— Направи нещо! — извика Еси, задърпа ме енергично към разголените си гърди и притисна ръката ми към масичката.

— Вече го правя, госпожо Бродхед — отвърна Алберт. Иглата на спринцовката се заби и в ръката ми се вля някакво лекарство. Усетих изтръпване. Болката намаля и стана поносима. — Не трябва прекалено да се тревожиш, Робин — каза мило Алберт, — и вие също, госпожо Бродхед. Очаквам тази исхемична атака от часове. Това е само симптом.

— Проклета нахална програма — изруга Еси, която я беше написала. — Симптом на какво?

— На започнал процес на окончателно отхвърляне госпожо Бродхед. Още не е критично, особено след като съм назначил лечение, заедно с болкоуспокояващи. Все пак предлагам утре да се извърши операция.

Вече се чувствах достатъчно добре и седнах на края на леглото. Проследих с палеца на крака си стрелките върху килима, сочещи към Мека.

— Как стои въпросът с поносимостта на тъканта?

— Уредено е, Робин.

Натиснах леко корема си. Не експлодира.

— За утре имам насрочени много срещи — възразих.

Еси, която нежно ме люлееше, стана и въздъхна.

— Упорит човек! Защо отлагаш? Можеше да извършиш трансплантацията преди седмици и да ни спестиш всички тези тревоги.

— Не исках — обясних аз. — Във всеки случай Алберт ми каза, че имам време.

— Имаш време! Разбира се, че имаш време. Затова ли се размотаваш нагоре-надолу, докато, о, извинявай, изведнъж се случи неочакваното, времето свърши и ти умреш? Аз те обичам топъл и жив, Робин, а не във вид на програма!

Зарових нос в шията й, после потрих буза.

— Болник! Махай се! — озъби се тя, но не се отдръпна, — Хм! Виждам, че се чувстваш по-добре.

— Доста по-добре.

— Достатъчно добре ли, за да говориш разумно и да уточниш постъпването си в болница?

Духнах в ухото й.

— Еси, естествено, че ще го направя, но не в тази минута. Ако правилно си спомням, двамата с теб имахме нещо важно да вършим. Но не пред Алберт. Така че ти трябва да се изключиш, стари приятелю.

— Разбира се, Робин. — Той се усмихна и изчезна. Но Еси ме отблъсна, загледа ме и поклати глава.

— Слушай, Робин — каза тя. — Искаш ли да те запиша като програма „Живот след смъртта“?

— В никакъв случай — възразих аз. — Точно сега не това обсъждаме.

— Обсъждаме! — присмя се тя. — Ха, зная аз твоето обсъждане… Исках само да кажа, че ако те превърна в безтелесен ум, Робин, можеш да се обзаложиш, че в някои отношения ще те направя съвсем различен!

Беше много спокоен ден. Нищо чудно, че бях забравил някои маловажни подробности. Моята секретарска програма, разбира се, не беше забравила. Сервизната врата на килера се отвори и влезе процесия от „Сервиране по стаите“ с вечеря не за двама, а за четирима. Тогава изведнъж си спомних.

— О, Господи — възкликна Еса и се удари по челото с обратната страна на ръката. — Твоят беден приятел с жабешкото лице, Робин, когото покани на вечеря! Погледни се! Бос! И по бельо! Некультурньй наистина, Робин. Ставай и се обличай!

Станах, защото нямаше никаква полза да споря, но все пак и възразих.

— Вярно, че съм по бельо, но какво да кажа за теб?

Еси ме погледна язвително. Всъщност тя не беше по бельо, а в една от онези разцепени отстрани китайски дрехи. Приличаше колкото на рокля, толкова и на нощница. Използваше я ту за едното, ту за другото.

— Когато се отнася за лауреат на Нобелова награда — каза Еси укорително, — всичко, което носи, е добро. Взела съм си и душ, а ти не си и смърдиш като пръч… И, о, Боже мой — добави тя и обърна ухо към вратата, — мисля, че са вече тук!

Еси тръгна към вратата, а аз — към банята, но се забавих достатъчно дълго, за да чуя шума от спора. Един от сервитьорите, който най-малко от всичко беше такъв, също се заслуша, намръщи се и машинално се пресегна към издутината под мишницата си. Въздъхнах, оставих ги да се оправят и влязох да се изкъпя.

