Отидох до прозореца на втория етаж да погледам парада. Минаваха по Уийн, по десет в редица — с ленти, плакати, викащи. Досада. Може би повече от досада. От другата страна на улицата, пред спирката, имаше някакво боричкане — полицаи и демонстранти, поддръжници на превъоръжаването и пацифисти. От начина, по който се налагаха с плакатите, не можеше да се каже кои какви са. Еси дойде при мен, понесла своя „Голям Чон“, погледна към тях и поклати глава.

— Хареса ли ти сандвича? — попита тя.

— Чудесен е — отговорих, с уста, пълна с въглерод, водород, кислород, азот и следи от елементи. Еси ме погледна по начин, от който разбрах, че не ме е чула. — Казах, че е чудесен — повторих по-силно.

— Не можах да чуя от шума — оплака се тя и облиза устни. Еси харесваше храната, която продаваше. Кимнах с глава към парада.

— Не зная дали това е толкова добро — подхвърлих.

— Мисля, че не е — съгласи се Еси и погледна с отвращение към групата, която, струва ми се, наричаха зуави21… във всеки случай, тъмнокожи в униформа. Не можах да видя отличителните знаци на тяхната националност, но всеки имаше автоматично огнестрелно оръжие, с което правеха хватки: премятаха го, удряха приклада в тротоара, а то отскачаше и отново падаше в ръцете им. И всичко това вършеха без да спират да маршируват.

— Може би е по-добре да тръгваме за съда — предложих аз.

Тя се пресегна и събра трохите от моя сандвич. Когато преминат четиридесетте, рускините се превръщат в лоени топки или изсъхват и се мумифицират. С Еси не беше така. Тя все още бе изправена и стройна, както в първия ден на нашето запознанство.

— Може би — съгласи се тя и започна да прибира компютърните си програми — всяка в съответното ветрило с данни. — Като дете съм виждала достатъчно много униформи и затова не изгарям от желание да ги гледам.

— Не може да има парад без униформи.

— Нямам предвид само парада. Погледни. Има ги и по тротоарите. — Беше вярно. Почти всеки четвърти мъж или жена беше в някаква униформа. Нормално. Това желание се бе промъкнало и в мен. Разбира се, всяка страна винаги има някакъв вид въоръжени сили, но те не се разхождат така открито, стоят затворени като домашен пожарогасител. Хората фактически никога не ги виждат. А сега те все повече и повече открито демонстрираха своето съществуване.

— Все пак — започна Еси, докато добросъвестно прибираше трохите от „ЧОН“ в табличка за еднократна употреба и се оглеждаше за кошче — ти сигурно си доста уморен и е най-добре да тръгваме. Подай ми твоята табличка, моля.

Изчаках я на вратата. Дойде намръщена.

— Кошчетата са препълнени. В инструкцията е казано съвсем ясно, когато се напълнят шестдесет процента, да се изпразват… Какво ще стане, ако едновременно излязат много хора? Трябва да се върна и да обърна внимание на управителя… О, по дяволите — извика тя и изражението на лицето й се промени. — Забравих си програмите! — Еси се втурна нагоре по стълбите, където беше оставила ветрилата с данни.

Стоях на вратата, чаках и гледах парада. Беше направо отвратително! Минаваха истински оръдия, инсталации за изстрелване на противосамолетни ракети, бронетранспортьори. А зад тях вървеше група гайдари, следвана от отделение автоматчици. Чух зад себе си шум от отваряне на врата и отстъпих встрани. Беше Еси.

— Намерих ги, Робин — обяви тя усмихната. В ръцете си държеше дебел сноп ветрила. Нещо като оса избръмча покрай лявото ми ухо. В Ротердам няма оси. А след това видях Еси да полита назад. Вратата се затвори зад нея. Не беше оса. Беше куршум. Едно от онези скорострелни оръжия е било заредено и е стреляло.

На времето едва не загубих Еси. Беше много отдавна и почти бях забравил. Но сега, когато отворих проклетата врата и се наведох над нея, споменът изскочи в съзнанието ми, сякаш бе станало вчера. Тя лежеше по гръб, снопът ветрила с данни беше паднал върху лицето й. Вдигнах го и видях, че макар лицето й да бе окървавево, очите й бяха широко отворени и ме гледаха.

