Верин се дръпна рязко в шатрата и стомахът й се сви от болка. Иргайн, от Зелената Аджа. По-скоро — беше Зелена преди да я усмири Ранд ал-Тор. Засланянето затъпяваше и замъгляваше връзката към Стражника, но усмиряването я пресичаше като самата смърт. Единият от двамата на Иргайн почти веднага бе издъхнал от удара, докато вторият беше загинал, опитвайки се да избие хиляди айилци, без изобщо да направи опит да се спаси. Най-вероятно сега самата Иргайн също искаше да е мъртва. Усмирена. Верин притисна корема си с две ръце. Нямаше да повърне. И по-лоши неща беше виждала от една усмирена жена. Много по-лоши.
— Няма надежда, нали? — промълви хрипливо Турана. Хлипаше тихо и се взираше в сребърната чаша в треперещите си ръце, сякаш виждаше нещо далечно и ужасно. — Никаква надежда.
— Винаги има изход, стига да го потърсиш — отвърна Верини я потупа разсеяно по рамото. — Човек винаги трябва да го търси.
Мислите й запрепускаха бясно, без да засегнат Турана. Светлината бе свидетел, че коремът й сякаш се бе изпълнил с гранясала мас от гледката с усмирената Иргайн. Но какво търсеше тя сред жените, мелещи зърно? И облечена като айилка! Нима й бяха възложюга този труд само за да я види Верин? Глупав въпрос — дори при един тавирен, силен като Ранд ал-Тор и само на няколко мили оттук, все пак броят на уж случайните съвпадения надвишаваше приемливото. Нима бе сбъркала нещо? В най-лошия случай грешката й едва ли беше голяма. Само че понякога малките грешки можеше да се окажат също толкова фатални, колкото големите. Колко ли щеше да удържи, ако Сорилея решеше да я прекърши? Подозираше, че срокът ще се окаже отчайващо къс. В някои отношения Сорилея изглеждаше най-твърдата жена, която тя бе срещала в живота си. И едва ли нещо можеше да я спре. Грижа за друг ден. Никакъв смисъл нямаше да се опитва да превари самата себе си.
Тя коленичи и положи известно усилие да утеши Турана, но без да се престарава. Утешителни слова, които звучаха не по-малко кухо за самата нея, отколкото за Турана, ако се съдеше по замъгления й поглед. Нищо не можеше да промени положението на Турана освен самата Турана, а това трябваше да произтече от самата нея. Бялата сестра само захлипа по-силно и раменете й се разтресоха беззвучно, а сълзите потекоха неудържимо по лицето й. Влизането на двете Мъдри и на двамата млади айилци, които не можеха да се изправят в схлупената шатра, дойде почти като облекчение. Поне за Верин. Тя се надигна и ги посрещна с изискан реверанс, но никой от новодошлите не прояви интерес към нея.
Давиена беше зеленоока жена с жълто-червеникава коса, Лосайн — сивоока и с тъмна коса, съвсем леко червенееща се на слънцето. И двете бяха с една глава по-високи от Верин и на лицата и на двете се бе изписало изражението на жени, на които е възложена мръсна задача, която биха предпочели да прехвърлят на някой друг. Никоя от двете не можеше да прелее достатъчно, че да е сигурна, че ще задържи Турана сама но двете се свързваха, сякаш бяха оформяли кръгове през целия си живот, и светлината на сайдар около едната сякаш се сливаше с тази на другата, въпреки че не стояха една до друга. Верин се насили да се усмихне, за да не се намръщи. Откъде ли го бяха научили? Готова беше да заложи всичко, че само допреди няколко дни не са го знаели.
А после всичко стана бързо и много гладко. Докато приведените мъже повдигаха Турана на крака, прихващайки я под мишниците, тя изтърва сребърната чаша. Празна, за нейно щастие. Не оказа никаква съпротива, което също беше добре предвид това, че всеки от двамата можеше да я отнесе с една ръка като торба зърно, но зяпналата й уста издаде пронизителен стон. Айилците не й обърнаха никакво внимание. Давиена, съсредоточила кръга върху връзката, намести щита и Верин напълно се освободи от Извора. Никоя от тях не й се доверяваше дотолкова, че да й позволи да държи сайдар без причина, каквито и клетви да беше изрекла. Никоя не даде вид, че е забелязала, но със сигурност щяха да го покажат, ако бе задържала Силата. Мъжете повлякоха Турана навън, босите и крака се затътриха по пластовете постелки по пода на шатрата, и Мъдрите излязоха след тях. И толкова. Каквото можеше да се направи с Турана, беше направено.