Всъщност това не беше баня. Беше цял апартамент. Ваната бе достатъчно голяма за двама души. Може би дори за трима или четирима, но аз си мислех за двама… макар че се зачудих какво ли обичат да правят арабските туристи в техните бани. Във ваната имаше скрито осветление, скулптури, от които течеше топла или студена вода. Подът беше застлан с дебел килим. И всичките просташки неща като тоалетни бяха в благоприлични самостоятелни малки кабини. Беше странно, но хубаво.

— Алберт — извиках, докато свалях потника си през главата.

— Да, Робин? — отговори Алберт. Не се появи образ, чу се само гласът.

— Това като че ли ми харесва. Погрижи се да го заснемеш. Искам такава баня в жилището ми на Тапанско море.

— Разбира се, Робин — отвърна той, — но междувременно мога ли да ти напомня, че гостите ти те чакат?

— Можеш, защото вече го направи.

— И не се преуморявай, Робин. Лекарството, което ти дадох, има само временно действие, освен ако…

— Изключи се! — заповядах аз и влязох в хола да поздравя гостите. Масата беше отрупана с кристал и порцелан, горяха свещи, виното бе в кофичка с лед, сервитьорите стояха учтиви и внимателни. Дори и онзи, с издутината под мишницата.

— Извинявайте, че ви накарах да чакате, Оди — казах аз и им се усмихнах, — но имах тежък ден.

— Вече им казах — обади се Еси и подаде една чиния на младата ориенталска гостенка. — Налагаше се, тъй като тъпият полицай на вратата ги взе за терористи.

— Опитах се да му обясня — измърмори Уолтърс, — но той не говореше английски. Наложи се госпожа Бродхед да превежда. Добре е, че знаете холандски.

Еси вдигна грациозно рамене.

— Ако говориш високо, няма значение дали говориш холандски или английски. Важно е също така — каза тя информативно — състоянието на ума. Кажи ми, капитан Уолтърс, когато говориш на чужд език, който другият не разбира, какво си мислиш?

— Ами, мисля, че не съм го казал правилно.

— Ето, виждаш ли! Точно така. А пък аз си мисля, че той не ме е разбрал правилно. Това е основно правило при говорене на чужд език.

Почесах се по корема.

— Хайде да вечеряме — предложих и тръгнах към масата, но не пропуснах погледа на Еси, затова се постарах да бъда общителен. — Всички изглеждаме доста жалки — казах направо, имайки предвид гипса на китката на Уолтърс, ожуленото лице на Йе-ксинг, все още подутия нос на Еси. — Сякаш сме се били.

Оказа се, че казаното от мен не е никак тактично, тъй като Уолтърс бързо ме информира, че наистина са се били под влияние на телепатичния психокинетичен приемопедавател на терористите. Тогава поговорихме малко за терористите. След това за жалкото състояние, в което се намираше човешката раса. Не беше весел разговор, особено когато Еси започна да философства.

— Какво скапано същество е човекът — каза тя, а после се коригира. — Не. Не съм справедлива. Човешкото същество може да бъде доста добро, дори толкова добро, колкото присъстващите тук четирима. Не съвършено. Но статистически от, да речем, от сто възможности за проява на доброта, алтруизъм, благоприличие… всички онези черти, които ние хората ценим, нали разбирате… в действителност ще ги проявят не по-малко от двадесет и пет души. Но народите? Политическите групировки? Терористите? — Еси поклати глава. — От сто случая нито един. Или може би един, и то, можете да сте сигурни, с някаква користна цел. Виждате ли, злобата е черта, която се сумира. В отделното човешко същество тя може да е колкото едно зрънце. Но ако се събере, от примерно десет милиона човешки същества в една малка страна или група хора, тя става достатъчно голяма, за да унищожи целия свят!

— Готов съм за десерта — казах аз и дадох знак на сервитьорите.

Ще си помислите, че намекът беше достатъчно ясен за гостите ми, особено като се вземе предвид, че вече знаеха за тежкия ден, който бяхме имали! Нищо подобно! Уолтърс беше упорит. Той не бързаше с десерта. Настоя да ми разкаже историята на живота си, продължи да гледа към сервитьорите, а аз се чувствах доста неудобно и причината за това не беше само коремът ми.