— Ей, Робин! — каза тя недоумяващо. — Ти ли ме удари?

— По дяволите, не! За какво да те удрям? — Една от сервитьорките дотича с тампон от книжни салфетки. Грабнах ги от ръцете й и посочих към електрокараваната с надпис „Poliklinische centrum“22 спряла на пресечката поради парада.

— Ей, ти! Извикай онази линейка! И полицията!

Еси се изправи и отмести ръката ми. Около нас се струпаха полицаи и сервитьори.

— Защо линейка, Робин? — попита тя, не без основание. — Та това е само кръв от носа ми, виж! — Беше вярно. Все пак се оказа куршум, но той бе ударил снопа ветрила и бе заседнал в тях. — Програмите ми! — проплака Еси и задърпа полицая, който искаше да ги вземе, за да извади куршума като веществено доказателство. Бяха унищожени. А денят ми провален. Докато двамата с Еси преживявахме нашата малка среща със съдбата, Оди Уолтърс запознаваше своята приятелка със забележителностите на Ротердам. Беше се изпотил от срещата с мен. Наличието на много пари има такова въздействие върху хората, а липсата на пари не позволяваше на Уолтърс и Йе-ксинг да се насладят на забележителностите на Ротердам. Все пак за Уолтърс, който идваше от планетата Пегис, и за Йе-ксинг, която рядко слизаше от „С.Я.“ и не отиваше по-далеч от околностите на стартовата площадка, Ротердам бе метрополия. Те не можеха да си позволят да купят нещо, но можеха да разглеждат витрините. Бродхед поне се бе съгласил да се срещне с тях, не преставаше да си повтаря Уолтърс. Но когато си позволеше да мисли за това с известно задоволство, тъмната страна на съзнанието му реагираше с жестоко презрение: Бродхед бе казал, че ще се срещне с тях. Но определено бе изглеждал ентусиазиран.

— Защо се потя толкова? — попита той на висок глас.

Йе-ксинг пъхна ръката си в неговата за морална подкрепа.

— Всичко ще се уреди — отговори косвено тя. Оди Уолтърс я погледна с благодарност. Уолтърс не беше много висок, но Джени Йе-ксинг бе направо дребна. Всичко в нея беше малко, с изключение на блестящите й черни очи и това бе резултат от хирургическа намеса, глупост от времето, когато беше влюбена в един шведски търговски директор и мислеше, че гънката около очите й е причина той да не отговаря на чувствата й. — Е? Да влезем ли?

Уолтърс нямаше представа за какво говори тя и го показа, като се намръщи. Йе-ксинг побутна с малката си, ниско подстригана глава рамото му и погледна към надписа върху фасадата на високата сграда. С бледи букви, които сякаш висяха в празното черно пространство, пишеше: „Живот след смъртта“.

Уолтърс прочете надписа, след това пак се обърна към Йе-ксинг.

— Сигурно е погребално бюро — предположи той и се засмя, защото си помисли, че е разбрал хумора в шегата й. — Но ние още не сме толкова зле, Джени.

— Да — кимна тя, — не сме чак толкова зле. Не позна ли името?

И тогава, разбира се, той се сети. Един от многото холдинги на Робинет Бродхед.

Колкото повече човек научава за Бродхед, толкова повече разбира с какви неща би се съгласил да търгува. Това искаше да каже Джени.

— Защо не? — съгласи се Уолтърс и я поведе през въздушната завеса в прохладния, притъмнен магазин. Ако не беше погребално бюро, най-малкото бе ремонтиран от същите майстори. В дъното се чуваше приглушена музика, носеше се аромат от естествени цветя, макар че единствените цветя, които се виждаха, бяха букет от ярки рози в кристална ваза. Пред тях се изправи висок, красив, възрастен мъж. Уолтърс не разбра дали стана от някой стол, или се материализира в холограма. Мъжът се усмихна топло и се опита да отгатне техните националности. Сбърка.

— Guten tag23 — поздрави той Уолтърс и: — Gor ho oyney24 — към Йе-ксинг.

— И двамата говорим английски — каза Уолтърс. — Вие говорите ли английски?