— Смятам да се обадя на Джоу Квиатковски и да разбера дали ще приеме да изпие с мен чашка кафе — казах аз на Иджсингър.

Квиатковски беше поляк, представител на Икономическата общност на Източна Европа — ИОИЕ — един от ищците в процеса.

— Той е противник! — изсъска адвокатът.

— Но е и стар приятел — отвърнах, като само малко преувеличих фактите… Квиатковски също беше изследовател на Гейтуей и на времето бяхме пили заедно.

— В съдебно дело от тази величина няма приятели — информира ме Иджсингър, но аз само се усмихнах и се наведох напред да прошепна предложението си на Квиатковски, който след като се събуди, се съгласи.

— Не би трябвало да съм тук с теб, Робин — измърмори полякът, когато се качихме в моя апартамент на петнадесетия етаж. — Особено на кафе! Нямаш ли нещо да капнем в него?

Е, имах… сливовица и то от неговата любима краковска изба. И кампучийски пури — от сорта, който обичаше, и солена херинга, и бисквити за мезе.

Сградата на съда бе построена над малък канал край река Маас и мирисът на вода се усещаше. Бях успял да отворя един прозорец и през него достигаше шумът от лодките, които преминаваха под арката на сградата, и от трафика през тунела под Маас на четвърт километър от съда. Отворих прозореца малко по-широко, заради пурата на Квиатковски, и видях в страничните улици знамена и духови оркестри.

— Какъв е този парад днес? — попитах.

— Просто парад. Армиите обичат парадите — изръмжа той. — А сега да преминем към същността, Робин. Зная какво искаш, но то е невъзможно.

— Онова, което искам — отвърнах аз, — е ИОИЕ да помогне да се справим с терористите с космическия кораб, а то, очевидно, е в интерес на всички. Твърдиш, че е невъзможно. Добре, приемам че си прав, но защо да е невъзможно?

— Защото не разбираш от политика. Според теб ИОИЕ може да отиде при парагвайците и да им каже: „Слушайте идете и се разберете с Бразилия, кажете им, че вие ще проявите по-голяма гъвкавост по онзи пограничен спор, ако те предадат на американците притежаваната от тях информация, за да хванат космическия кораб на терористите“.

— Да — съгласих се, — точно така мисля.

— Грешиш. Те няма да искат да слушат.

— ИОИЕ — казах след консултация с моята информационно-търсеща програма, Алберт — е най-големият търговски партньор на Парагвай. Само да им подсвирнете и те ще козируват.

— В повечето случаи е така. Но не и в този случай. Ключът в настоящата ситуация е Република Кампучия. Те имат с Парагвай тайни споразумения. Сключени на най-високо равнище. Още малко кафе, моля — добави той и подаде чашата си, — но този път не толкова силно.

Не попитах Квиатковски какви са „тайните споразумения“, защото ако той искаше да ми ги каже, нямаше да ги нарече тайни. А и не беше необходимо да питам. Бяха военни. Всички „тайни споразумения“, сключвани между правителствата през онези дни бяха военни и ако не се мъчех с терористите, щях да се мъча с глупавата политика на правителствата. Но да карам поред.

И така, по съвет на Алберт, поканих първо в частната си кантора една адвокатка от Малайзия, след нея един мисионер от Канада, а подир това един генерал от албанските военновъздушни сили и за всеки имах по нещо, с което да го примамя. Алберт ми казваше какви стимули да използвам и какви стъклени мъниста да предлагам на туземците — допълнително разпределение на полетите с колонисти, „благотворителност“. Понякога бе достатъчна само една усмивка. Ротердам беше най-подходящото място за това, защото откакто Дворецът на правосъдието беше преместен от Хага — Хага имаше доста проблеми последния път, когато шегаджията си играеше с телепатичния психокинетичен приемопредавател, — там човек можеше да намери всеки, когото търси. Всякакви хора. С всякакъв цвят на кожата, от всякакъв пол, в най-различни дрехи — от еквадорски адвокатки в миниполи до барони от Маршаловите острови в саронги и огърлици от акулови зъби. Дали постигнах успех или не беше трудно да се каже, но в дванадесет и половина стомахът ми ме предупреди, че много ще ме заболи, ако не му дам малко храна — нещо, което не бях сторил сутринта. Изпитах желание да съм в хубавия си апартамент в хотела със свалени обувки и стек на масата, но бях обещал на Еси да се срещнем в нейното заведение. Затова наредих на Алберт да изготви оценка на постигнатото и препоръка за онова, което трябва да направя, след което тръгнах да търся такси.

