— Добре ли си, Туайс? — попитал той. Тя не отговорила. Това бил достатъчен отговор.
Той въздъхнал и се обърнал към следващия проблем.
— Е, Шоин?
Офицерът по съобщенията изглеждала почти толкова смутена, колкото и Туайс.
— Установени са няколко концептуални кореспонденции, Капитане — докладвала тя. — Но преводът още не е извършен.
Мускулите по лицето на Капитана трепнали. Имало нещо неочаквано, нелогично, което не било в ред, което никога досега не се било случвало. Онези комуникации… тяхното съществуване било не само опасно, но и били на няколко езика! Няколко! Не само на два, както било според хичиянската схема. Не само на езиците, изразяващи действие и състояние, каквито използвали самите хичиянци, но и на буквално множество други непонятни езици. Може би досадата от слушането на това безкрайно бърборене щяла да е по-малка, ако можел поне да разбира какво приказват.
Толкова много тревоги и проблеми! Не само Туайс, която с всеки изминал час ставала видимо по-слаба и по-странна, но и ужасният шок от разбирането, че някакво нехичиянско същество използва механизми, които могат да проникнат в черна дупка. Но най-голямото безпокойство на Капитана идвало от съмненията, че няма да може да се справи с всичките тези предизвикателства. Междувременно трябвало да се свърши определена работа. Те безпроблемно открили платноходката и се насочили към нея. Изпратили й съобщение, но съобразили и не изчакали отговор. Командният кораб, разбуден от хилядолетния си сън, пристигнал навреме. Те се скачили с него и се прехвърлили на по-големия, по-мощен кораб. Това също станало без проблеми, макар че Туайс, която се задъхвала и хленчела, докато се пренасяла от единия борд на другия, се забавила със задачата за дистанционно управление от новия кораб. Не последвало нищо лошо, обаче. И приличащият на мехур товарен влекач също се появил където трябвало да бъде, при това дори навреме. Целият процес отнел почти дванадесет часа. За Туайс това били часове на непрекъснат изтощителен труд. Капитана бил по-малко натоварен и имал възможност от време на време да хвърля по едно око към нея. Той наблюдавал как кожата й от медна става виолетова от неудовлетворено желание, макар че едва се държала от умора. Това го тревожело. Били толкова неподготвени за всичките тези предизвикателства! Ако знаели, че ще настъпят такива непредвидени обстоятелства, Капитана лесно можел да докара допълнителен оператор на безпилотен летателен апарат да помага на Туайс. Ако им било минало през ум, че ще е необходимо, те можели преди всичко да летят с команден кораб и да си спестят напрежението от това прехвърляне. Ако се били сетили… Ако били очаквали… Ако нещо им било подсказало…
Не знаели. И наистина, как биха могли да знаят? Дори в мащабите на галактичното време били изминали само няколко десетилетия от последното излизане от скривалището им в ядрото… само един миг в астрономическо време и как можел някой да предположи, че за това време ще се случат толкова много неща?
Капитана заровил в пакетите с храна, докато намерил най-вкусната и най-лесната за храносмилане и я дал на Туайс. Тя нямала апетит. Движенията й били забавени, неуверени и с всеки час й ставало все по-тежко. Но Туайс си свършила работата. Когато най-после платната на фотонния кораб били свити, големият търбух на мехурчестия кораб отворен и приличната на къртица капсула с пътниците от платноходката бавно се плъзнала в мехура, Капитана започнал отново да диша спокойно. За Туайс това била най-трудната част от работата. Сега тя щяла да има възможност да си почине… може би дори възможност да го направи заедно с Капитана, за което копнеели нейното тяло и душа.
Тъй като пътниците от платноходката били реагирали на неговото предупреждение мигновено — за тях то било мигновено, — техният отговор пристигнал преди голямата светеща сфера да се затвори върху им. Офицерът по съобщенията Шоин набрала необходимата команда и на екрана се появило съобщението:
„Ние приемаме, че не трябва да завършим своето пътуване.
