега е много по-добре. — Еси въздъхна, когато слязохме от самолета и примигна на горещото южноамериканско слънце. — Къде е онзи проклет микробус на скапания хотел?

Оставих без коментар нейното проникване в мислите ми. През цялото време, откакто сме женени, го прави. Във всеки случай не беше телепатия. Всяко човешко същество би си го помислило, ако правеше онова, което правехме ние по това време.

— Ще ми се Оди Уолтърс да беше с нас — подхвърлих аз и погледнах към приличната на шанца за ски скокове стартова спирала. Бяхме още на километри от нея, на далечния бряг на езерото Техигуалпа. Виждах отражението на конструкцията — синя в центъра на езерото, жълтозелена близо до брега, където бяха засели ядливи водорасли. Гледката беше красива.

— Ако наистина желаеше да е с теб, нямаше да му дадеш два милиона да хукне да търси жена си — отбеляза основателно Еси, а след това ме загледа изпитателно. — Как се чувстваш?

— Отлично — отвърнах аз. Това не беше съвсем невярно. — Не се тревожи за мен. Когато човек е получил пълно здравно обслужване, не може да умре, преди да достигне стоте… иначе ще е лоша реклама за медицината.

— Едва ли — каза Еси, — ако този човек е безразсъден малоумник; впуснал се да гони въображаеми хичиянци! Във всеки случай — добави тя и се оживи, — ето го микробуса от хотела. Скачай вътре!

Когато се качихме в микробуса, аз се наведох и я целунах по врата. Не беше трудно да го направя, защото тя беше сплела дългите си коси и ги бе завила около шията си отпред като огърлица, приготвяйки се за излитане, разбира се. Еси се наведе към устните ми.

— Хулиган. — А след това добави: — Но не лош хулиган.

Хотелът всъщност не беше скапан. Дадоха ни удобен апартамент на последния етаж с изглед към езерото. Освен това в него щяхме да прекараме само няколко часа. Оставих Еси да набира програмите си на екрана на хотелския пиезовизор и отидох до прозореца, като си казвах снизходително, че в действителност не съм хулиган. О, това не беше вярно, защото определено един отговорен и уважаван богат гражданин не можеше да се впусне в чеждузвездно пътуване просто заради удоволствието от самото пътуване.

Дойде ми наум, че Еси може и да не гледа така на мотивите ми. Тя сигурно си мислеше, че преследвам нещо друго.

И тогава ми хрумна, че моят собствен възглед може да е неправилен. Наистина ли търсех хичиянците? Разбира се, че ги търсех, иначе не можеше и да бъде. Всички бяха много заинтригувани от тях. Но не всички бяха оставили нещо в междузвездното пространство. Възможно ли беше, някъде дълбоко, в най-скритата част на ума ми, онова, което ме тласкаше към Космоса, да бе надеждата, че по някакъв начин мога отново да намеря неправилно оставеното от мен нещо? Знаех какво е това нещо. Знаех и къде съм го оставил. Онова, което не знаех, бе какво щях да правя с него… или по-точно с нея… ако отново я намеря.

Почувствах някакво пробождане, не болка, а нещо друго, вътре в мен. То нямаше нищо общо с моите две точка три метра нови черва. Имаше нещо общо с надеждата или страха, че по някакъв начин Джел-Клара Моинлин може наистина да се появи в моя живот. Бяха се запазили повече чувства, отколкото предполагах. Очите ми се навлажниха и приличната на паяжина конструкция на стартовата спирала заподскача пред погледа ми.

Но в очите ми нямаше сълзи.

И не беше оптическа илюзия.

— Господи! — извиках аз. — Еси! — Тя бързо дойде до мен и погледна към изригналата от капсулата светлина на пистата за излитане. Тънката като нишка структура се разтърси. А после се чу звук — единичен, слаб взрив като от далечно оръдие и след него по-слаб, по-бавен, по-продължителен — от огромната стартова спирала, която се разпадна.

— Боже мой! — промълви като далечно ехо Еси и стисна ръката ми. — Терористи? А после сама си отговори: — Разбира се, че терористи. Какво друго може да е толкова отвратително?

Бях отворил прозорците, за да се насладя на изгледа към езерото и стартовата спирала, благодарение на това те не пострадаха. Други в хотела не бяха толкова щастливи. Самото летище не беше засегнато, ако не се брои един самолет, който бе подхвърлен във въздуха, защото не е бил завързан. Но служителите от летището бяха изплашени. Те не знаеха дали разрушаването на стартовата спирала е изолиран инцидент на терористичен саботаж или началото на революция… никой изглежда не мислеше, че е само инцидент. Наистина беше страшно. Стартовата спирала Лофстром съдържа страшно много кинетична енергия — над двадесет километра желязна лента, с тегло около пет хиляди тона, движеща се с двадесет километра в секунда. От чисто любопитство попитах Алберт по-късно и той ми обясни, че са необходими 3,6х10^14 джаула, за да се вдигне във въздуха. И когато падне, всичките тези джаули веднага, по един или по друг начин, се освобождават.

Попитах Алберт по-късно, защото не можех да го попитам тогава. Естествено първото нещо, което се опитах да направя, беше да включа него или някоя друга информапионно-търсеща програма, която да ми каже какво става. Всички линии бяха претоварели. Бяхме прекъснати. Пиезовизията обаче все още предаваше, така че стояхме и наблюдавахме как се разраства гъбообразният облак и слушахме съобщения за нанесени щети. Една совалка се ускорявала, точно когато спиралата беше взривена… и това бе първата експлозия, защото тя носела бомба. Три други имало в товарния шлюз. Повече от двеста човешки същества станали на хамбургери, без да броим обслужващия персонал на спиралата, в безмитните магазини и подземните барове или онези, които просто са се разхождали наблизо.