Човек не може да не забележи заведенията за бързо хранене на Еси. Арките от светещ хичиянски метал могат да се видят по целия свят. За нас с Еси бяха запазили едно оградено с шнур място на балкона, Тя ме посрещна на стълбището, целуна ме, намръщи се и запита:

— Роби! Чуй ме! Искат да ни сервират майонеза с френска скара. Да им разреша ли?

Отвърнах на целувката й, като се взирах в сервираните на масата ни безбожни ястия.

— Това всъщност зависи от теб, скъпа — отвърнах.

— Да, разбира се, че зависи от мен. Но е важно, Робин! Погрижих се пържените картофи да са старателно подбрани. Сега, за майонезата… — Тя се отдръпна една крачка назад, загледа ме изпитателно и изражението й се промени. — Толкова си уморен! Толкова много бръчки по лицето ти! Робин, как се чувстваш?

Отвърнах й с най-очарователната си усмивка.

— Просто съм гладен, скъпа — успокоих я и погледнах с подправен ентусиазъм блюдата пред мен. — Слушай! Онова изглежда много вкусно. Да не е тако19?

— Не, това е чапати20 — гордо обяви тя. — Такото е ей там. Има и блини. Опитай да видиш дали ще ти харесат.

Не ми оставаше нищо друго, освен да опитам всичко и то никак не приличаше на онова, от което се нуждаеше стомахът ми. Такото, чапатите, оризовите кюфтета, залети с кисел рибен сос, имаха вкус повече от всичко друго на варен ечемик. Не можеха да се сравняват с чаша хубав чай. Но можеха да се ядат.

Всички тези храни бяха подарък от хичиянците. Те ни показаха, че по-голямата част от живата тъкан, включително вашето и моето тяло, е съставена от четири елемента: въглерод, водород, кислород и азот — храната „ЧОН“. И тъй като това са газовете, от които се състои по-голямата част от кометите, те построили завода си за храна в облака Оорт, където кометите на нашето Слънце чакат някоя звезда да ги освободи и да ги изпрати в небето ни.

„ЧОН“ не изчерпва всичко. Човек се нуждае и от няколко други елемента. Най-важна е сярата, може би, след това вероятно натрият, магнезият, фосфорът, хлорът, калият… да не говорим за малките следи от кобалт за изграждане на витамин В-12, хром за компенсиране на гликозата, йод за тироидната жлеза и литий, флуор, арсен, селен, молибден, кадмий и като капак — калай. Човек сигурно се нуждае от елементите от цялата периодична таблица, поне като следи, но в такива малки количества, че няма защо да се тревожи да ги добавя към задушеното. Те се явяват като съставки, независимо дали ги желае или не. Така че кулинарите на Еси слагаха захар и подправка и много други хубави неща, за да сготвят храна за всички… която не само ще поддържа живота им, но ще прилича много на онова, което искат да ядат, било чапати или оризови кюфтета. Всичко можеше да се получи от „ЧОН“, ако се сготвеше както трябва. Между другите неща, които Еси получаваше от „ЧОН“, бяха и многото пари и това се оказа игра, която тя играеше с удоволствие.

И така, накрая се спрях на нещо, което моят стомах не отказваше да приеме… имаше вид на хамбургер и вкус на салата от авокадо с парчета бекон — Еси го нарече „Големия Чон“. Тя непрекъснато ставаше и сядаше; следеше температурата на инфрачервените подгряващи светлини, проверяваше за мазни петна под съдомиялните машини, опитваше десертите, вдигна скандал, защото млечните шейкове не били направени както трябва.

Еси ме увери, че няма ястие в нейната верига от заведения за бързо хранене, което може да навреди на някого. Моят стомах обаче по-малко повярва на думите й от мен. Не ми харесваше и шума на улицата навън. Дали беше парадът? Но като се изключи това, се чувствах толкова удобно, колкото точно тогава беше възможно. Достатъчно отпочинал, за да оценя промяната в нашия статус. Когато двамата с Еси излизаме пред обществеността, хората обикновено гледат към нас и аз съм този, който привлича тяхното внимание. Не и тук. Във веригата заведения за бързо хранене на Еси тя беше звездата. Навън минувачите се събираха да наблюдават парада. Вътре служителите не поглеждаха към него. Те продължаваха да работят, напрегнали мускули, и тайно отправяха погледи в една и съща посока — към могъщата дама-бос. Е, всъщност, не съвсем дама. Еси бе имала добрия шанс да бъде обучавана по английски език четвърт столетие от един специалист… от мен… но когато беше развълнувана, навсякъде се чуваха нейните „некультурньй“ и „хулигани“.