Уон се намръщи.

— Кой е? — извика той остро и започна да се поти. — Кой си ти? Какво искаш?

Не последва никакъв отговор. Причината да няма отговор беше, че Капитана изчерпа целия си речников фонд от английски език и бе зает с репетиране на следващата си реч. За Уон и Клара обаче тази тишина беше изпълнена с по-голямо значение от думите.

— Екрана! — извика Уон. — Глупава жено, използвай екрана и разбери какво е това!

Мина известно време, докато Клара натисне подходящите копчета. Тя бе започнала да се учи да използва хичиянски видеоекран едва при това пътуване, тъй като по нейно време никой не знаеше как се работи с него. Той светна, изясни се и се появи кораб, голям. Най-големият кораб, който Клара бе виждала, много по-голям от петместните, които използваха на Гейтуей по нейно време.

— Какво… Какво… Какво… — скимтеше Уон и едва на четвъртия опит успя да довърши въпроса си: — Какво е това?

Клара не отговори. Не знаеше. Тя обаче се страхуваше. Страхуваше се, че това е гледката, която всички изследователи на Гейтуей мечтаеха да видят и от която се страхуваха, и когато Капитана довърши репетицията и произнесе следващата си реч, тя стана сигурна:

— Аа… идв… на бо-рд… првас.

Идва на борда! Клара знаеше, че не беше невъзможно при максимална скорост един кораб да приеме на док друг кораб. Вече бе правено. Но нямаше земен пилот с голям опит за тази маневра.

— Не му позволявай да се скачва! — изпищя Уон. — Бягай! Скрий се! Направи нещо! — Той погледна ужасен Клара и се хвърли към пулта за управление.

— Не ставай глупав! — извика тя и скочи да го спре. Клара беше силна жена, но в случая не успя да постигне нищо. Обхваналият го ужас даде сила на Уон. Той я отхвърли, разплакан от страх, и скочи при пулта.

Макар ужасена от този неочакван сблъсък, Клара се изплаши и от нещо друго. Всичко, което знаеше за хичиянските кораби, показваше, че човек никога не трябва да се опитва да смени зададения курс. Тя знаеше, че по-новите открития позволяваха да се направи това, но знаеше също, че не бива да се прави прибързано, а само след грижливо пресмятане и планиране, а Уон не беше в състояние да извърши такова пресмятане.

Но това нямаше никакво значение. Големият кораб с форма на акула се приближаваше.

Въпреки страха, Клара наблюдаваше с възхищение как пилотът на другия кораб с лекота променя курса и скоростта. Маневрата бе извършена с изключително майсторство. Уон стоеше вцепенен пред пулта и наблюдаваше с отворена уста, хленчейки. После, когато на екрана се появи огромният кораб, а след това излезе извън обзора на скенерите и се чу стържещият звук от люка на свързващия ръкав, той зарева от страх и се втурна към тоалетната. Клара остана сама. Тя видя как люкът се отваря. Така Джел-Клара Моинлин стана първото човешко същество, срещнало се с хичиянец.

Хичиянецът се подаде от люка, изправи се и застана пред нея. Беше по-нисък от Клара. Вонеше на нещо амонячно. Очите му бяха кръгли, защото това е най-добрата форма за орган, който трябва да се върти във всички посоки, но не бяха човешки очи. Нямаха концентричен пигментен кръг около зеницата. Нямаха и зеница, само прилично на кръст по-тъмно петно в средата на розов мрамор. Тазът му беше широк. Провиснала под таза, между бедрата, ако крайниците можеха да се оприличат на човешки крака, имаше капсула от светлосин метал. Повече от всичко друго хичиянецът приличаше на малко дете, напълнило гащите.

Тази мисъл проникна в обхванатия й от ужас ум и Клара малко се успокои… съвсем мъничко… съвсем за кратко време… крайно недостатъчно. Когато съществото пристъпи напред, тя отскочи назад.

Клара направи крачка и хичиянецът я последва. В този момент люкът отново се отвори и се показа още един. От напрежението и колебливите му движения на Клара й се стори, че той бе почти толкова изплашен, колкото и тя. Тогава каза, не защото очакваше, че ще бъде разбрана, а защото бе невъзможно да не каже нищо:

— Добре дошъл!

