Гледах я слисан. За момент не можех да говоря. Умът ми блуждаеше.

— Направи каквото ти казах! — изкрещя тя и аз най-после си възвърнах гласа.

— Не медицинската програма! — възразих аз. — Има нещо по-добро! — Обърнах се и извиках в разредения въздух: — Зигфрид фон Шринк! Помощ! Имам спешна нужда от теб!

Имаше време при моите психоаналитични сеанси, когато стоях като на тръни, докато чаках Зигфрид да се появи. Понякога трябваше наистина много да чакам, защото през онези дни Зигфрид беше закърпен от хичиянски схеми и човешки програми, а не представляваше програма, направена от жена ми Еси. Еси бе добра в професията си. Времето на реакция от милисекунди намаля на нано–, пико–, фемтосекунди33, така че Алберт реагираше в реално време също като човек… о, по дяволите, не като човек! Много по-бързо от човек!

И така, когато Зигфрид не се появи веднага, изпитах чувството, което човек изпитва, когато при завъртане на ключа, лампата не светва, защото крушката е изгоряла. Човек знае защо лампата не свети и повече не върти ключа.

— Не си губи времето — каза Еси зад мен. Ако за един глас може да се каже, че е бледен, това беше нейният. Обърнах се и й се усмихнах несигурно.

— Предполагам, че нещата са по-лоши, отколкото си мислехме — признах аз. Лицето й наистина беше бледо. — Веднага ме изпълниха спомени — добавих, опитвайки се да отклоня разговора така, че да не трябва да уточняваме колко по-лоши бяха нещата. — Когато се подлагах на психоанализа при Зигфрид, чакането да се покаже беше най-тежката част. Винаги се чувствах напрегнат и… — Започнах да бръщолевя глупости. Можех да продължа така безкрай, ако не бях видял в очите на Еси, че трябва да престана.

Обърнах се и в същия миг чух гласа му.

— Съжалявам, че ти е било толкова тежко, Робин — каза Зигфрид фон Шринк.

Дори за холографска проекция Зигфрид изглеждаше много зле. Беше отпуснал ръце в скута си, седнал неудобно върху нищо. Програмата не се беше постарала да му осигури стол или възглавница. Нищо! Изглеждаше — един от малкото случаи, които си спомням — доста разтревожен. Огледа всички, втренчили очи в него, и въздъхна преди да заговори.

— Е, Робин — започна Зигфрид, — искаш ли да ми кажеш какво те тревожи?

Чух как Оди Уолтърс си пое дъх да му отговори, а Джени цъкна с език да го спре, защото Еси беше поклатила глава. Не ги гледах.

— Зигфрид, стар изнемощял магьоснико, имам проблем, който е точно от твоята област.

Зигфрид ме погледна под вежди.

— Слушам, Робин.

— Става дума за случай на Фюуг34.

— Остър?

— Липса на капацитет — казах аз.

Той кимна, сякаш беше очаквал точно това.

— Предпочитам да не използваш термини от психоанализата, Робин. — Зигфрид пак въздъхна, но продължи да сплита и разплита пръсти в скута си. — Кажи ми, ти ли имаш нужда от помощ?

— Всъщност не, Зигфрид — признах аз. В този момент цялата игра можеше да се провали, Мисля, че едва не се провали. Той замълча за миг, но не остана напълно неподвижен… пръстите му се извиваха и сплитаха, във въздуха блещукаше синя светлина и очертаваше контурите на тялото му, което се движеше. — Един приятел, Зигфрид, може би най-добрият приятел, който съм имал на този свят. В голяма беда е — поясних аз.

— Разбирам — каза той и кимна, сякаш наистина разбираше… което, предполагам, беше доста вярно, — Надявам се знаеш — допълни той, че на приятеля ти не може да се помогне, ако не присъства лично.

— Той присъства, Зигфрид, — тихо промълвих аз.

— Да — отвърна Зигфрид — така си и помислих. — Сега пръстите му бяха спокойни и той се облегна назад, сякаш имаше стол, на който да се облегне. — Предлагам да ми разкажеш… — усмихна се Зигфрид с най-доброжелателната усмивка, която съм виждал през живота си — …и този път можеш да използваш и термини от психоанализата, ако искаш.

Зад себе си чух Еси тихо да издишва и разбрах, че и двамата се бяхме опитали да задържим дъха си. Пресегнах се за ръката й.