Ние искаме да ни заведете до място, където ще бъдем в безопасност.
Ние питаме: връщат ли се Убийците?“
———————————————
Хичиянците оставили хората да открият само малки изследователски кораби, но се постарали да скрият специалните. Например, мехурестите транспортни кораби. Всъщност те представлявали куха метална сфера с двигател за свръхсветлинна скорост и съответната навигационна апаратура. Хичиянците очевидно са ги използвали за пренасяне на насипни материали от едно място на друго. Един мехурест транспортен кораб може да побере товар колкото хиляда транспортни кораба от класа на „С.Я.“ Десет такива кораба за едно десетилетие биха могли да решат проблема с пренаселването на Земята.
———————————————
Капитана вдигнал съчувствено рамене. Той се обърнал към Шоин.
— Предай им: засега ви връщаме във вашата собствена система. Ако е възможно, ще ви върнем тук по-късно.
По лицето на Шоин се изписало напрежение, примесено с емоции.
— Какво да отговоря на въпроса за Убийците?
Капитана усетил пробождане в коремната област.
— Кажи им, че още не.
Но страховете на другите не били на първо място в ума на Капитана, нито дори тревогата му за Туайс. Хичиянците притежавали изненадващо много човешки черти: любопитство, любов между мъжа и жената, семейна солидарност, привързаност към децата, удоволствие от работата със символи. Величината на тези общи черти обаче не била винаги една и съща. Имало една психологическа характеристика, която хичиянците притежавали в много по-силна степен от повечето хора: Отговорност.
За хичиянците било почти физически невъзможно да не изпълнят задължение или да не поправят сторено зло. За тях съществата от платноходката били специален случай. Те им били задължени. От тях хичиянците научили най-ужасния факт, с който се били сблъсквали.
Хичиянците и блатните от платноходката се познавали добре, но отдавна не се били срещали. За съществата от платноходката познанството започнало лошо. За хичиянците то завършило още по-лошо. За никоя от двете страни не било възможно да забрави другата.
Блатните жители пеели бавно и гъргорещо своите легенди и разказвали как конусообразните спускаеми апапати на хичиянците неочаквано се появили, ужасно сурови и страхотно бързи, в сладката тиня на техния дом. Хичиянските кораби префучали покрай плуващите аркологии и причинили големи кавитадии и значителни местни температурни колебания. Мнозина умрели. Много щети били нанесени, преди хичиянците да разберат, че това са усещащи и дори цивилизовани същества, макар и бавни.
Хичиянците били много шокирани от стореното. Те се опитали да поправят нанесените щети. Първата стъпка била създаване на средство за общуване, но тя била трудна за изпълнение. Задачата отнела много време — много за хичиянците, макар за блатните да било минало причудливо малко време, когато някаква твърда, гореща, осмостенна призма се спуснала предпазливо в средата на една аркология. Почти веднага тя започнала да им говори разбираемо, макар и граматически смешно и неправилно, на техния собствен език.
След това събитията протекли с шеметна бързина… за блатните. За хичиянците, които ежедневно ги следели, техният живот бил бавен като израстване на лишеи. Самият Капитан посетил тяхната гигантска газова планета — тогава не бил капитана, по-скоро каютен прислужник: млад повърхностен авантюрист, зареден с онзи значителен, макар и предпазлив, хичиянски оптимизъм за безграничното бъдеще, който се стоварил върху блатните жители така ужасяващо. Газовият гигант не бил единственото чудесно, вълнуващо място, посетено от младия хичиянец. Той бил и на Земята и се срещнал с австралопитеките, помогнал да се съставят карти на газовите облаци и квазарите, извозил няколко екипажа до различни предни постове и строителни обекти. Минали години. Минали десетилетия. Работата по създаването на средство за общуване с блатните бавно напредвала. Тя щяла да върви малко по-бързо, ако хичиянците я смятали за особено важна. Но те не мислели така. И във всеки случай, нямало как да върви много по-бързо, защото животът на блатните протичал много бавно.