Верин въздъхна дълбоко и се смъкна върху една от ярките възглавнички с пискюли. До нея на постелките лежеше фино изплетен от златни ленти поднос. Тя напълни една сребърна чашка от калаената кана и отпи дълбоко. Жажда будеше този труд и умора. До края на деня оставаха часове, а тя вече се чувстваше така, сякаш бе мъкнала тежък сайдък на мили разстояние. През хълмове. Чашката се върна на подноса и тя измъкна малкия си, подвързан с кожа бележник, затъкнат зад колана й. Винаги им беше нужно малко време, докато намерят и й доведат следващата, за която ги помолеше. Няколко мига да прегледа записките си и да добави нови щяха да са само от полза.
Да си води бележки за пленничкнте нямаше нужда, но внезапната поява на Кацуан Мелайдрин преди три дни й даваше повод за безпокойство. Какво целеше Кацуан? Спътничките на тази жена можеха да се пренебрегнат, но самата Кацуан беше жива легенда и дори достоверните части на тази легенда я правеха наистина много опасна. Опасна и непредсказуема. Тя извади писалото от малкото дървено ковчеже, което си носеше винаги, и посегна към затвореното в калъфа шишенце с мастило. И всъщия момент в шатрата влезе друга Мъдра.
Верин скочи толкова бързо, че изтърва бележничето. Ерон изобщо не можеше да прелива, но въпреки това Верин я удостои с по-дълбок реверанс, отколкото Давиена и Лосайн преди малко. Опита се да прикрие и бележничето под полите си, но пръстите на Ерон го стигнаха първи. Верин се изправи и спокойно загледа как високата жена запрелиства страниците.
Две небесносини очи срещнаха нейните. Очи като зимно небе,
— Някакви хубави рисунчици и много неща за растения и за цветя — каза хладно Ерон. — Не виждам нищо за въпросите, които си изпратена да зададеш. — И не й го подаде, а направо й го натика в ръцете.
— Благодаря, Мъдра — отвърна хрисимо Верин и прибра книжката на сигурно зад колана си. За всеки случай приклекна още веднъж, също толкова дълбоко като първия път. — Имам навик да си записвам това, което видя. — Някой ден щеше да се наложи да седне и да опише шифъра, който използваше в бележниците си — рафтовете и сандъците в покоите й над библиотеката на Бялата кула до такава степен бяха претъпкани с тях, че цял живот нямаше да стигне, за да ги изчете човек — някой ден, но се надяваше да не е скоро. — Колкото до… хм… пленничките, всички те досега повтарят в различни варианти едно и също. Кар-а-карн трябвало да бъде подслонен в Кулата до Последната битка. Тяхното… хм… лошо отношение към него започнало заради опита му да се измъкне. Но вие, разбира се, вече знаете това. Не се безпокойте. Сигурна съм, че ще разбера повече. — Вярно до последната дума, макар да не съдържаше цялата истина; твърде много Сестри бе виждала да загиват, за да рискува да изпрати други в гроба без напълно основателна причина. Проблемът бе в това да реши какво може да предизвика този риск. Начинът, по който бяха отвлекли младия ал-Тор — да го отвлече пратеничество, което уж трябвало да преговаря с него — гневеше айилците до смърт, въпреки че, доколкото тя разбираше, въпросното „лошо отношение“ почти не ги вълнуваше.
Ерон придърпа дългия си шал — златните и костени гривни по ръцете й леко издрънчаха — и впери очи в лицето на Верин, сякаш искаше да отгадае мислите й. Ерон, изглежда, заемаше високо положение сред Мъдрите и макар Верин да бе виждала понякога усмивка да набразди тези мургави бузи, топла и ведра усмивка, тя никога не беше насочена към някоя Айез Седай. „Никога не сме подозирали, че точно вие ще се провалите“ — бе заявила тя на Верин някак мъгляво. В останалото обаче нямаше нищо неясно. „Айез Седай нямат чест. Дай ми едно косъмче повод за подозрение и с ей тези ръце ще те напердаша така, че да не можеш да се изправиш. Две косъмчета ми дай, и ще те набуча на кол за храна на лешоядите и мравките.“ Верин примигна към нея, стараейки се да си придаде откритост. И кротост — не биваше да забравя кротостта. Хрисимост и покорство. Страх не изпитваше. В дългия си живот бе срещала много по-твърди погледи, от жени — както и от мъже, — които не биха изпитали и нищожното угризение на Ерон, ако им се наложеше да сложат край на живота й. Но беше положила твърде голямо усилие, за да я изпратят да задава тези въпроси. Не можеше да си позволи всичко тепърва да отиде нахалост. Само лицата на тези аилци да не бяха толкова безизразни…