— Зигфрид — започнах аз, вече изпълнен с надежда. — доколкото зная терминът фюуг се отнася до бягство от действителността. Ако човек се окаже в положение на двойна обвързаност… извинявай. Искам да кажа, ако се намира в положение, когато един много силен стремеж е осуетен от друг, така че той не може да живее с конфликта… му обръща гръб. Бяга. Прави се, че конфликтът не съществува. Зная, че смесвам няколко различни психотерапевтични школи, Зигфрид, но успях ли да предам основната идея?

— Почти, Робин. Във всеки случай разбрах какво искаш да кажеш.

— Например… — подвоумих се. — Може би някой силно влюбен в собствената си жена, който научава, че тя има любовна връзка с най-добрия му приятел. — Почувствах как Еси ми стисна ръката. Не бях засегнал нейните чувства; тя ме окуражаваше.

— Ти смесваш стремеж с емоции, Робин, но това няма значение. Накъде биеш?

Не допуснах да ме притисне.

— Друг пример — продължих — може да е религията. Някой дълбоко вярващ, който открива, че няма Бог. Слушаш ли ме, Зигфрид? За него това е въпрос на вяра, макар да знае, че има много интелигентни хора, които не са съгласни… а после, малко по малко, намира все повече и повече поддръжка за тяхното мнение и накрая е объркан.

Зигфрид кимна учтиво, слушаше, но пръстите му отново започнаха да се движат.

— Така че е принуден да приеме квантовата механика — завърших аз.

И това беше вторият пункт, при който всичко можеше да рухне. Мисля, че почти рухна. Холограмата трепна за момент, изразът на лицето на Зигфрид се промени. Не мога да кажа какъв стана, но не беше онзи, който познавах. Беше като замъглен и омекотен.

Гласът му обаче остана твърд.

— Когато говориш за стремежи и фюуги, Робин — каза той, — ти имаш предвид човешки същества. Да предположим, че пациентът, за когото се интересуваш не е човек. — Зигфрид спря за миг, след това добави: — Почти. — Издадох поощрителен звук, защото всъщност не знаех как да продължа. — Това ще рече, да предположим, че тези стремежи и емоции са програмирани в него, но, да предположим, по начин, по който хората могат да бъдат програмирани да вършат нещо, например, да говорят чужд език, след като са напълно зрели, Знанието го имат, но то е асимилирано несъвършено. Говорят с акцент. — Той замълча. — Ние не сме хора — допълни. Еси силно стисна ръката ми. Предупреждение.

— Алберт е програмиран с човешка идентичност — напомних аз.

— Да. Доколкото това е възможно. Дори много — съгласи се Зигфрид, но лицето му остана тъжно. — И все пак Алберт не е човек, както и никоя компютърна програма. Споменавам го само, защото ние не можем да почувстваме, например, телепатично психокинетичния приемопредавател. Когато човечеството полудява в съответствие с лудостта на някого, ние не чувстваме нищо.

Сега почвата беше много хлъзгава, тънкият лед под краката ми се бе напукал и ако стъпех невнимателно, можех да пропадна в тресавището. Еси стискаше силно ръката ми. Другите почти не дишаха.

— Зигфрид — въздъхнах, — човешките същества също са различни. Но ти винаги си ми казвал, че това няма голямо значение. Твърдеше, че проблемите на ума са в ума и лекът за тяхното преодоляване е също там. Ти само помагаш на пациентите да изкарат проблема на повърхността, където могат да се справят с него, вместо да стои заровен дълбоко в ума и да причинява мании и неврози… и фюуг.

— Вярно е, казвал съм го, Робин.

— Ти просто го изритваш, Зигфрид, нали? Измъкваш го от мястото, където се е скрил.

Той се усмихна… доста бледа, но все пак усмивка.

— Близко си до истината, предполагам.

— Така. А сега ми позволи да изпробвам една теория върху теб. Да предположим, че този мой приятел — точно тогава отново не се реших да спомена името му — има конфликт, който не може да разреши. Той е много интелигентен и изключително добре информиран. Има достъп до най-добрите и последни открития на науката и до всички нейни клонове… особено физика и астрофизика, космология и останалото. Тъй като квантовата механика е основата на тези науки, той я приема като валидна… не може да свърши замислената от него работа без квантова механика. Това е основата на неговото програмиране. — За малко да кажа „самоличност“.