Съществото я изучаваше. Раздвоеният му език ближеше блестящите черни бръчки на лицето му. То издаваше странен, мъркащ звук, сякаш мислеше. Накрая, на някакъв близък до английския език, то заговори:

— Аз сам хициянец. Аз фравя теб не лошо.

То гледаше с възхищение и отвращение Клара, след това заговори бързо на другия, който започна да търси из кораба. Без особен труд намериха Уон и с лекота изведоха и Клара, и Уон през свързващите ръкави в хичиянския кораб. Клара чу стържещ звук от затварящи се люкове и веднага след това почувства трепване, което означаваше, че корабът на Уон е откачен. Беше пленница на хичиянски кораб.

Хичиянците не я нараниха. Ако имаха такова намерение, най-малкото не бързаха да го изпълнят. Бяха петима и всичките бяха много заети.

С какво бяха заети Клара не можеше да се досети и очевидно онзи с ограничения английски речник също беше твърде зает, за да се заеме с трудната задача да й обяснява. Онова, което явно искаха от Клара в момента, беше да не им се пречка. Нямаха никакъв проблем да й го обяснят. Една с прилична на изсъхнала кожа и болезнено силна хватка ръка я хвана и безцеремонно я бутна там, където искаха да седи.

Уон не им създаваше никакви проблеми. Той лежеше свит в един ъгъл със силно стиснати очи. Когато откри, че Клара е наблизо, той погледна с едно око към нея, побутна я по гърба, за да привлече вниманието й и прошепна:

— Мислиш ли, че наистина няма да ни направят нищо лошо?

Клара вдигна рамене. Уон застена почти безгласно, след това се сви в ембрионално положение. Тя с отвращение видя от устата му да се стича лига. Беше изпаднал в кататония.

Очевидно от Уон не можеше да очаква помощ. Трябваше да се изправи пред хичиянците сама… независимо какви бяха техните намерения.

Но това, което ставаше, бе прекрасно. Толкова много нови неща имаше за Клара! Нейните познания за хичиянските кораби бяха ограничени до антиките, които тя и другите изследователи на Гейтуей използваха.

Този кораб бе нещо съвсем различно. Той беше по-голям от петместните. Оборудването му далеч надминаваше дори уредите в частната яхта на Уон. Вместо едно, имаше три табла за управление. Разбира се, Клара не знаеше за какво са другите две, освен за пилотиране на кораба — съдържаха уреди и скали, каквито никога не бе виждала. Той не само имаше осем до десет пъти по-голям обем от един петместен кораб, но относително по-малка част от пространството беше заета от апаратура. В него бе възможно да се движи съвсем свободно! Вътре имаше и стандартни неща… предмет с форма на бобина, който светеше при пътуване със скорост по-голяма от скоростта на светлината, седалки с V-образна форма и т. н. Имаше и боксове, светещи със синя светлина, които скимтяха и присветваха, и различни кристали с форма на безконечен винт, които, Уон й каза ужасен, били за копане в черни дупки.

Но преди всичко там имаше хичиянци.

Хичиянци! Полумитичните, смущаващи, почти божествени хичиянди! Никое човешко същество не ги бе виждало дори на снимка. И там беше тя, Джел-Клара Моинлин, с пет от тези същества, около нея… мърморещи и съскащи, и чуруликащи, и миришещи доста странно.

Те й изглеждаха странно. Бяха по-дребни от хората и много широкият таз им придаваше походка на движещ се скелет. Кожата им бе гладка като пластмаса и предимно тъмна, макар че имаше петна и завъртулки от ярко златно и червено, които приличаха на индианска бойна украса. Физически не бяха просто слаби. Бяха мършави.

Нямаше много плът по бързите им, силни крайници и пръсти. Приличащите на изрязани от лъскава пластмаса лица бяха достатъчно пластични, за да придобиват различни изражения… макар Клара да не беше сигурна за значението на тези изражения.

И под чатала на всеки мъж или жена се олюляваше нещо голямо с конусообразна форма.

———————————————