Последва учтиво повдигане на вежди.

— Разбира се. Добре дошли в „Живот след смъртта“. Някой ваш близък ли ще умре?

— Доколкото зная, не — изненада се Уолтърс.

— Разбирам. Естествено, ние можем да направим много, дори ако човекът вече се намира в клинична смърт, макар че колкото по-рано, толкова по-добре… Или вие предвидливо правите планове за вашето собствено бъдеще?

— Нито едното, нито другото — отвърна Йе-ксинг. — Просто искаме да знаем какво предлагате.

— Естествено. — Мъжът се усмихна и им посочи удобното канапе. Видимо не направи нищо, но осветлението се засили, а музиката притихна с няколко децибела. — Визитката ми — каза мъжът и подаде едно картонче на Уолтърс, с което отговори на въпроса, който го измъчваше: визитката бе осезаема. Такава беше и фигурата, която му я подаде. — Позволете ми да ви изложа основните услуги, които извършваме. Така ще си спестим време. Ще започна с това, че „Живот след смъртта“ не е религиозна организация и не предлага спасение на душата. Ние предлагаме форма на оцеляване. Дали вие… „вие“, имам предвид това, което е тук, в тази стая, в този момент… ще го „осъзнаете“ или не — той се усмихна, — е въпрос, по който метафизиците все още спорят. Но ако решите да ползвате нашите услуги, ние ви гарантираме съхранение на самоличността, при условие че можем да започнем с прехвърлянето на умовете ви, докато са в добро състояние и възприемете някоя от включените в нашия списък среди. Ние предлагаме повече от двеста среди, като се започне от…

Йе-ксинг щракна с пръсти.

— Мъртвите — възкликна тя, неочаквано разбрала. Търговецът кимна, макар изразът на лицето му да загуби част от предишната си любезност.

— Така наричаха първите, да. Разбирам, че сте запознати с артефакта, наречен „Хичиянски рай“, който сега се използва за транспортиране на колонисти…

— Аз съм транспортен офицер трети ранг — представи се Йе-ксинг съвсем искрено, макар и малко напрегнато, — а моят приятел тук е седми ранг.

— Завиждам ви — каза търговецът. Изразът на лицето му показваше, че наистина им завижда. Но това не му попречи да продължи с търговската си оферта. Уолтърс слушаше внимателно, Джени Йе-ксинг държеше ръката му. Той й бе благодарен за тази подкрепа. Това го отклоняваше от мисълта за Мъртвите и тяхното протеже, Уон… или най-малкото за онова, което Уон правеше в момента.

— Първите Мъртви — обясни търговецът — за нещастие са били доста лошо обработени. Прехвърлянето на техните памети и самоличност от влажните им, сиви черепи в кристалните запаметяващи устройства било извършено от неквалифицирани работници, използващи апаратура, предназначена за съвсем други биологични видове. Затова съхранението не е съвършено. Най-лесният начин да се обясни това — продължи търговецът — е да се допусне, че Мъртвите са преживели такъв стрес от неквалифицираното прехвърляне, че са полудели. Такова нещо вече не се случва. Сега процедурата по съхранението е толкова усъвършенствана, че всеки починал човек може да разговаря с оцелелите като жив. Нещо повече! „Пациентът“ води активен живот в запаметяващото устройство. Той може да се радва на мюсюлмански, християнски или всякакъв друг рай, заедно с разпръснати като перли върху тревата красиви момичета, съответно момчета, ангелски хорове и какво ли още не. Ако пък не е религиозен, може да се отдаде на някой спорт — алпинизъм, планеризъм, леководолазен спорт, свободно падане — да слуша каквато желае музика в каквато желае компания… и, разбира се — търговецът, тъй като не беше сигурен във вида на връзката между Уолтърс и Йе-ксинг, избягна в информацията прекаления колорт, — секс. Всякакъв вид секс. И много други неща.

— Колко скучно — каза Уолтърс и се замисли.

— За вас и за мен — съгласи се търговецът, — но не и за тях. Виждате ли, те не си спомнят ясно програмираните изживявания. Към техните запаметяващи устройства има включено ускорено забравяне. Ако вие разговаряте с някой близък днес и след една година подновите разговора, той ще си го спомни. Но в техните памети програмираните изживявания бързо се забравят… остава само споменът от някакво удоволствие, така че те желаят да го изживяват отново и отново.

— Ужасно! — не издържа Йе-ксинг. — Оди, мисля, че е време да се връщаме в хотела.

— Още не, Джени. Какво искахте да кажете, като споменахте за разговори с тях?

Очите на търговеца заблестяха.

— На някои от тях им доставя истинско удоволствие да разговарят, дори с непознати. Можете ли да отделите една минутка? Много е просто. — Докато говореше, той ги поведе към пиезовизора, прелисти един подвързан с коприна указател и набра на клавиатурата серия от кодове. — Фактически с някои от тях се сприятелих — обясни стеснително. — Когато нямам работа в магазина, набирам някой от тях и прекарвам по-голямата част от времето в сладки приказки… Ах, Рекс! Как си?

— О, чудесно — отговори от екрана на пиезовизора един красив, загорял мъж. — Радвам се да те видя! Не мисля, че познавам приятелите ти — добави той и се взря дружелюбно към Уолтърс и Йе-ксинг. Изглеждаше идеално за възрастта си. Нямаше никакви следи от оплешивяване и всичките му зъби бяха запазени. Имаше бръчици само около очите, от смях, но иначе лицето му бе гладко, а очите — блестящи и топли. Той учтиво се запозна. Запитан какво прави, скромно вдигна рамене:

— Тъкмо се канех да изпея „Катули Кармина“ с Виенската щаатсопера, знаете. — Той намигна. — Водещото сопрано е много хубава и аз смятам, че тези секси строфи й въздействат по време на репетициите.

— Удивително — промърмори Уолтърс, загледан в него. Но Джени Йе-ксинг не беше много очарована.

— Не искаме да ви откъсваме от вашите музикални партньори — каза учтиво тя, — пък и се страхувам, че трябва да тръгваме.

— Ще ме почакат — отговори Рекс, който не схвана истинския мотив. — Винаги ме изчакват.

Уолтърс бе възхитен.

— Кажете ми — попита той, — когато говорите за, хм, дружбата в това, хм, състояние… може ли човек да си избере хората, с които да дружи? Дори ако те са все още живи?

Въпросът бе отправен към търговеца, но Рекс го изпревари. Той се вгледа проницателно и съчувствено в Уолтърс.

———————————————

———————————————

— Всеки, с когото пожелаете — отвърна и кимна, сякаш споделяше някаква обща увереност. — Всеки жив или мъртъв, или въображаем. И, господин Уолтърс, те също ще направят за вас всичко, каквото пожелаете! — Фигурата се засмя. — Винаги съм казвал — добави Рекс, — че онова, което хората наричат „живот“, е в действителност само някакъв преход по пътя към истинското съществуване тук. Просто не мога да разбера, защо хората го отлагат толкова дълго.

Фирмата „Живот след смъртта“ фактически беше едно от малките съпътстващи предприятия, които обичах най-много, но не защото носеше голяма печалба. Мисълта за нея ме осени съвсем неочаквано, когато открихме, че хичиянците могат да съхраняват, в запаметяващи устройства умове на мъртви. Щом те могат да го правят, казах аз на добрата си жена, защо да не можем и ние? Наистина, отвърна жена ми, няма никаква причина да не можем, Робин, бъди сигурен. Дай ми само малко време да разшифровам кодовете. Още не бях решил дали искам това да бъде направено с мен и ако искам, кога.