Но работата била интересна в антикварен, туристически смисъл, защото блатните съществували от много, много отдавна. Студената биохимия на техните тела била почти триста пъти по-бавна от тази на хичиянците или на хората. Писаната история на хичиянците датирала отпреди пет или шест хилядолетия… повече или по-малко колкото и човешката, при същото ниво на технологическо развитие, докато на блатните била триста пъти по-стара. Съществували последователни исторически данни отпреди почти два милиона години. Най-ранните приказки и легенди били десет пъти по-стари. Те не били по-трудни за превеждане от по-късните, защото блатните били бавни дори в еволюцията на езика, но безтелесните умове, които ги превеждали, не ги намерили за много интересни. Те отлагали работата по тяхното превеждане… докато не открили, че в две от тях става дума за посещения от Космоса.

Когато мисля за всичките тези години, през които човешката раса се трудеше с унизителното чувство за малоценност — защото хичиянците бяха направили много повече от нас и го бяха направили много по-рано, — изпитвам съжаление за много неща. Мисля, че най-много съжалявам, задето не познавахме тези две легенди на блатните. Не искам да кажа самите легенди, защото те само биха ни дали още едно нещо, за което да се безпокоим, макар и успокоително далечно. Имам предвид главно тяхното влияние за развитието на хичиянския морал.

Първата легенда била от зората на цивилизацията на блатните. Тя била доста двусмислена. Разказвала за посещение на богове. Те дошли при тях и били толкова блестящи, че дори блатните с техните елементарни зрителни органи ги видели… с такова силно излъчване на енергия, че накарали мъгливите газове да заврят и мнозина умрели. Само това направили. После си отишли и никога не се върнали. Песента не казвала много нещо. Тя не съдържала никакви интересни за хичиянците подробности. В по-голямата част от нея се разказвало за един прастар герой, живял в тинята, който дръзнал да се противопостави на посетителите и за награда станал владетел на цял мочурлив сектор от тяхната планета.

Втората легенда била по-специфична. Тя датирала от около един милион години по-късно… почти в историческия период. В нея също се пеело за посетители, чужди на техния плътен роден свят, но този път те не били туристи. Не били и завоеватели. Били бегълци. Те кацнали на мочурливата повърхност, лошо екипирани за оцеляване в среда, която била за тях студена плътна отрова.

———————————————

———————————————

И се скрили там. Останали дълго време, според стандартите на блатните жители повече от сто години. Достатъчно дълъг период, за да могат блатните да ги открият и дори да установят контакт. Бегълците били нападнати от някакви Убийци-пришълци, горящи като огън, с оръжия, които смазвали и изгаряли. Те изпепелили планетата им и унищожили космическите им кораби.

А след това, когато наследниците на бегълците успели да оцелеят и дори да се размножат, всичко свършило. Горящите Убийци ги намерили и изпарили цяла огромна плитчина от тинестото метаново море, пресушили я, за да ги унищожат.

Когато хичиянците чули тази легенда, те били готови да я приемат за измислица, но един термин ги накарал да се замислят. Изразът не бил лесен за превеждане, защото трябвало да се запази както в непълното общуване с бегълците, така и в изтеклите два милиона години. Но се запазил.

Това станало причина хичиянците да спрат всичко, което вършели, и да се концентрират върху една задача: проверка на старата легенда. Те потърсили дома на бегълците и го намерили… планета, обгорена от експлозията на слънце. Хичиянците потърсили и намерили артефакти от предишни космически цивилизации. Не много. И в ужасно лошо състояние. Почти четиридесет отделни парчета и отломки от полустопени машини. Чрез изотопен анализ те ги отнесли към две отделни епохи. Едната от тях съвпадала по време с пристигането на бегълците на тинестата планета. Другата била много милиони години по-стара.

Хичиянците заключили, че историите били верни: съществувала била такава раса Убийци. Те били унищожили всички открити от тях космически цивилизации в продължение на повече от двадесет милиона години.

И хичиянците повярвали, че тази раса още съществувала някъде. Защото изразът, който бил толкова труден за превеждане, описвал разширяването и свиването на небесата от същества, които умеели да си служат с огън така, че всички звезди и галактики да се унищожат взаимно. За определена цел. Било невъзможно да се предположи, че тези титани не се таят някъде, за да видят резултатите от процеса, който започнали.

И светлата мечта на умните хичиянци се провалила, а блатните запели нова легенда: за хичиянците, които ги посетили, научили се да се страхуват и избягали.

И така, хичиянците заложили своите капани, скрили по-голямата част от другите доказателства за съществуването си и се оттеглили в скривалището си в сърцето на Галактиката.

В известен смисъл блатните били един от тези капани. ЛаДзхаРи знаел това. Всички го знаели. Затова той се подчинил на родовата повеля и съобщил за онзи първи допир на друг ум до неговия. Очаквал и отговор, макар че били минали години, дори в мащаба на времето на ЛаДзхаРи, от последната хичиянска поява, а след това имало само кратки рутинни проверки с телепатичния психокинетичен приемопредавател. Той също очаквал, че когато дойде, отговорът няма да му хареса. Цялата епична борба за построяване и изпращане на междузвезден кораб, прекараните вече столетия в тяхното хилядолетно пътуване — напразни! Вярно, че полет, продължаващ хиляда години, за ЛаДзхаРи не бил повече от едно обичайно пътуване на лов за китове за земните капитани. Но и на китоловеца не би му харесало да се върне от океана без улов. Целият екипаж бил разстроен. Вълнението сред блатните на платноходката било толкова голямо, че някои неволно изпаднали в любовно настроение. Тинестата течност била разбита и се образували кавитационни мехури. Една от женските умряла. Един мъжкар, ТсуТсуНга, бил деморализиран и заопипвал оцелелите женски, и то не за вечеря.

— Моля те, не ставай глупав — казал ЛаДзхаРи. Мъжкарят, за да оплоди една женска, трябвало да изразходва толкова много енергия, че понякога рискувал живота си. За женските нямало никаква заплаха — техният живот просто бил пожертван, за да износят плода… Но те, разбира се, не го знаели, както всъщност не знаели и почти нищо друго.

ТсуТсуНга отговорил сериозно:

— Ако не мога да се обезсмъртя като отида на друга планета, поне да стана баща на син.

— Не! Моля те! Помисли, приятелю — замолил го ЛаДзхаРи, — ако искаме, ние можем да се приберем у дома. Можем да се върнем като герои в нашите аркологии, можем да пеем нашите легенди така, че целият свят да ни слуша… — Защото тинята на техните домове пренасяла звука така добре, както морето, и техните песни достигали толкова далеч, колкото песните на големите китове.

———————————————